Даниел Истърман
Отмъщението на Юда (39)

38.

На другата сутрин след закуска Феликс го заведе в задната част на къщата. Паркър вече беше там и се занимаваше с някакъв стар прожекционен апарат. До него имаше по-модерен аспектомат и кутия диапозитиви.

— Добро утро — рече Паркър. — Имаше ли нещо хубаво за закуска?

— Бекон и яйца.

— Така и предположих. Мисис Бидуел обича да готви пържено. Мрази да храни момчетата си с нискокалорични храни. Сам ще се уверите. Ще заминете оттук десетина килограма по-тежък, отколкото дойдохте.

— Мислех, че няма да остана толкова дълго.

— Още не сте опитали пърженото на мисис Бидуел.

Паркър нагласи филмовата лента в апарата.

— Стар филм. Не разбирам много от техника — добави той и погледна през прозореца. — Противно време.

Джек проследи погледа му. В малката мокра градина стърчаха подкастрените стебла на розите. Имаше и трева, плевели, ограда и навес.

— Кой е собственикът на тази къща?

— Нямам представа. Научен съм да не задавам такива въпроси. Предполагам, че принадлежи на някой безименен правителствен отдел. Естествено, в нотариалния акт фигурира някакво измислено име. Да не сте намислили да я купувате?

Феликс отново палеше лулата си. Джек се зачуди колко лули изпушва на ден.

— Имате ли вест от Мария? Добре ли е?

— Всичко е точно — отговори Феликс. — Наши хора наблюдават къщата в Париж. Мария и съпругът отишли на езда сутринта.

— Сигурни ли сте, че тя е в безопасност?

Феликс сви рамене.

— Предполагам, че е така. Довечера семейство фон Фройдигер заминават за Есен.

На отсрещната стена вече бе разпънат екран.

— Доктор Гулд — каза Паркър, — бихте ли седнали на онзи стол? Благодаря. Ако обичате, не задавайте въпроси, докато не свършим. След това можете да питате колкото искате. Дръпни пердетата, Феликс.

Феликс се приближи до прозореца и дръпна басмените пердета, които се оказаха изненадващо плътни. В стаята стана тъмно.

Сноп бяла светлина проряза мрака. На малкия екран се появиха цифри, сетне се разнесе музика. А едновременно с нея се показа символът на една отдавна изчезнала тирания.

Филмът свърши и Паркър започна да пренавива лентата. Белият лъч, изпълнен с прах, още разкъсваше мрака. Феликс се обади от ъгъла.

— Монтаж, разбира се, но много изкусно направен. Отнел им е доста време. Завършили са го в последния момент. Ала е послужил за целта им.

— Какво беше това? — попита Джек.

— Въпросите после — отговори Феликс и се обърна към Паркър. — Следващия, ако обичаш.

Прожекционният апарат угасна. Светна друг лъч. Чу се тихо изщракване и на екрана се появи първият диапозитив.

— СС щандартенфюрер Вилхелм Клитман — започна Феликс. — Настоящото му местонахождение е неизвестно. На снимката е двайсет и девет годишен. Току-що назначен за комендант на затвора Фридрихщайн в Берлин. Намирал се е в огромен комплекс с размерите на бункера, където Хитлер и съратниците му са се крили в края на войната. Построен е там, където доскоро беше Източен Берлин. Затворът бил в руската зона в продължение на един месец, по времето, когато Клитман бил комендант.

— Но… Това е невъзможно — не се сдържа Джек.

— Невероятно, да, но не и невъзможно. Комплексът бил дълбоко под земята и скрит много по-добре от бункера на Хитлер. Съмнявам се дали самият фюрер е знаел за съществуването му. Той е още там, но малцина знаят това.

Чу се още едно изщракване и се появи втори диапозитив. Възрастен мъж в облекло на немски съдия. — Съдия Ервин Оберхаузер, председател на Военния трибунал срещу военнопрестъпниците, проведен в затвора Фридрихщайн в периода 24 юни — 17 август 1945. Там имало седемдесет и двама британски разузнавачи, арестувани по време на войната. Сред тях били неколцина от членовете на тайната организация, известна с името „Октомври“. На процесите присъствали висши официални лица от Райха, членове на Генералния щаб и представители на съдебната власт. Не е необходимо да казвам, че всичко било инсценировка. По онова време истинските държавни служители, офицерите от Вермахта и СС, съдиите и адвокатите били мъртви, арестувани или се криели.

Следващият диапозитив показваше първата страница на „Таймс“. Заглавието на статията беше: „В Берлин заседава Военният трибунал. Смъртна присъда очаква агентите на британското разузнаване“.

— Това е съобщено след първото заседание на съда във Фридрихщайн. Пълен фалшификат, също като процесите. Филмът, който видяхте, този вестник и многобройните подправени документи били основните фактори в един сложен план, чиято цел била да се изтръгнат самопризнания от седемдесет и двамата агенти, задържани в германския затвор.

На екрана се появи съдебна зала, украсена със символите на националсоциалистическата демократическа партия, начело с орела. На подсъдимата скамейка седеше гладко избръснат мъж, навел глава, а на високия подиум срещу него — петима съдии.

— Първият процес. Затворниците били водени пред съда поотделно. Цялата процедура продължавала по-малко от ден. След като установели главната вина под прикритието на фалшивата законност, завеждали осъдените пред съдебна комисия, която определяла размера на вината им и изтръгвала информация и за престъпленията на Съюзниците като цяло. И това, разбира се, било инсценировка. Паркър показа още снимки от процесите и един мъж, увиснал на бесилото.

— Някои били обесени — онези, които смятали, че няма да им трябват. За назидание на останалите. Разбирате ли, те се опитвали да направят нещо много просто. Искали информация. Но арестуваните били обучени и предани агенти. Не точно мъже от желязо, няма нужда да преувеличаваме. Но хора, твърдо решили да не издават нищо, освен името, ранга и номера си. Фалшифицираните кинопрегледи, съобщенията в пресата, документите и преди всичко съдебните процеси имали една-единствена цел — да сломят волята и духа на пленниците и да дадат основание за продължителни разпити. Знаем, че мнозина от нацистките военнопрестъпници в Нюрнберг и Айхман в Израел били готови да дадат сведения за себе си и за дейността си, дори за колегите си. Същият принцип бил приложен и в случая. Следващият диапозитив показа висока открехната порта с надпис на непознат език. Пазачи от двете страни. Бодлива тел.

— Това е концентрационен лагер в хърватския град Кланец. Там усташите задържали сърбите по време на Втората световна война. Сто и двайсет хиляди човека загинали в този лагер в периода 1941–1945 година. Джек беше напълно озадачен. Каква беше връзката между всичко това и кашата, в която се бе забъркал? Не му беше ясно и какво общо имаха инсценираните съдебни процеси в Берлин и в хърватския концлагер.

На екрана се появи млад мъж в старомодна военна униформа. Лицето му се стори познато на Джек.

— Този човек е бил комендант на лагера в Клинец от септември 1941 до октомври 1942. Отговорен е за смъртта на няколко хиляди души. Познат ли ви е ?

— Да, но не зная откъде.

— Ето същата снимка в близък план.

Комендантът бе вдигнал дясната си ръка към обектива. Държеше запалена цигара. Джек се вгледа в ръката му и видя, че малкият пръст липсва.

— Щефан Розевич — каза Джек. — Това е той.