Даниел Истърман
Отмъщението на Юда (65)

64.

Париж, 13 януари

Някой бе окачил броеница на крана на мивката. Джек я разлюля, после дълго я гледа. Вдигна очи към огледалото. По слепоочията и челото му се бяха появили признаци на напредващата възраст. Сигурно щеше да побелее, преди да стигне петдесетте. Избръсна се, изми се и се избърса. Отец дьо Гале искаше да поговорят. Погледна часовника си. Беше време.

Апартаментът се състоеше от пет стаи. Намираше се над малка сладкарница на „Рю Маре“. Прозорците гледаха в стените на съседната къща. В банята висеше пране. Мивката в кухнята беше пълна с мръсни съдове. Трите спални бяха натъпкани с легла. Нямаше хол. Хранеха се и разговаряха в кухнята. Къщата приличаше по-скоро на свърталище на терористи, отколкото на свещенически дом.

Джек живееше с дьо Гале и приятелите му вече девет дни, но още не му беше ясно какви точно са те. Отначало му приличаха на обикновени убийци — сръчни и безмилостни. Обръщението „отче“ му се струваше крайно иронично. Беше им благодарен, че спасиха живота му и не съжаляваше за участта на Хенрик и хората му. Но признателността му беше съчетана със страхопочитание.

През следващите дни обаче Джек ги видя в друга светлина. Макбрайд се стараеше да се сприятели с Джек. Непрекъснато се опитваше да открие общи познати и заведения. Джек скоро разбра, че ирландецът е свестен и добродушен, играе футбол, завършил е ирландския колеж в Рим и е сърдечен и спокоен човек, който знае всички кръчми в Дъблин. Мразеше виното и ненавиждаше френските кафенета. Копнееше да се завърне в родината си и да пийне нещо в „Тобин“ — любимото му заведение.

Другите бяха по-сдържани и равнодушни. Джек се чувстваше в безопасност с тях. Ерцбергер говореше съвсем малко, защото не знаеше английски, но един-два пъти Джек забеляза в очите му израз, много по-красноречив от думите — решителност. Въпреки веселото настроение на Макбрайд, господстващата атмосфера в апартамента беше сериозна. Малката група имаше поставена цел и Джек се чувстваше съпричастен, макар и против волята си.

— Ние не сме убийци по природа, Джек. Нито харесваме това — каза му първата сутрин Макбрайд, докато пиеха кафе. — Скоро ще дойде време, когато бих предпочел да отрежа ръката си, отколкото да убия човек. Кълна се, че говоря истината. Но съм виждал такива невероятни неща и съм убеден, че трябва да спрем злото. Под една или друга форма, пряко или косвено, църквата подкрепя престъпниците. И в Ирландия е същото. Имам приятели, които се занимават с контрабанда на оръжие, дори с по-лоши неща. Няма да кажа кой е виновният, нито колко високо е стигнала корупцията. Всъщност не съм наясно. Знам само, че на всичко това трябва да се сложи край. Не попречим ли на Източния кръст, отново ще загинат милиони хора. Бих предпочел да не го правим, но няма как…

Джек бе поразен не от добре обмислените доводи, а от искреността и неспособността му да лъже. Понякога имаше чувството, че говори на дете, но сетне се вглеждаше в разтревожените му очи, и виждаше болката на възрастен мъж.

— Още се нуждаем от помощта ти, Джек — бе казал дьо Гале. — Ако намерим ръкописа, ти трябва да потвърдиш автентичността му.

И така, Джек стоеше при тях и чакаше.

Дьо Гале и другите бяха в кухнята. Имаше и пети човек. Непознат.

— Извинявайте, че закъснях.

— Съвсем не си закъснял, Джек. Заповядай, седни. Позволи ми да те представя на отец Масолино Бонамичи, който току-що пристигна от Рим, за да ни съобщи нещо много важно. Бонамичи беше дребен и приличаше на кукла. Кожата му беше гладка и лъскава като порцелан. Различни бяха само очите му — старчески и болезнено човечни.

— Най-после имаме новини — започна той. — Вчера кардинал Ботичиари се е срещнал на четири очи със Светия отец. Имам запис на разговора им, който можете да чуете след това. Засега ще ви го преразкажа. Говориха дълго, повече от два часа. Обсъдиха много въпроси. Кардиналът обясни на папата какви ще бъдат последствията от публикуването на писмото на Исус. Той има екземпляр от превода на доктор Гулд. Прочете го ред по ред. Когато свърши, Светият отец остана убеден, че за публикуване не може да става и дума. Това накара Ботичиари да подхване следващата тема — необходимостта от официален съюз между Източния кръст и папата, нещо като Опус Деи. Така организацията ще получи статут на епархия, защото членовете и са свещеници и миряни, мъже и жени. Но за разлика от обикновената епархия Източният кръст няма да има ограничена територия. Светият отец каза, че ще обмисли сериозно предложението. После Ботичиари описа различните съюзи, които Църквата ще създаде по този начин. Накрая папата се съгласи с почти всичко. След това обаче повика Сенкевич. Дьо Гале вдигна ръка, за да го прекъсне.

— Джек, Сенкевич е кардинал на наша страна. От няколко години членува в „Дружеството на Максимилиан Колбе“ и е един от главните ни източници на информация от Ватикана.

— Светият отец беше напълно откровен — продължи Бонамичи. — Обясни дилемата си на Сенкевич. Каза, че ако могат да вземат ръкописа от Източния кръст и го унищожат, няма да се чувства задължен да им прави услуги. Очевидно не им вярва. Но ако ръкописът останел в техни ръце, нямал друг избор. Тогава трябвало да приеме условията им и ако се наложело, да работи с тях. Освен това им дължал нещо заради борбата им срещу комунизма.

В стаята настъпи тишина.

— С колко време разполагаме? — попита Ерцбергер. Бонамичи сви рамене.

— Според мен с няколко дни. Всъщност не знам. Те ще стискат ръкописа, докато всичко се уреди.

— Не мисля така — тихо, но ясно каза Августин дьо Гале. — Ботичиари не е глупак. Той ще спечели на своя страна Светия отец, но му е ясно, че след като се прости с ръкописа, Източният кръст ще изгуби влиянието си във Ватикана. Папата винаги може да промени решението си. Ако не сегашният, то следващият. Те се стремят към неограничена власт. Мисля, че Лигата ще се съгласи ръкописът да бъде скрит, при условие че получи каквото иска и документът остане под прекия й контрол. Това би бил идеалният компромис.

Бонамичи кимна.

— Имаш право. Искаме ли да предотвратим всичко това, трябва да вземем ръкописа. И то през следващите няколко дни, ако вече не е станало твърде късно. Мисля, че знам къде го държат.