Т. С. Лърнър
Сфинксът (9)

7

Бях се уговорил да се срещна с Бари Дъглас в „Спитфайър“, малък бар встрани от Шариа Саад Захлул. Отворен през 1930 година, той е бил особено популярен сред съюзническите войски, изпратени в Александрия по време на Втората световна война. Собственикът му — почитател на английската култура — беше поставил на перваза на един от прозорците малък гипсов бюст на Уинстън Чърчил с преметнато върху него британско знаме. Вътре винаги цареше полумрак. Това беше едно от любимите места на Бари.

След като се запознахме с Бари Дъглас и двамата с Изабела бързо се сприятелихме с него. Бях привлечен от пълния му непукизъм, както и от типичната за австралийците нетърпимост към всякакви глупости. И двамата се отнасяхме с дълбоко презрение към преструвките и снобизма на висшата класа. Това, което не ми харесваше, беше особената му привързаност към мистицизма и духовното, но пък Изабела напълно споделяше тези негови увлечения.

Застанах на входа на бара и се поколебах. Когато се уговарях с Бари да се срещнем тук, не събрах смелост да му кажа, че Изабела е мъртва. Всеки път, когато съобщавах новината на някого, все едно отново преживявах ужаса от удавянето й. Освен това си казах, че няма начин да не е чул за това — новините се разпространяваха из Александрия с бързината на пожар. Събрах сили и прекрачих прага. По стените висяха множество стари снимки — прашни черно-бели фотографии, на които се виждаха усмихнати млади мъже, облечени в камуфлажни дрехи, прегърнати като за пред обектива — англичани, канадци, австралийци, новозеландци, тук-таме някой шотландец с барета на главата. Някои от тях приличаха на деца в големите си униформи, тесните им рамене бяха потънали в куртките. Големите им очи, излезли червени на снимките, сякаш се взираха през времето, а в зениците им се прокрадваше страх, който напълно обезсмисляше широките им усмивки. Сигурно не им е било лесно да защитават територия, която местните хора са смятали, че им е открадната, и да се разбират с противоречивото арабско общество. Да не говорим за александрийците от италиански произход, като бащата на Изабела, някои от които вече били напуснали града, за да се бият на страната на Мусолини или на германците.

Хвърлих поглед наоколо, не открих Бари, затова седнах на бара и си поръчах едно „Блъди Мери“. Погледнах отново снимките и си зададох въпроса колко ли от тези войници са погребани във военното гробище в Ел Аламейн. Там имаше седем хиляди надгробни камъка, всички еднакви, простиращи се на огромна територия. На някои от тях беше написано — седем неизвестни войници, пет неизвестни войници и така нататък. Приятели, загинали заедно, след това погребани в общ гроб.

— Господи, изглеждаш ужасно — австралийският акцент на Бари се разнесе из заведението.

Дръпна един висок стол до бара и се опита да намести на него огромното си туловище.

— Тези проклети столове са направени за джуджета. Азис! — викна той на управителя, който в това време бършеше чаши. — Кога най-после ще сложиш тук нормални столове?

Азис сви рамене, без да обръща особено внимание на австралиеца, който знаех, че е редовен посетител тук.

— Поне бирата е студена — обърна се Бари към мен. — Как си, приятелче, държиш ли се?

Сложи огромната си ръка на рамото ми и ме прегърна с мечешка прегръдка.

Извърнах лице, боях се, че сдържаността ми ще се пропука. И може би това наистина щеше да се случи, ако в този момент не бях обгърнат от миризмата на евтин афтършейв, пот и хашиш, които идваха от старото кожено яке на Бари. Той ме освободи от прегръдката си и избърса сълзите си.

— Беше ужасно погребение. Толкова ги мразя тези неща. Когато се присъединя към великия Буда на небето, искам останките ми да бъдат сготвени на вкусна яхния, така че молекулите ми да се рециклират по смислен начин.

Това беше една от ужасните черти на Бари. Никога не можеш да разбереш дали ти говори сериозно, или не.

— Ти беше ли на погребението? — попитах аз.

Не го бях видял, сигурно през цялото време съм се държал като сомнамбул.

— За нищо на света не бих го пропуснал. Стоях най-отзад. Не исках да разтревожа местните с присъствието си. — При тези думи той издуха носа си в една огромна бродирана кърпа. — Поне католиците направиха добро шоу, не са като протестантите. Не можеш да имаш прилично погребение, ако ритуалът не е добър. Ами Изабела? Съвсем не й беше време — и той удари по бара, за да подчертае думите си. — По дяволите, изобщо не й беше дошло времето!

Една двойка, прикрита в ъгъла, погледна към нас, един самотен кипърски моряк се обърна и ни изгледа продължително, а уличната котка изскочи изпод една от масите. Грамофонът, поставен на бара, се включи и музиката на „Кингс“ изпълни тишината — младежки мечти от един съвсем друг свят.

Азис, без никой да му подсказва, постави чашата с бира пред австралиеца.

Бари Дъглас беше един от онези рядко срещани хора, чийто колорит и непукизъм действаха на останалите като електрически шок. Детинската му страст към абсурда беше едновременно разтоварваща и заразителна. Беше на четирийсет и пет години, висок метър и деветдесет и тежеше сто двайсет и седем килограма. Имаше дълга, вечно рошава светлоруса коса и брада, които му придаваха вид на викингски бог. Изгорялата му от слънцето кожа беше набръчкана, както се получава при повечето бели хора, които живеят в Африка. Когато беше пиян, приличаше на разярен бик, а и се държеше като такъв, но когато беше трезвен, можеше да очарова и най-недостъпната жена. Местните араби го обичаха, а и той беше живял в Александрия толкова дълго, че за тях се беше превърнал в нещо като талисман. За сблъсъците му с местната полиция се разказваха невероятни истории, но дори и пазителите на реда се отнасяха с добро чувство към редовните му изпълнения. Умел гмуркач и сърфист, Бари твърдеше, че по-голямата част от живота си е прекарал в океана, отколкото извън него. Определяше себе си като „експерт по водните басейни“, макар че никога не ставаше ясно точно в каква сфера е експерт. Винаги ми се струваше, че по-подходящо бе да използва думата иманяр, но колкото повече опознавах Бари, толкова повече се изненадвах на необикновените му способности в най-неочаквани сфери.

Бе напуснал Австралия в края на петдесетте години и се бе озовал в Калифорния, където участвал в експерименти с ЛСД, провеждани в Бъркли. След това преживяване преосмислил всичките си житейски ценности. Напуснал академичния живот, за да се отдаде на приключения, и успял да си намери работа като гмуркач в екипа на Жак Кусто. Това поставило началото и на страстта му към изследване и издирване на потънали кораби. Колкото и бохемски живот да водеше, когато не участваше в експедиция, щом търсенето започнеше, той фокусираше цялото си внимание върху издирвания обект и се превръщаше в истински хищник. Според Изабела австралиецът беше един от най-добрите реставратори на златни, сребърни и бронзови артефакти, а слуховете за феноменалните му способности да определя възрастта на дървените предмети посредством въглеродния метод, се носеха като легенди между археолозите.

След като бе работил за Кусто, Бари се бе местил на много места по света, докато най-накрая се бе установил в Александрия. Самият той твърдеше, че за него сексът е изключително важен, и можеше да е толкова моногамен, колкото и един заек. По негово мнение бракът беше противна и остаряла институция. Всичко това обаче не го бе възпряло да се ожени три пъти — един път за индийка, после за будистка от Тайланд и накрая за мюсюлманка. Но и трите му брака бяха пълна катастрофа.

— Знаеш колко много обичах Изабела — каза той, отпи няколко големи глътки от бирата си и впери поглед в мен. — Знам, че си англичанин, но за бога, Оливър, дай воля на емоциите си. Направо откачам, като те гледам така.

Сведох поглед към венчалната си халка.

— Не мога, не още. Но вероятно след няколко дни ще се срина и ще се превърна в хленчеща развалина.

Бари продължаваше да се взира в мен, сиво-сините му ириси плуваха в море от спукани капиляри.

— Надявам се осъзнаваш — започна той и направи широк жест с ръка, който обхващаше всичко наоколо — бара, клиентите, Азис, който палеше цигара в ъгъла, — че всичко около нас е само една илюзия, само съвкупност от частици, материя, тела, неврони. Тя все още е с теб, в твоя…

Усетих как в мен се надига гняв, нямах нужда от съчувствието му.

— Стига с тези глупости, Бари. Казвал съм ти много пъти, че съм атеист. Не вярвам в прекрасните приказки за духа.

— Изобщо не говоря глупости. Нали не искаш да ми кажеш, че според теб хората са само плът и кръв? Древните египтяни са били съвсем прави. Съществува цял един друг свят извън реалността, която сетивата ни възприемат в този момент. Знам го със сигурност — виждал съм съществуването на този космос.

— Ако питаш мен, злоупотребил си с наркотиците.

Бари отново надигна бирата си.

— Може би си прав. Може би мозъкът на стария Бари започва да се размеква. Но познавам хора с коефициент на интелигентност три пъти по-голям от моя, хора физици, които са напълно съгласни с мен. Нищо не може да промени факта, че на Изабела още не й беше дошло времето.

Изпразни чашата си. Последвах примера му и си допих питието, след което и двамата си поръчахме по още едно.

— Знаеш ли, че бях с нея, когато се удави? Опитах се да я спася…

— Слушай, приятелю, никой не можеше да знае, че ще има земетресение. Такива неща се случват много често. И въобще защо, по дяволите, се гмуркахте в залива? Там е строго забранена зона. Чакай да отгатна — вие и двамата работите за МИ-5 и сте оглеждали дъното, за да търсите някакви военни тайни.

Азис се облегна на бара и се наведе към нас:

— Не си прави шегички, приятелю. В Александрия дори и змиите имат уши.

— Така ли? А мишките имат разни други работи. — Бари се престори на обхванат от параноя, погледна под масата, после зад ъгъла на бара.

Опитах се да не обръщам внимание на типичното му австралийско перчене и сниших глас:

— След инцидента в продължение на двайсет и четири часа ме разпитваха. Най-накрая от нефтената компания позвъниха на британския консул и той уреди да ме пуснат.

— Гадни копелета, могли са да проявят уважение към скръбта ти след смъртта на съпругата ти — заговори Бари съвсем сериозно. — Но Изабела се беше заловила с нещо голямо, не е ли така?

Хвърлих поглед към Азис, който съвсем съзнателно се бе отдалечил от нас и в момента бършеше някакви чаши.

— Тя наистина откри нещо — обърнах се отново към Бари. — Един предмет, който според нея е много важен от историческа гледна точка.

— И?

— Трябва да определиш възрастта му чрез въглеродния метод. Мисля, че самият артефакт е бронзов. Поне така смяташе Изабела.

Последните думи на Фахир отново проблеснаха в ума ми. Бях занесъл чантата вкъщи, но единственото нещо, което направих, бе да извадя металния цилиндър от нея.

— Дори не мога да го погледна, Бари — продължих аз. — За мен всичко вече е приключило. Всичко губи смисъла си, като си помисля, че заради него загуби живота си.

 

 

Вероятно Бари беше карал колата на компанията обратно до вилата, аз бях прекалено пиян, за да го направя. Навсякъде беше тъмно, с изключение на един малък фенер, който светеше на първия етаж. Докато се олюлявах към входната врата, с благодарност отбелязах, че Ибрахим е останал буден, за да ме изчака. В тези първи дни след смъртта й често го чувах как плаче зад затворената врата на малката си стая. След като Изабела се удави, той беше започнал да се държи сдържано и затворено, сякаш смъртта беше важен гост в къщата ни, към когото трябваше да се отнасяме със специално уважение. Икономът ни бе закрил всички огледала и бе дал на някого малкото котенце, което Изабела беше прибрала, като твърдеше, че ще ни донесе нещастие, ако го задържим.

Ибрахим отвори вратата, докато търсех ключовете из джобовете си. Той беше вярващ мюсюлманин и категорично не одобряваше пиенето. Намръщи се, когато влязох залитайки в антрето, а Бари ме придържаше да не падна.

— Мосю Уорнок е покосен от скръб — обясни австралиецът тържествено и след това се оригна.

Ибрахим се отдръпна погнусен от миризмата на алкохол, която се носеше от дрехите ни.

— Така е — отвърна той и отново си възвърна присъствието на духа. — Чувал съм, че силното кафе помага при такава скръб. Искате ли да ви приготвя?

— Чудеса идея — казах аз, надявайки се, че не завалям прекалено много думите. — Ще си изпием кафето в хола.

Бари ме последва в голямата стая и подсвирна от изненада, когато запалих лампите.

— Не мога да се начудя на лукса в тази вила. Когато човек привикне с целия този разкош, това е началото на моралното му падение, да не говорим за социалистическите му убеждения.

— Какви социалистически убеждения? — попитах едва разбираемо.

— Стига, приятелю, Изабела те издаде.

— Тогава бях студент — станах член на прославената социалистическа партия на някогашна Велика Британия само за да ме харесват мацките. Исках единствено да се измъкна от тясната къща на родителите си и да не отида да работя в мината. И както виждаш, успях, а сега можеш да ме застреляш — заключих аз. Колкото и да не ми се искаше, думите ми прозвучаха като оправдание.

— О, стига, и ти като мен не можеш да се свъртиш на едно място.

Бари грабна от бюфета английската военна каска останала от времето на Първата световна война, нахлупи я на главата си и започна да марширува по паркета.

— Смяташ, че ако се установиш някъде за по-дълго време, цялото ти минало — нещастното ти детство, тъпите ти любовни истории, предадените идеали и работническото ти потекло — всичко това ще те настигне и ще предизвика истинска катастрофа. Бам, бам и си мъртъв.

— Нещо подобно.

Седнах на пода, изведнъж се почувствах изтощен от събитията през деня — погребението, помена, както и от странната среща в гробището.

— Бари, ужасно съм пиян и прекалено нещастен, за да философствам.

Настроението на австралиеца веднага се промени. Той постави каската на мястото й и ми помогна да се изправя.

— Добре, човече, а сега ме заведи при Златния Телец.

 

 

Отключих вратата на спалнята. Обикновено не заключвахме вратите във вилата, но бях запомнил настойчивите предупреждения на Фахир, колкото и замаян да бях през онези дни. Това беше най-малкото, което можех да направя. Металният цилиндър се намираше на пода в средата на спалнята, където го бях оставил по-рано. От него още се процеждаха кал и морска вода, които попиваха в килима. Бари клекна до цилиндъра и го почука леко с пръст.

— Все още е вътре, така ли?

— Според металотърсача — да. Това е някакъв уред, използван в мореплаването, поне Изабела смяташе, че е така. Освен това споменаваше нещо и за дървена рамка.

— Уред, използван в мореплаването? За коя епоха говорим?

Поколебах се. Може би ако не бях толкова пиян, нямаше да бъда толкова откровен, но лицето на Бари ми се стори толкова открито, разрошената му руса коса стърчеше като бодлите на разгневен таралеж.

— От времето на Птолемеите, по-точно от времето на Клеопатра.

Знаех, че според Изабела е принадлежал на Клеопатра, но не бях сигурен дали уредът не е още по-стар. Искаше ми се да бях слушал по-внимателно обърканите й понякога обяснения.

Бари присви очи.

— Това е невъзможно. По онова време не е имало мореплавателни уреди.

— Май ти беше човекът, който винаги твърдеше, че не трябва да позволяваме на общоприетите представи и очаквания да ограничат кръгозора ни.

— Цитатът е „очакванията на общоприетите представи“, пияно копеле такова. Криеш нещо, приятелю, кажи ми точно какво е смятала Изабела, че е открила.

— Някакъв астрариум, за който се смята, че има свръхестествени свойства.

Бари вдиган учудено вежди.

— Поне според Изабела е така — добавих бързо.

— Чудесно — това обяснява много неща, Оливър. Знам, че не вярваш, но нека да видим какви са били древноегипетските разбирания за магия. Според тях тя е тясно обвързана с религиозния култ и интелектуалните занимания. Например Изида е била смятана за „изкусна в магията“, тъй като й било съобщено тайното име на бога Слънце. Бог Тот, богът на писменото слово, също е бил бог на магията. Неговата задача била да подреди по значимост висшите божества — Озирис, Хор, Пта, Амон и Ра. Това му е дало изключително голяма власт. — Бари беше във вихъра си, с удоволствие се възползваше от всяка възможност да говори за древните египтяни. — Всеки уважаващ себе си магьосник, като мен например, е разполагал с богата библиотека. Предполагало се е, че магьосниците могат да прочетат всяка свещена дума, запетая и том от Тот, идеята е, че познанието ги прави точно толкова могъщи, колкото и самият бог. Казвам ти, понятията са много по-сложни, отколкото учебниците по история ги представят, но е възможно, наистина е възможно да се окаже, че древните са били прави.

— Какво общо имат всички тези приказки с астрариума или с астролабията или каквото, по дяволите, беше там? — попитах аз.

Бари потопи пръста си в калта в цилиндъра и го облиза, като очевидно не обърна никакво внимание на отвращението ми.

— Слушай, приятелю, ако този инструмент някога е бил използван от магьосник, трябва да възприемеш неговия манталитет и да се отнасяш с уреда с уважение и страх. Този артефакт, както ти упорито го наричаш, може да притежава страхотна сила, ако попадне в правилните ръце. В ръцете на някой, който знае как да го използва. Ако Изабела е права, значи този уред е бил създаден стотици векове преди епохата на Просвещението, преди отделянето на църквата от държавата, на религията от науката, преди началото на психоанализата. Не че предполагам, че толкова нещастно копеле като теб ще разбере нещо — завърши той мило.

Посочих към металния цилиндър. Стоеше изправен като обелиск, който вещаеше нещастие.

— Не знам дали е магически, или не, и дали все още притежава някаква сила, но знам, че Изабела се удави заради тази проклета безсмислена находка. — В гласа ми имаше повече горчивина, отколкото ми се искаше.

Бари пъхна пръста си в цилиндъра и с върха на нокътя си внимателно остърга част от калта, така че се показа нещо, което твърде приличаше на дървена рамка.

— Изглежда ми доста добре запазен, за да е от времето на Птолемеите. Сигурен ли си, че Изабела нещо не е объркала датите?

— Много добре познаваш Изабела, беше изключително точна и изцяло отдадена на проучванията си. Но слушай внимателно, това много ще ти хареса, един мистик на име Ахмос Хафре от Гоа в крайна сметка я убеди в съществуването на астрариума.

— Онзи Ахмос Хафре ли?

— Предполагам, че да.

— Този човек е истинска легенда. Той е един от най-великите мистици на века.

— Да бе, наред с Худини, Кроули и Мики Маус. Легенда или не, Хафре упражняваше пълен контрол върху Изабела. И ето какво стана — митът се превърна в реалност — завърших аз драматично и също седнах на пода.

Бари отново надникна в цилиндъра.

— Ще трябва да го занеса в апартамента си, да го почистя от солената вода и след това да определя възрастта на дървената рамка чрез въглеродния метод. Господи, Оливър, Изабела е била права, знаеш ли колко важно може да се окаже това откритие?

За мое най-голямо учудване лицето на Бари светна, озарено от същото маниакално въодушевление, което толкова пъти бях наблюдавал у жена си. Зачудих се дали да не го попитам какво мисли за изчезналите органи от трупа на Изабела, но реших да не насърчавам още повече влечението му към мистицизма.

— Вземи го, но, моля те, в най-скоро време ми кажи какви са резултатите — заявих аз. — Трябва да реша какво да правя с това проклето нещо, преди да се върна в „Абу Рудиз“ другата седмица.

 

 

Наблюдавах от балкона как Бари се отдалечава по алеята, рошавата му глава се виждаше през клоните на магнолията. Той се чувстваше най-добре през нощта, както и когато се намираше под водата. Всъщност подозирах, че това не е проява на смелост, а съзнателно търсене на риска, непреодолимо влечение към ситуации, при които способностите му ще бъдат подложени на изпитание. Тъкмо поради тази причина той се бе заел с възложената му задача.

Зави зад ъгъла и изчезна. Облегнах се изтощен на стената, почувствах вечерния хлад върху лицето си. Мократа ми от пот риза бе залепнала за гърба ми. Сега започнах да осъзнавам колко много се страхувах да не заспя. Бях започнал да се боя, че с всеки изминал ден споменът за Изабела ще избледнява и най-накрая ще ме напусне напълно — това щеше да бъде моментът, в който тя щеше да си отиде завинаги.

Върнах се с тежки стъпки в спалнята. Огромното ниско легло беше покрито с бродирана завивка, към която бяха пришити огледалца — това беше една от придобивките на Изабела от Индия. Ужасявах се, че трябва да спя сам в това легло, а мисълта, че утре сутринта ще се събудя и тя няма да е до мен, ме караше да се чувствам още по-потиснат. Усещането за липсата на Изабела добиваше все по-голяма сила и заплашваше да унищожи желанието ми да живея. Знаех, че ако не спя и тази нощ, ще се срина напълно.

Съблякох ризата и панталоните и влязох в банята. Протегнах се към шкафа и съборих кутийката с талк, който се разпиля по перваза на прозореца. Погледнах нататък и осъзнах, че в момента съм твърде пиян, за да се занимавам с това. Реших, че ще го почистя на сутринта.

Измих си зъбите, напълних умивалника със студена вода и потопих главата си в него, в опит да изтрезнея. Стоях така, усещах как водата притиска ноздрите и устните ми и си представях лицето на удавената Изабела. Питах се какво ли е чувствала в онзи момент. Беше ли изпаднала в паника, беше ли се борила, за да остане с мен? Трябваше да знам. Трябваше да намеря начин да вляза в съзнанието й, трябваше да си я върна. За момент бях изкушен да поема дълбоко дъх и да я последвам.

Чаках, докато усетих, че белите ми дробове ще експлодират. След това вдигнах глава, а по лицето ми се стичаше вода.

Дръпнах шала, с който Ибрахим бе закрил огледалото и едва успях да разпозная брадясалото лице, което ме гледаше от там. Бузите ми бяха хлътнали от изтощение и мъка. Колкото и да е странно, харесах новия си външен вид. Той показваше промяната, настъпила в мен, в сравнение с времето преди смъртта на Изабела. Реших, че ще спра да се бръсна и така още повече ще подчертая тази промяна. Бях твърдо убеден, че новият променен Оливър ще може да се справи с предизвикателството да спи в самотното легло. Ще изтрие от съзнанието си моментите, когато бе правил любов в него, а също и спомена от аромата на парфюма на Изабела, който все още се долавяше по чаршафите, както и усещането за кожата й, запечатано в сетивата му.

 

 

Чух някаква врата да се затваря и се събудих. Отворих с мъка очи и насочих поглед към електронния будилник. Показваше 3:45, но докато го наблюдавах, ми се стори, че цифрите не се променят. Това проклето нещо отново се е развалило, помислих си аз, протегнах се да го изключа, но в същия момент някакъв шум от банята ме накара да се извърна. Вратата беше затворена, но под нея се промъкваше светлина. Замръзнах на мястото си. Не си спомнях да съм оставял лампата светната.

В този момент отново чух шумоленето, все едно някой вътре се движеше. Изпод вратата на банята започна да се процежда вода и на пода се образува малка локва. Станах бавно от леглото.

Влязох в банята и видях, че лампата беше запалена и хвърляше светлина върху розовите мраморни плочки. Умивалникът беше празен и блестеше от чистота. Това ми подейства успокоително. Шуртенето на водата, която се изливаше във ваната, наруши тишината. Спрях, имах чувството, че в банята има още някой, усетих как страхът скова цялото ми тяло. Първата ми мисъл беше, че Изабела е тук, но знаех, че това е невъзможно.

Обърнах се съвсем бавно. От ръба на ваната висеше провесена ръка, женска ръка с дълги пръсти, побелели от водата и смъртта. Сърцето ми блъскаше в гърдите. С мъка отидох до ваната. Всяка стъпка ме приближаваше към ужаса, с който знаех, че неминуемо трябва да се сблъскам.

Трупът на Изабела плуваше във ваната изкривен, така че единият й хълбок опираше в белия порцелан, а кожата й бе бледа като на сепия, изхвърлена на брега. Очите й бяха затворени, устните й бяха добили виолетов оттенък. Искаше ми се да изкрещя. Банята сякаш бе изпълнена с вакуум, като че ли целият въздух беше изтеглен от нея. Не можех да откъсна поглед. В центъра на тялото й се виждаше огромен разрез, от който не излизаше никаква кръв. Мократа й коса се носеше около нея като множество пипала. Другата й ръка беше във водата, обърната с дланта нагоре, пръстите бяха свити, все едно се молеше. Докато я гледах като вцепенен, клепачите й потрепнаха и в следващия миг тя отвори очи.

Изкрещях и се събудих в леглото си. Погледнах с ужас към вратата на банята. Там беше тъмно и тихо.