Т. С. Лърнър
Сфинксът (38)

36

Уста, младият компаньон на Хермес, отвори вратата. Бутнах го и влязох вътре.

Холът беше празен, цветните възглавници бяха разхвърляни по пода, а наргилето все още димеше. Някъде от вътрешността на апартамента Хермес извика на компаньона си. Тръгнах по посока на гласа му.

В центъра на спалнята се намираше огромно ниско легло, покрито с мрежа против комари. През тънката мрежа забелязах, че Хермес лежи, свит на една страна, а лицето му върху възглавницата беше пожълтяло. Голият му гръб ми изглеждаше странно женствен. Влязох в стаята, изпълнена с натрапчивия мирис на одеколон. От грамофона се носеше гласът на Едит Пиаф, който веднага извика в мен асоциация с Париж и колкото и да е странно, с мириса на дъжд.

— Кой е? — попита Хермес.

Надигнах леко мрежата против комари и отговорих:

— Оливър Уорнок.

Хермес се стресна и побърза да се покрие с копринения си халат, на който, колкото и да бе странно, беше щамповано мечето Падингтън^[1]. Посребрената коса на египтолога висеше на кичури чак до гърба му, а кожата му блестеше от крема, нанесен върху нея.

— Болен ли си? — попитах аз.

— Просто съм изморен, скъпи приятелю, нищо повече. Трябваше да присъствам на нощно бдение по повод смъртта на един мой близък, а вече съм прекалено стар за такива неща. Моля те, обърни се и не ме гледай — добави той и понечи да стане от леглото.

Покорно извърнах глава, макар да се изненадах, че Хермес е толкова срамежлив.

— След лекцията отидох в катакомбите в Ком ел-Шугафа, по-скоро бях отведен там.

Опитах се с крайчеца на окото си да разгадая изражението на Хермес. Държеше се съвсем непринудено и при това мисля, че не се опитваше да ме заблуди.

— Те са твърде съвременни и не отговарят на археологическите ми интереси.

Изправи се, увит в халата си, и мушна крака в кожените си пантофи. Очите му бяха очертани с черен грим, а върху сбръчканата кожа на бузите му се виждаха две петна от руж.

— Всичко, сътворено след първи век от новата ера, е имитация на произведенията от по-ранните епохи.

— Съвременни или не — продължих аз, леко обезпокоен от очевидното му безразличие, — станах свидетел на възстановка на ритуала по претеглянето на сърцето. Дори бях принуден със сила да участвам в него, бях дрогиран и подложен на унижения. Ти случайно да беше сред присъстващите? — попитах и го погледнах право в очите.

Хермес въздъхна тежко.

— Това е интересно твърдение — заяви и отвърна на погледа ми. — И коя роля ти беше отредена?

— Тази на Озирис.

— Богът на отвъдното царство. Мисля, че много ти подхожда, като се има предвид, че си геофизик. Ако си спомняш, предупредих те, че в живота ти ще започнат да се случват много интересни събития. Ела — каза той и ме поведе обратно към хола, където върху ниската масичка ни очакваха две чашки с турско кафе, над които се носеше пара. — И те търсеха астрариума, нали така? Предполагам, че просто са искали да те сплашат по този начин.

Хермес започна да разбърква кафето си. Аз останах загледан в боядисаните му нокти. Чудех се защо извивките на гласа му ми се струваха толкова познати. Дали и той не бе участвал в ритуала? Може би бях сбъркал, като бях решил, че Хю Уолингтън изпълняваше ролята на Хор. Точно в този момент Хермес вдигна чашката си, ръкавът на халата му се повдигна и оголи ръката му, не забелязах никаква татуировка. Освен това нямах никаква причина да подозирам Хермес. Вече му бях доверил тайната за астрариума, с което практически бях оставил живота си в ръцете му. Но въпреки това той не бе дал конкретен отговор на въпроса ми.

— Дай ми инструмента — продължи той. — Знаеш, че е опасен. Ще попаднеш под въздействието му или онези, които го търсят, ще те унищожат.

— Вече е твърде късно — изсмях се горчиво. — Той не само отне живота на мой приятел и ме превърна в беглец, но ме накара да започна да виждам знаци навсякъде, всички имащи отношение към този глупав механизъм. Имам чувството, че изцяло обсеби живота ми.

Хермес се закикоти силно, след което се закашля.

— Вие западняците си мислите, че можете да контролирате времето, че то може да се измерва в математически единици, че светлината се движи с една и съща скорост навсякъде и че всичко в тези четири измерения е очевидно и окончателно. Тази играчка от времето на фараоните те накара да се събудиш. Колкото по-рано признаеш това, Оливър, толкова по-добре.

— Предпочитам да живея в свят, изграден върху твърди, разбираеми факти. Ако щеш, такова ми е и образованието.

— Тогава си иди в Англия, върни се при сивото небе и тухлените къщи, при монотонния живот на търговските дружества, където боговете не играят никаква роля, и остави астрариума на някой друг. — Хермес отпи от кафето си и се намръщи. — Уста! Кафето не е достатъчно силно! — извика и отново се обърна към мен: — Астрариумът е посочил датата на смъртта ти, прав ли съм?

Изгледах го изненадано. Той видя погледа ми, усмихна се и зачака. Никак не ми се искаше да му отговоря, не само заради подозренията, които изпитвах, но и защото някак си ми се струваше, че колкото по-малко хора знаят за това, толкова по-лесно щях да се измъкна от контрола, който механизмът упражняваше върху мен. Хермес наблюдаваше лицето ми с интерес.

— Знаеш историята на механизма, Оливър. Астрариумът е неустоимо оръжие за онези, които искат да направляват събитията около себе си. Той може да промени хода на историята и вече го е правил — въздъхна той. — Но ти се държа глупаво. В желанието си да подчиниш всичко на логиката си предизвика мощта на механизма.

— Може би си прав — отвърнах аз кратко. Все още ми се искаше да не разкривам пред него какво в действителност бях направил.

— Нищо не приемате за вярно, докато не бъде доказано, това е ахилесовата пета на вас, учените. Нютоновият емпиризъм ще разруши света. Астрариумът наистина съществува, Оливър, независимо дали можеш да го докажеш, или не, и той ще произнесе присъдата си за теб. Древните египтяни вярвали, че някои материали носят в себе си това, от което е изградена душата, или казано със сухите научни термини, носят електромагнитни трептения или силови полета. Те използвали тези материали, за да създадат свещени предмети, а после чрез заклинания им вдъхвали живот. Колко още ти остава според астрариума?

Деловият тон на Хермес, както и непоклатимата му вяра в автентичността на астрариума бяха започнали сериозно да ме тревожат. Усещах, че устройството вече контролира живота ми, но някаква част от мен все още иска да вярва, че всичко това се е получило в резултат на ужасната комбинация от събитията в последно време, мъката и многото безсънни нощи. Поколебах се, след това прецених, че няма да ми навреди особено много, ако споделя с Хермес още някои подробности.

— Показа се и втората стрелка, но това нищо не означава, а ако погледнем буквално, датите могат да се отнасят за преди повече от две хиляди години.

Свих рамене, опитвах се да изглеждам съвсем безразличен.

— Колко ти остава? — настоя Хермес.

— Осем дни.

— Аз мога да го спра, Оливър — заяви той и ме погледна настойчиво.

— Изабела не успя да го спре.

— Когато откри механизма, вече беше твърде късно. Знаеш това много добре.

— Единственото, което знам, е, че информацията за астрариума, с която се сблъсквам, е толкова странна и ми се струва толкова непонятна, че имам чувството, че започвам да губя разсъдъка си.

Усетих се, че започнах да говоря доста официално, и осъзнах, че по този начин се опитвам да прикрия нарастващия си ужас. Бях преследван от две различни групи, всяка от които нямаше да се спре пред нищо, за да ми отнеме астрариума, но сега и самият астрариум ме бе взел на прицел.

— В момента, в който ти, убеденият материалист, който твърди, че светът се състои от тухли и хоросан, завъртя диска така, че да показва рождената ти дата, разкри истинските си скрити страхове — продължи Хермес замислено. — Започна непохватно да бърникаш магическия предмет, сътворен от други, и сега механизмът ще определи съдбата ти. Аз мога да те спася. Дай ми астрариума.

Гласът му бе преминал в хипнотичен ритъм, пред очите ми се появиха сини петна, които се променяха в бледовиолетово. В стаята беше топло и слънчевите лъчи огряваха ниската стъклена масичка, една голяма муха бръмчеше по прозореца. Облегнах се на възглавниците и затворих очи. Пълното изтощение, предизвикано от събитията от последните дни, се превърна в блестяща пулсираща топка и се понесе към върха на черепа ми. Колко лесно можеше да бъде всичко — щях да дам астрариума, да се върна в „Абу Рудиз“ и да се опитам да намеря инвеститор, с когото да разработим новото нефтено находище. Така щях да се върна към нормалния си живот. Блестящата топка бе ослепително бяла, след това стана тъмночервена и започна да кърви. Появиха се огромни капки, които първо заеха формата на сърцето на Изабела, а след това започнаха да приличат на яркочервените устни на Рейчъл. Изправих се и с мъка отворих очи.

— В лекцията си Амилия спомена, че Нектанебо е изчезнал мистериозно. Какво наистина се е случило с него в края на управлението му? — попитах аз.

— Ето че започваш да използваш интуицията си, Оливър — каза Хермес и ми кимна неохотно.

— Така ли?

Той се усмихна снизходително.

— Официално Нектанебо престава да управлява страната през 343 година преди Христа, когато персийският генерал Окус напада Пелусиум. Според Диодор последвали масови кланета и други зверства и фараонът бил принуден да напусне гранитния дворец, който построил в родния си град Бехбейт ел-Хагар…

— Значи Нектанебо е изчезнал?

— Според неофициалните хроники той е избягал към Южен Египет или към Етиопия. Интересното е, че през всичките хиляди години празната му гробница никога не е била нападана, сякаш нарочно е била оставена недокосната в очакване на неговото завръщане.

— Но каква връзка има това с астрариума?

— Не му е свършил никаква работа като инструмент за предсказания, както сега и на теб, защото не е съумял да го контролира. Строго погледнато, астрариумът не може да има господар и именно поради това е толкова опасен.

— Но какво се е случило с фараона? Астрариумът не е ли предсказал смъртта му?

— Точно в това се състои голямата мистерия. Нямаме никакви писмени сведения за смъртта му и има хора, които твърдят, че той е още между живите.

Някои хора вярват, че той е жив и до ден-днешен, спомних си думите на Хю Уолингтън. Разбира се, тази хипотеза беше абсурдна, но странното беше, че и двамата бяха изказали подобно предположение, използвайки почти едни и същи думи.

— Знаеш, че това е невъзможно — отвърнах троснато, опитвайки се да държа разговора под контрол. — Астрариумът не може да те направи безсмъртен.

— Не може ли? — попита ме Хермес с усмивка.

Изгледах го учудено и замълчах, след това рязко се изправих и осъзнах, че сега се страхувах много повече от мощта на астрариума, отколкото преди началото на разговора ни.

— Ако си толкова убеден, че това устройство не притежава никаква сила, тогава няма от какво да се безпокоиш, нали така? — заключи Хермес самодоволно. — Дай ми устройството и аз ще го пазя или поне ми позволи да те напътствам. Нищо не можеш да загубиш от това.

Поколебах се. Можех ли да се доверя на египтолога? Спомних си, че Франческа обвиняваше Амилия, а не Хермес за действията на съпруга си. Възможно ли бе Хермес истински да е обичал и да се е грижил за Изабела? Но ако наистина беше така, тогава е щял да я предпази още когато е била дете и е нямало да позволи на Джовани да я въвлича в представленията си. Всеки разумен човек би постъпил по този начин. Не, не можех да си позволя да му се доверя, поне засега.

Приближих се до входната врата. Над нея бе закачен папирус с нарисуван йероглиф върху него. Беше изобразено четирикракото създание, което виждах за втори път през последните два дни. Хермес проследи погледа ми.

— Това е Сет, богът на гръмотевиците, хаоса и отмъщението. Някога, след като убил брат си Озирис и победил племенника си Хор, е бил владетел на древен Египет.

— Познавам го.

— Разбира се, че го познаваш. Християните са взели образа му и са го превърнали в Сатаната.

 

 

Заключих вратата на скривалището си над бръснарницата и отново разопаковах астрариума. Стоях загледан известно време в него. Бях ли се приближил към крайната цел на амбициозния план на Изабела? Беше ми казала, че астрариумът е предопределен да бъде върнат на точно определено място, но къде беше то? Отново прехвърлих в ума си основните точки от лекцията на Амилия. Създаден за Рамзес III, взет от Моисей, за да раздели водите на Червено море, после поради чувство за вина или страх от отмъщението на Изида е оставен в някакъв храм на полуостров Синай. След това е бил издирен и открит от Банафрит и после отново изгубен от Клеопатра, която толкова се е страхувала от него, че дори не го е използвала. Може би тя е знаела за способността му да променя съдбите на хората не само към по-добро, но и към по-лошо, знаела е, че той може да се обърне срещу човека, който го притежава, и да го обрече на ранна смърт. А каква беше връзката на Сет с това устройство? Дали той беше само част от стрелката, посочваща смъртта, или беше свързан със зловещата мощ на астрариума? Картината ставаше все по-сложна с всеки изминал ден, но имах чувството, че вече съм събрал почти всички нейни части. Оставаше само да ги сглобя и да разбера цялостното им значение. Вече знаех за кого работи Мосри и защо иска да се добере до астрариума. Трябваше да разбера още някои подробности за странните представления, които се разиграваха в катакомбите и за действията на Джовани отпреди двайсет години. Но най-голямото предизвикателство пред мен беше да открия какво е смятала да прави Изабела с астрариума, и то преди времето ми да изтече. Наложих се да разгледам внимателно вътрешността на механизма. С нежелание насочих поглед към малката стрелка на смъртта, датата, която показваше, не беше променена. Слабото тиктакане, което магнитите издаваха при движението си, сякаш отмерваше оставащото ми време. Внезапно ме обзе паника, залитнах и се облегнах на писалището. „Спокойно, запази здравия си разум“, казах си аз, като се опитвах да се успокоя.

Извадих справочника, който бях помолил Ибрахим да ми изпрати, и проверих какво пише за Сет.

Наименования: Сет, Сутех, Сетех, Сети… бог на разрухата, гръмотевиците, бурята, омразата, хаоса и злото.

Проявления: понякога е изобразяван като крокодил, понякога като четирикрак звяр с извит клюн, щръкнали уши и раздвоена опашка.

В „Книгата на мъртвите“ е наречен господарят на северното небе. Смята се, че Сет е отговарял за залавянето на душите на грешниците в подземното царство. Той е син на Нут и Геб, брат на Изида, Озирис и Нефтида и води битка с племенника си Хор, след като убива Озирис… Според един мит всеки месец Сет напада и изяжда луната, която се смята за убежище на Озирис и място, където се събират душите на наскоро починалите… В Стария Завет Сет е третият брат на Каин и Авел. Той също така се появява в апокрифните евангелия, открити в Наг Хамади в Египет през 1945 година. В тях той е описан като Сетиан, гностическият бог, който властва над Тринайсетото царство на космоса и носи на човечеството посланието на звездите, без да се интересува от хаоса, който това послание ще предизвика на земята…

Чудих се защо ли сянката на Сет се появи по стените на катакомбите по време на ритуала. Дали целта беше да бъда принуден да повярвам, че душата на Изабела е била отнесена от дявола? А защо останалите участници в ритуала останаха шокирани от това? Сет част от плана им ли беше?

Не можех да дам отговор на тези въпроси. Вместо това бях обхванат от безпокойството, че астрариумът вече контролира не само мен, но и събитията около мен.