Т. С. Лърнър
Сфинксът (13)

11

Моргата се намираше в западната част на града, в стария турски квартал. Бях почти сигурен, че някой следи таксито, с което пътувах нататък, но точно когато щях да кажа на шофьора да заобиколи, така че да обърка преследвачите ми, малкият червен фиат, който се движеше зад нас, премина в другата лента и изчезна от погледа ми. Пристигнах пред величествената сграда, построена през деветнайсети век. През цялото време се опитвах да убедя самия себе си, че просто съм започнал да изпадам в параноя. Това не ми помогна особено много.

Пристъпих към голямото мраморно бюро във фоайето и казах, че искам да се срещна с Деметриус ал-Масри, съдебният лекар, който бе разговарял с мен след погребението на Изабела. Сърдитият мъж зад бюрото ми съобщи с огромно удоволствие, че сряда е почивният ден на Масри и ако искам да го видя, ще трябва да дойда на другия ден. Съвсем спокойно му обясних, че съм дошъл да видя и трупа на мой близък приятел. Трийсетте египетски долара, които му подадох под масата, значително промениха отношението му. Извика един младеж, който се подпираше отстрани на стената, и му нареди да ме заведе при „европееца“.

В стаята беше много студено. Шумът на генератора, който поддържаше температурата под нулата, изпълваше затвореното пространство и създаваше у мен усещането, че се намирам в някакво странно преддверие, в което се извършваха злокобни ритуали. Миризмата на химикала, който използваха, за да съхраняват труповете, погъделичка носа ми и тръпки от страх полазиха по гърба ми. Младежът с усмивка ме уведоми, че тук държат новопристигналите гости — удавените, загиналите при инциденти, просяците, чиито тела са били открити по улиците на града. Всеки труп беше положен върху отделна мраморна маса, човек можеше да предположи възрастта на мъртвия по силуета, който се очертаваше под мърлявия бял чаршаф. Не можех да не си задам въпроса дали и трупът на Изабела бе лежал върху някоя от тези маси. Противно на всякаква логика си представих колко ли студен е усещала мрамора под себе си. Ако в онзи момент бях там, щях да я взема в обятията си и да обвия тялото й в одеяло, за да й е топло.

Помощникът в моргата дръпна чаршафа, който покриваше трупа на Бари. С дългата си разрошена коса той приличаше на величествена статуя на почиващ си Нептун, а сиво-белият цвят на кожата му напомняше на алабастър. Очите му бяха отворени и блестяха, сякаш върху тях беше паднал лъскав, синкав воал. Брадичката му не беше обръсната, а бузите му бяха хлътнали. На гърдите му се виждаше огромна рана под формата на буквата Т, грубо зашита с черни конци. Дълбокият разрез се простираше от пъпа до гръдната кост, там, където бяха отворили гръдния му кош. Предположих, че са му направили аутопсия, за да определят причината за смъртта. Останах поразен, никога не го бях виждал да стои толкова неподвижен. Наведох се и затворих очите му.

Помощникът забеляза емоционалната ми реакция, кимна в знак на уважение и излезе да пуши в коридора.

Студеният въздух ме пронизваше до мозъка на костите. Потреперих, после хвърлих поглед към краката на Бари, бяха костеливи, с ясно изразени вени, в които кръвта бе застинала съвсем неочаквано. Погледнах отново огромния му гръден кош и сивкавата кожа, която висеше под него. Паднах на колене, повдигаше ми се.

Потиснах отвращението си, станах и огледах тялото му с надеждата, че ще открия белези, които да ми покажат истинската причина за смъртта му. Повдигнах брадата му. Под заплетените сиви и руси косми се виждаше тънка лилава линия. При тази гледка дъхът ми спря. Бях виждал подобно нещо в Нигерия по трупа на един работник, оставен подпрян на оградата, близо до нефтения кладенец, където работехме. Това беше предупреждение към нефтената компания, с която имах договор по онова време. Бари е бил удушен с гарота. Погледнах лявата му ръка и белега, оставен от иглата. Това беше петното на позора, което наркоманите носеха. Онзи, който го беше убил, бе инжектирал хероин във вената му след смъртта му, така че да прилича на смърт, вследствие на свръхдоза. Предположих, че го бяха измъчвали, за да разберат къде е скрил астрариума. Може би дори не са искали да го убият, но така или иначе, Бари беше мъртъв.

Полудях от яд.

— Никога не си бил наркоман и никога не би извършил самоубийство.

Гневният ми глас отскочи от лъскавите бели плочки.

Внимателно поставих ръката на Бари плътно до тялото му. Докато правех това, забелязах синкавозелените петна по ноктите и пръстите му. Познавах този цвят, бях го виждал по време на гмурканията ми в морето. Водорасли.

Отне ми цял час, докато стигна обратно до апартамента на Бари през натоварения трафик по „Шариа Саад Захлул“. Докато таксито стоеше на едно място, притиснато между открит камион, пълен с изморени войници, и една каруца, усетих, че някой ме наблюдава през прозореца на колата. Обърнах се и срещнах погледа на мъж, седнал в отсрещното кафене. Отдръпнах се назад изненадан, когато разпознах покритото с белези лице на Омар, човекът, който твърдеше, че е представител на властите и ни беше съпроводил, когато Изабела откри астрариума. При вида му в мен нахлуха спомени от онзи момент и отново се почувствах като парализиран от обзелата ме скръб. Изгледах го настойчиво, не можех да откъсна поглед от него.

Камионът пред нас потегли и шофьорът на таксито веднага го последва. Завихме в една странична улица и се отдалечихме от Омар. Въздъхнах с облекчение и обещах на шофьора да му платя тройно, ако пристигнем възможно най-бързо. След петнайсет минути вече бяхме на „Корниш“.

Изтичах до апартамента на мадам Тибишрани и я помолих да ми даде ключа за последен път. След няколко секунди бях в апартамента на Бари.

Притиснах лице до стената на големия аквариум и усетих студенината на стъклото. На дъното му беше поставена една кичозна статуя на Христос, краката му бяха зарити в дребните камъчета, а изрисуваните му очи гледаха благоговейно към небето. Около него се издигаха множество сребристи мехурчета, които идваха от помпата, скрита в пластмасово ковчеже за съкровища. До тях беше поставена кукла с образа на Ричард Никсън, а една русалка се увиваше около него, сякаш правеше френска любов. Това беше класически пример на чувството за хумор на Бари, което не прощаваше на никого. След това погледът ми попадна на нещо, което не бях забелязал до този момент — на металния ръб на нещо, заровено почти напълно в купчината камъчета. Една скалария, чийто перки потрепваха като крилата на колибри, се спусна надолу и започна да яде водораслите, полепнали по ръба на предмета. Веднага ми стана ясно, че водораслите имат същия цвят като петната по пръстите на Бари. Вгледах се по-внимателно. Между виещите се водорасли и мехурчетата от помпата се виждаше част от малка кутия, приблизително с големината на часовник от осемнайсети век. Под тънкия слой водорасли съзрях назъбените краища на два диска. Ето защо убиецът на Бари, а и аз самият не го бях забелязал по-рано. Изглеждаше все едно бе престоял в аквариума в продължение на месеци и не можеше да се различи от останалите предмети, поставени вътре за украса.

Стоях известно време като вцепенен, след това взех една настолна лампа и я надвесих над аквариума, като насочих светлината й директно върху предмета. Веднага видях проблясването на бронза, а върху единия от дисковете забелязах миниатюрен надпис.

— Бари, ти наистина си умно копеле — прошепнах аз.

Огледах се, за да се уверя, че всички щори са спуснати, след това потопих ръце в аквариума.

Когато се върнах във вилата, наредих на Ибрахим да заключи външната порта, като преди това се огледах внимателно, за да се убедя, че никой не ме е проследил. Бях едновременно нервен и развълнуван. Чувствах слабост след прилива на адреналин, който бях изпитал в апартамента на Бари. Раницата, в която бях поставил астрариума, беше учудващо лека, като се има предвид изключителното историческо значение на предмета, който се намираше в нея. В таксито по пътя към вилата не ми се случи нищо особено, но въпреки това бях като на тръни и ми се струваше, че ме наблюдават отвсякъде. Тихата улица, на която се намираше вилата, беше пуста, ако изключим едно слабо арабче, което стоеше облегнато на отсрещната стена и ме наблюдаваше с интерес. Точно щях да го попитам какво иска, когато Ибрахим ме дръпна и ми каза, че това е умствено недоразвитият син на един от местните градинари.

И този път занесох астрариума в спалнята. Струваше ми се, че това е най-сигурното място във вилата. Въпреки това заключих вратата. Пуснах щорите. Извадих устройството от раницата си и седнах в настъпилата тишина. Предварително бях решил да не се отнасям към него нито със страх, нито с прекалена почит. Не успях да спазя решението си. Когато го извадих от контейнера му, установих, че е много по-малък и по-незначителен, отколкото си го представях. Но не можеше да се отрече, че в него се криеше някаква тайна и тъй като Изабела ми беше разказвала за него още в първия ден, когато се запознахме, сега като че ли отново почувствах присъствието й до мен. Астрариумът й принадлежеше и в живота, и в смъртта.

Както ми беше казал и Бари, металът, от който беше направен, бе някаква сплав с цвят на бронз, но леко грапава и блестяща, като че ли в нея са били поставени диаманти или други остри парченца. Напомняше ми на един от редките метали. Вниманието ми беше привлечено от блясъка му. Не можах да се въздържа и прокарах пръст по сребристата му, малко груба повърхност. И преди бях виждал подобен метал — самарий, който има силно изразени магнитни свойства, особено когато се смеси с кобалт. Дори днес тези метали се добиват изключително трудно, затова не можех да си представя, че древните египтяни са имали технологията, да не говорим за познанията да ги извличат от рудата. Въпреки това знаех, че са имали сериозни познания по металургия. Изабела ми беше разказвала, че древните египтяни вярвали, че естествените химически промени в подобни метали са магически и чрез тях съдбата и на най-обикновения фелах може да се промени и той да се превърне в могъщ фараон. Това беше нещо като древна алхимия. Тази идея силно ме заинтригува, особено след като научих, че са използвали намагнитизирана желязна руда, извлечена от метеорити, или тектитно стъкло, за направата на ритуални инструменти и че са смятали тази метална руда за свещена. Възможно ли бе астрариумът да е изработен от подобен метал? Мислите ми бяха прекъснати от викове, които долитаха от двора. Хвърлих един шал върху уреда, изтичах до прозореца и погледнах през процепа на щорите. Ибрахим спореше ожесточено с човека, който ни караше нафта за отопление. Заслушах се внимателно, караха се за сметката. Спуснах щорите и се върнах отново до бюрото, сърцето ми все още туптеше от страх.

Когато огледах астрариума по-отблизо, забелязах, че той се състои от няколко зъбчати колела, закрепени около три основни диска, които се виждаха през малък отвор в горната част на кутията. Имаше един основен лост, който представляваше централната ос на зъбчатите колела и дисковете. В предния му край се виждаше нещо като ключалка. Предположих, че трябва да се вкара ключ или някакво друго подобно устройство в нея и така механизмът се привежда в движение. Върху дисковете и върху самия астрариум имаше надписи на различни езици, някои бяха изписани с йероглифи, други ми бяха напълно непознати. Но цялостният вид на уреда ми се стори някак познат. Усетих страх и прилив на адреналин. Това чувство на откривателя ми беше познато, бях го преживявал, когато ми се наложеше да реша някоя необичайно трудна задача, свързана с дълбоките геологични структури.

В този момент си спомних за рисунката на астрариума, която Гарет беше направил, и отидох до бюрото на Изабела, за да я потърся. Открих я и я поставих до уреда. Приликата между двете беше твърде неочаквана. Разликата се състоеше само в това, че истинският уред бе малко по-голям и по-сложен, отколкото те бяха предвидили. Погледнах шифъра, изписан под рисунката, след това се загледах в надписа върху астрариума. С изненада установих, че първите два символа на йероглифния надпис напълно съвпадат с написаното от Гарет. Обзе ме вълнение. Макар че никога не й повярвах напълно, Изабела се бе оказала права. Наистина беше той. Това беше същият онзи астрариум, който бе търсила през всичките тези години.

Две малки сфери, едната от злато, а другата от потъмняло сребро, се подаваха зад един от дисковете. Предположих, че това са Слънцето и Луната. Имаше още пет по-малки сфери, изработени от мед, най-вероятно това бяха петте планети, видими с просто око — Меркурий, Венера, Марс, Юпитер и Сатурн. Напомняше ми на миниатюрен планетариум. Направо беше невероятно да си представи човек, че беше на повече от две хиляди години. Надникнах в централната част, където с помощта на фенерче забелязах двата магнита, които Бари беше споменал. Всеки от тях беше разположен върху отделна ос. Какво ли трябваше да се направи, за да се задвижат?

Върнах се до бюрото на Изабела. Усещах присъствието й във въздуха. Спомних си как през последната нощ седеше на същото това място, как замислено изучаваше рисунката на астрариума и как тънките й пръсти се движеха по ръба на листа. За момент си позволих да си представя цялата сцена. Видях я отново, стоеше гола, с коса, разпиляна по гърба си. Струваше ми се невероятно, че никога няма да сме отново заедно, а в ръката си държах онова нещо, което тя бе търсила, откритието, заради което бе умряла. Забих поглед в бюрото и потънах в мислите си. След това изведнъж си спомних нещо друго. Спомних си как почти незабележимо тя бе пъхнала нещо под попивателната хартия. Счупих ключалката и вдигнах капака на бюрото й. Върху множеството листове стоеше един плик с моето име, изписано с красивия почерк на Изабела. Загледах се в него и мъката отново стисна гърдите ми. Отпуснах се назад, чаках ужасното чувство да отмине.

Подпрях плика на лампата, съзнателно отлагах момента, в който щях да го отворя, затова започнах да преглеждам листовете, оставени на бюрото. Най-отгоре имаше един пожълтял документ, на който пишеше: Жрицата на Нектанебо и Бато на фараона. Авторът беше Амилия Линхърст. Вероятно това беше дисертацията, за която ми беше разказвала Изабела, същата, която бе компрометирала професионалната репутация на египтоложката.

Преместих поглед върху запечатания плик с името ми върху него. Защо Изабела не бе проявила по-голямо доверие към мен? Защо бе премълчала за изключителното значение на астрариума и за опасностите, свързани с него? Беше казала истината на Фахир, но не и на мен. Толкова ли студено се бях държал с нея, такова неверие ли бях проявил?

Бързо разпечатах плика, решен да прочета това, което имаше да ми съобщи от гроба. Скъпата хартия за писма беше като коприна, също като кожата на Изабела. Усетих едва доловимия мирис на парфюма й — смесица от мускус и жасмин. Затворих очи. Не беше никак трудно да си представя дългата й коса, която се допираше до листа, оставяйки аромата си върху него.

28 април 1977 г.

Александрия

Оливър, прости ми, не бях докрай честна с теб. Преди много години Ахмос Хафре не само предсказа датата на смъртта ми, каза ми също така, че има възможност да се спася, ако успея да открия астрариума навреме.

Знам, че има хора, които ще те ръководят, любими. Но астрариумът има свой собствен разум. Ако го оставиш, той сам ще те заведе при тях. Докато пиша това, чувам гласа ти, който ме упреква за суеверията, в които вярвам. Но в света, в който израснах, нямаше граница между магията и мита, между живите богове и мъртвите. Чрез тях видях нещата с очите си, а чрез теб се опитах да избягам от тях. Винаги ще те обичам.

Изабела

— Не се опитвай да придадеш смисъл на безсмислената си смърт, Изабела! — изкрещях аз, внезапно обхванат от гняв. — Никой не можеше да предскаже земетресението! Никой! Дори и аз!

Ударих с все сила възглавницата на стола. Трябваше да се освободя от гнева и отчаянието си. Платът се разкъса и из въздуха се разхвърча перушина. Перцата бавно, като мързеливи снежинки, се спуснаха на пода и покриха плика, паднал в краката ми.

Прозвуча призивът за следобедната молитва. Времето отминаваше. Отидох до вратата на балкона. Видях градинаря, който подрязваше магнолията в двора. Простите му движения изглеждаха толкова истински в сравнение с необичайните събития, които напоследък движеха живота ми. Да, наистина бях заинтригуван, но рационалните ми инстинкти ми подсказваха да стоя далече от всичко това. Все още пред очите ми беше образът на Изабела, беше протегнала ръце и ме молеше да продължа делото й. Безпокоеше ме мисълта, че тя не ми се беше доверила докрай, защото се е страхувала, че няма да й повярвам. Ако не се бях отнасял така пренебрежително към вуду магиите, в които вярваше, ако бях приел всичко по-сериозно, дали нямаше да успея да я спася? Щях да продължа делото на Изабела и така да се опитам да изкупя вината си, че не я подкрепях повече в миналото. Пред очите ми като предупреждение изплува образът на мъртвия Бари. Твърдо решен да прогоня от себе си нарастващото чувство за страх, отворих вратата на балкона и викнах на Ибрахим да ми донесе нещо за ядене. След това взех дисертацията на Амилия Линхърст.

Отворих първата страница и видях портрета на една красива жена. Над него беше написано: Великата жрица Банафрит. Патрицианският й нос, издължените й очи с форма на бадем, плътните й устни далеч не бяха идеални и поради това правеха образа й изключително човешки. Всъщност този образ ми се стори познат. Колкото повече го гледах, толкова по-убеден бях, че вече съм го виждал някъде, но къде? Прочетох текста под него.

Това изображение, открито на стена в храма на Хатор, се смята, че е единственият запазен портрет на Банафрит (името означава красива душа), която е живяла по време на Тринайсетата династия (360 — 343 година преди Христа), при царуването на Нектанебо II. Тя се е посветила изцяло на богинята Изида, най-великата от всички богини, и е била надарена с магически способности, каквито никой по нейното време не е притежавал. Другите титли, с които била известна Банафрит, били Небесна жрица и Божествена съпруга. Тя имала по-голяма власт от върховния жрец и в йерархията стояла само едно стъпало по-ниско от фараона. Като върховна жрица Банафрит е имала правото да носи изображението на свещената кралска кобра на главата си. Освен това тя е посочвала наследницата си, за да се съхранят магическите й познания в култа към Изида.

Отново погледнах илюстрацията под заглавието. В центъра беше изобразена върховната жрица, седнала на трон, облечена в церемониална роба с дълги ръкави, украсена със сини и червени панделки. На главата си имаше голямо украшение, от което се подаваха цветя. В едната си ръка държеше систрум — подобен на дрънкалка музикален инструмент, който обикновено се свързваше с богинята Хатор — а в скута й лежеше гирлянда от петунии, за които се знае, че имат халюциногенни свойства. До краката й беше изобразена лястовичка, кацнала до малък съд. Банафрит беше заобиколена от прислужници, които свиреха на тамбури. Те носеха тъмнорозови наметала върху белите си роби, имаха подобни украшения и на главите, но по тях се виждаше само един син лотосов цвят. Около вратовете им имаше златни панделки. От надписа разбрах, че този стенопис е бил открит в гробница в Хиераконполис, по поречието на Нил, и е едно от малкото изображения на празничен ритуал в чест на Изида. Стенописът е бил датиран от времето на Рамзес XI, 1000 година преди Христа, но е известно, че подобни ритуали са били извършвани в продължение на векове и Банафрит също е вземала участие в тях.

Много малко е написано за тази властна, но тайнствена жена, макар да се знае, че Нектанебо е наредил да бъдат направени няколко сфинкса, които да носят чертите на лицето й.

Спрях, сега осъзнах къде бях виждал лицето от илюстрацията. Това беше лицето на сфинкса, който беше притиснал Изабела към морското дъно. Как беше възможно това? Триста години разделяха Банафрит от Клеопатра. Побиха ме тръпки, имах чувството, че жрицата се протяга и иска да достигне до мен през всичките тези стотици години. Сетих се за телефонния ми разговор с Бари, опитах се да възстановя всички подробности за астрариума, които беше споменал. Беше споменал Рамзес III, който е живял в библейските времена, беше споменал и Моисей или може би грешах? След това беше казал нещо за Нектанебо II, за когото Изабела също говореше често. Рамзес. Моисей. Нектанебо. А сега се появяваше и Банафрит на Амилия, върховна жрица на култа към Изида, легендарна магьосница. А освен това и сфинксът, който се намираше в близост до потъналия кораб на Клеопатра. Дали това беше някакво странно съвпадение, или носеше скрит смисъл? Не можех да потисна прокрадващия се в мен страх, че някой или нещо ръководи действията ми. Думите на Изабела, че астрариумът ще ме ръководи, още отекваха в ушите ми и макар че тогава не им обърнах внимание, а и сега смятах, че това е невъзможно, не можех да се отърся от чувството, че прекалено много линии се пресичат и има твърде много съвпадения. Зачетох по-нататък.

Малко смъртни са били удостоявани с такава чест. Обикновено с такава привилегия са се ползвали само членове на семейството на фараона. Това още веднъж потвърждава хипотезата, че Банафрит е била по-малката сестра на Нектанебо. Освен това има неопровержими данни, че му е била любовница. Би могло дори да се каже, че е била любовта на живота му.

Йероглифите, открити под този стенопис, описват видението на Банафрит, че Бато на Нектанебо II е останало затворено в гробницата му. Тъй като не е могло да влиза и излиза от нея, то е загинало и по този начин фараонът е бил обречен да не постигне задгробен живот. Възможно е Банафрит, която без съмнение е била ненадминат стратег след като е успяла да се добере до такъв висок ранг, да е дочула, че се подготвя план за атентат срещу брат й, и да е използвала видението си като метафора, за да го предупреди. Йероглифите споменават и за съществуването на небесна кутия, за която по времето на Нектанебо II вече са се носели легенди, че може да предизвиква магии в морето, на небето и на земята. Именно нея е издирвала Банафрит, за да успее да осигури благополучието на любимия си фараон. Тук надписът е твърде увреден, за да се разбере напълно смисълът му, но по-надолу следва пасаж, в който се описва възникването на култ, в центъра на който е била обаятелната жрица. Смятам, че съм открила достатъчно доказателства, които сочат, че култът е продължил да съществува и по времето на Клеопатра и че тя самата се е идентифицирала с Банафрит.

Значи ето това е връзката, помислих си аз, макар напълно да не осъзнавах смисъла й. Прелистих и останалите страници. В повечето от тях се говореше за култа към Изида, за връзката между Банафрит и Нектанебо и за различните начини, по които е подкрепяла властта му и го е предпазвала от злини.

Интересно е да се отбележи, че самият Нектанебо е бил обезсмъртен чрез превода на един древен ръкопис, наречен Сънят на Нектанебо. В него се разказва как фараонът сънува, че дочува небесния бог на войната Онурис да се оплаква, че храмът му не е довършен. Когато Нектанебо се събудил, веднага извикал жреците при себе си, които му казали, че храмът е съвсем готов, само йероглифите не са изписани. Нектанебо намерил най-добрия майстор, наречен Петезис. За съжаление Петезис не успял да свърши работата си, защото вниманието му било привлечено от една красива жена, чието име означавало благородната Хатор. Хатор била богинята на любовта и пиянството, но също така олицетворявала разрухата. Тук ръкописът неочаквано свършва, така че никога няма да узнаем колко сърдит е бил Онурис на фараона. Ще ми се да вярвам, че гневът му има нещо общо със смъртта на Нектанебо и с изчезването му. И според мен това, че писарят прекъсва разказа си неочаквано, не е случайно, като че ли и той самият е бил убит и затова не е могъл да довърши задачата си и да разкаже цялата история…

Следваше снимка на един саркофаг, за който се твърдеше, че е погребалният ковчег на Нектанебо. Сега той се намира в Британския музей.

Докато разглеждах снимката, се чудех защо тази дисертация бе предизвикала толкова спорове в средите на археолозите. На мен ми се струваше съвсем безобидна. Езикът беше разговорен, а човек лесно можеше да повярва в легендите и митовете, разказани в нея. Може би хипотезата не беше доказана по най-добрия начин, но едва ли това беше основание да се постави край на академичната кариера на Амилия Линхърст. Споменаването на „небесната кутия“ силно ме заинтригува. Очевидно Изабела беше направила връзка между нея и астрариума.

Въздъхнах, каква беше моята роля във всичко това? Каквато и да беше, трябваше да се осланям на собствените си инстинкти и да открия къде в крайна сметка трябваше да отиде астрариумът. И това трябваше да стане скоро, не само заради моята безопасност. Трябваше да внимавам да не попадне в неподходящи ръце.

Забелязах, че навън се бе смрачило. Без изобщо да усетя, бе станало вечер. Погледнах към астрариума, който стоеше под светлината на настолната лампа. Сянката, която хвърляше, без всякакво съмнение приличаше на силует на величествена, висока жена, облечена в роба. След това съвсем бавно сянката се промени и заприлича на профил. Пълните устни и извитият нос се различаваха съвсем ясно.

Навън Тинин, нашето куче пазач, се разлая. След това чух шума от бягащи стъпки. Сърцето ми подскочи, целият се напрегнах, бях готов да се защитавам. Шумът от стъпките заглъхна и когато се обърнах и погледнах отново астрариума, сянката беше изчезнала. Дали не си бях въобразил, че съм я видял?