Т. С. Лърнър
Сфинксът (33)

31

Ибрахим ме чакаше в задния двор на вилата. С мрачно изражение на лицето ми връчи бележка от господин Фартайм, в която се казваше, че баща ми, силно притеснен, му позвънил този следобед от Англия и помолил да му се обадя веднага, щом мога. Фартайм любезно ми предлагаше да използвам телефона на компанията. Бях трогнат от неговата загриженост и щедрост. Взех назаем мотопеда на Ибрахим и се спуснах по малките улички на Александрия, твърдо решен да избягам от преследвачите си. Паркирах зад сградата и влязох през страничния вход, отчасти закрит от няколко сергии, на които се продаваха старинни вещи.

Тъй като беше петък, всички офиси бяха празни и докато вадех ключа си, мислено благодарих, че ще мога да разговарям необезпокояван от никого.

Седнах на бюрото на господин Фартайм, чувствах се като непослушен ученик, промъкнал се в кабинета на директора, но ме успокояваше мисълта, че имах разрешение да проведа разговора от тук. Десет минути по-късно операторът вече ме бе свързал с баща ми.

— Ти ли си, Оливър?

Гласът на баща ми звучеше съвсем немощно, но го чувах толкова ясно, че за миг ми се стори, че мога да доловя миризмата на тютюн, която идваше от вълнената му жилетка. Струваше ми се, че виждам дългите му възлести ръце, стиснали здраво слушалката на стария телефон.

— Какво се е случило, татко?

Приготвих се да чуя най-лошото, безпокоях се за здравето както на Гарет, така и на баща си.

— Гарет. Той самият не искаше да ти се обади. Смята, че и без това си имаш достатъчно грижи на главата.

— Добре ли е?

— Този път не е свързано с наркотици, ако за това се тревожиш…

Въображението ми започна да рисува какви ли не страховити картини, но гласът на баща ми прекъсна мрачните ми мисли:

— Някой е нахлул в къщата му. Не може да се оплаче в полицията по съвсем очевидни причини — той се изкашля леко, — но ми каза, че крадците много внимателно са преровили всичко. Изглежда не са били вчерашни, държали са се изключително грубо с приятелката му, която ги е заварила на мястото…

Облегнах са на бюрото, бях вцепенен от ужас. Значи Уолингтън ме беше проследил и което беше най-ужасното, бях допуснал огромната грешка да въвлека и семейството си в тази история.

— Слушай, татко, ще затварям, за да се обадя веднага на Гарет. Но преди това искам да ми обещаеш, че няма да отваряш вратата на непознати. Разбра ли ме?

— Не се страхувам от непознати, момчето ми. Навремето съм се справял с много като тях — отвърна ми той доста рязко.

— Знам, че можеш да се грижиш за себе си, татко, но сега нещата са съвсем различни. Може да са въоръжени. Моля те, от теб искам само за известно време да бъдеш изключително внимателен.

— Оливър, да не си се забъркал в някакви неприятности? — За първи път от началото на разговора ни усетих страх в гласа на баща си.

— Ще се оправя, имай ми доверие.

— Винаги съм ти имал доверие, момчето ми, знаеш това.

Затворих телефона и преглътнах сълзите, които напираха в гърлото ми.

Телефонът звънеше в продължение на няколко минути, които ми се сториха дълги като часове. Докато Гарет вдигне слушалката, бях вече напълно убеден, че Уолингтън или някой нает от него главорез, е отишъл в къщата и сега брат ми лежи мъртъв.

— Гарет, татко се обади — опитах се да прикрия паниката в гласа си.

— Казах му да не ти звъни.

— Няма значение. Моля те, опиши ми хората, които са нахлули в къщата.

— Били са двама, поне Зоуи мисли така. Ударили са я по главата още преди да успее да ги огледа добре. Взели са тетрадката с рисунките ми на астрариума с разшифрования код.

Сърцето ми подскочи, потвърждаваха се най-ужасните ми страхове. Уолингтън вероятно е знаел за съществуването на ключа Уаз. Разбира се, че е знаел, нали е познавал Амилия, Хермес и Силвио и сигурно вече ме е проследил и в Египет. Вбесен от всичко това, усетих в себе си огромно желание да защитя брат си.

— Зоуи добре ли е?

— Получила е леко мозъчно сътресение. Всъщност според нея цялата случка е била много забавна, но нали знаеш, такава си е Зоуи. Кои са тези идиоти?

— Колкото по-малко знаеш, толкова по-добре. Можеш ли да останеш при Зоуи за известно време? Мисля, че няма да посмеят да се върнат, а и освен това те търсят теб, а не нея, но все пак няма да е лошо, ако изчезнеш за известно време.

— Добре, така да бъде. Знам, че Изабела се беше захванала с нещо наистина грандиозно, нали така, Оливър?

— Пази се, Гарет.

Затворих и се усетих ужасно самотен.

 

 

Когато се върнах във вилата видях, че ме очаква докладът на Мустафа относно проучванията на новото нефтено поле. Данните за гравитационното поле, които неофициално бяхме събрали, изглеждаха все по-обещаващи. Ако успеех да си осигуря лиценз и финансиране, в скоро време можех да се окажа изключително богат. Питах се дали Йоханес Ду Воор би подкрепил това начинание. След това се сетих, че ме предупреди да не разчитам прекалено много на интуицията си и реших да събера по-конкретни данни, преди да му съобщя каквото и да е за новото потенциално нефтено находище.

Станах и излязох на балкона. Виждах рошавата козина на Тинин, легнал пред колибката си. Раницата с астрариума все още беше заровена под нея. Немската овчарка като че ли усети погледа ми и изръмжа в съня си.

Мислите ми се върнаха към лекцията на Амилия и хронологичното й описание на пътя, който астрариумът беше изминал. Отново ме обзе мъката по Изабела и в съзнанието ми изплува един спомен, когато двамата стояхме на брега на Ганг. Наблюдавахме как местните хора се потапят във водите на реката, когато изведнъж забелязахме, че течението повлече едно малко дете. Майката стоеше на брега и пищеше от ужас. В следващия миг Изабела вече беше във водата. Заплува като луда, достигна до детето и успя да го извади на брега, докато през цялото време аз стоях и я наблюдавах смаяно. Такава си беше Изабела, безстрашна, решителна и готова да действа на мига. Чудех се какво ли би направила тя на мое място. Каква би била следващата й стъпка? Независимо дали исках, или не, сега и аз бях изцяло погълнат от мистерията на астрариума. Дали не се опитваше да ми каже нещо, когато ме посещаваше в сънищата ми? В ума ми се въртяха думите на Амилия, че астрариумът може да предизвика хаос, но и да донесе щастие и започнах да осъзнавам колко много неща съм готов да приема в отчаяното си решение да разкрия загадката на механизма. Къде можеха да ме заведат символите, които Изабела ми бе посочила в съня ми? Рибата, бикът и Медузата Горгона. Знаех, че рибата е християнски символ. И в този момент се сетих, че Франческа ми беше казала името на свещеника от „Света Екатерина“.

 

 

Подпрях ръка върху хладната стена на катедралата и си спомних първия път, когато с Изабела бяхме дошли тук. Бяхме посетили катедралата само преди няколко месеца и много добре си спомнях страстта, изписана на лицето на Изабела, когато ми разказваше за патрона на черквата — Света Екатерина. Както много други учени, така и Изабела беше убедена, че Екатерина всъщност е християнското име на Хипатия от Александрия, която е била езичничка, занимавала се е с философия и е била разпъната на кръст, защото проповядвала публично идеите си. Освен това тя е била блестяща математичка и познавачка на вселената. Докато стоях на стълбите, имах чувството, че Изабела мина пред мен. Дългата й черна коса се развяваше, а тя продължаваше да ми разказва историята на Хипатия. След това изведнъж ми дойде наум, че второто ми посещение в катедралата беше по времето на погребението на Изабела.

Влязох вътре и веднага почувствах приятната прохлада. Високият сводест таван беше като мозайка от цветни лъчи. Отправих се към главния олтар, стъпките ми отекваха в дълбоката тишина. Мъжът, който метеше мраморния под, ми заговори на италиански, предлагаше ми да ме разведе из черквата. Попитах го къде мога да намеря отец Карлото и той изчезна през една странична врата. Използвах отсъствието му, за да се разходя наоколо, спомняйки си как изглеждаше катедралата на погребението на Изабела. Тогава имах чувството, че с позлатената си дървена украса и красивия си стъклопис олтарите са като излезли от някакъв сън.

Спрях пред един от прозорците, на който беше изобразен Исус Христос с трънения венец на челото, а ръцете и краката му бяха изключително слаби. Беше протегнал ръка към един възрастен мъж и му подаваше връзка ключове. Именно фигурата на възрастния мъж привлече вниманието ми. Стоях загледан в мъжа с посребрена коса, от лицето му струеше доброта и човеколюбие. Познах го веднага, това беше Свети Петър, пазителят на райските двери. Но това, което ми направи огромно впечатление, беше птицата, която кръжеше над лявото му рамо. Без съмнение беше ястреб врабчар. След това си спомних, че Зоуи ме бе попитала каква е птицата, която пърхала над моето ляво рамо. Без да се усетя, вдигнах ръка и я насочих към пространството до лявото ми ухо. Там нямаше нищо. Какво всъщност очаквах да открия, духове?

— Спасителят дава ключовете на Свети Петър. Красиво, нали?

Обърнах се и видях ниския, мургав, около трийсетгодишен мъж, който бе служил на погребението на Изабела. Ако не носеше расо, можех да го помисля за застрахователен агент.

— Какво символизира птицата? — попитах аз.

— Ястребът врабчар е символът на Свети Петър. Разбира се, ранните християни са заимствали от заобикалящата ги култура и по този начин коптите възприели някои от древноегипетските символи. Като например ястреба врабчар, който има важно значение и в двете религии. Интересувате ли се от подобни неща, господин Уорнок?

— Помните ме от погребението…

— Малко трудно ви познах. С тази брада в началото ви помислих за някой от нашите коптски братя. — Той протегна ръка, дланта му беше учудващо хладна. — С какво мога да ви помогна?

Огледах се внимателно наоколо, за да съм сигурен, че никой не може да чуе разговора ни. Катедралата изглеждаше съвсем празна, но аз не исках да поемам никакви рискове.

— Искам да ви задам няколко въпроса относно трупа на съпругата ми.

— Scusi?

Въпросът ми очевидно го шокира и той помисли, че не ме е разбрал правилно.

— Франческа ми каза, че тя е уредила така, че хора от вашата църква да вземат трупа от линейката и след това да го закарат в градската морга.

— Коя Франческа?

— Госпожа Брамбила, бабата на моята съпруга. Предполагам, че я познавате. Нали семейството й принадлежи към тази църква от десетилетия.

— Има някаква грешка.

— Но така ми каза самата госпожа Брамбила.

Отец Карлото ме поведе към един от страничните параклиси.

— Господин Уорнок, членовете на семейство Брамбила са отлъчени от църквата преди много години — каза той тихо.

— Отлъчени от църквата? — не можах да прикрия огромната изненада в гласа си.

— Да, през 1946 година. Проверих в регистрите ни, когато госпожа Брамбила ме помоли да отслужа опелото на съпругата ви в нашата църква. Проведох твърде труден разговор с епископа, но в крайна сметка решихме, че греховете на бащите, в нашия случай грехът на дядото, не може да има нищо общо с внучката. Нека Бог даде мир на душата й.

— Ами Паоло Брамбила? Той е починал през 1956 година, не е ли бил погребан с църковен ритуал?

— Прав сте, така е, но ритуалът не е бил извършен в тази църква.

Отклоних поглед встрани, опитвах се да прикрия огромната си изненада. Погледът ми попадна на един стъклопис, на който беше изобразен Свети Себастиян, от когото стърчаха множество стрели, а по лицето му бе изписана трагична гримаса.

— Защо са били отлъчени от църквата? — попитах аз.

— Това е въпрос от поверително естество между църквата и семейството.

Извадих портфейла си.

— Но аз съм част от семейството. И знаете ли, смятам, че от името на семейството трябва да направим дарение, да кажем — сто долара. Когато влизах, забелязах, че правите ремонт на покрива.

Отецът сви устни и видимо се поколеба. Най-накрая като че ли се примири и вдигна ръце.

— Така е, вашето дарение е добре дошло. Но, господин Уорнок, не можете да ме подкупите да ви разкрия съдържанието на тайните регистри на църквата.

Взех един молитвеник, оставен на съседната пейка, и пъхнах между страниците му две банкноти от по петдесет долара.

— Моля ви, отче, направете го заради починалата ми съпруга. Имам причини да мисля, че духът й не е намерил покой.

Подадох му молитвеника. Той ме изгледа продължително, очевидно се колебаеше дали може да ми се довери. Най-накрая взе книгата в ръце.

— Прав сте. И аз съм дълбоко убеден, че духът й не е намерил покой. Смъртта й беше огромна трагедия, най-вероятно напълно безсмислена. Що се отнася до отлъчването от църквата, става ясно, че дядо й е поддържал твърде неподходящи връзки с ексцентрични хора, които са организирали странни езически ритуали. Предполагам, че всичко е било безобидно, че това са били хора с интерес към историята, които са си позволили да прекрачат известни граници. В тази страна ехото от отминалите епохи звучи много силно. То може да те накара да си въобразиш какви ли не неща. Моят предшественик е бил готов да не обърне внимание на това, но хората от паството са се разбунтували. И после, когато Насър дойде на власт — продължи той почти шепнешком, — започна истински лов на вещици. Вече никой не беше в безопасност.

— Какво стана с трупа на жена ми?

— Нямам никаква представа. Със сигурност мога да ви кажа, че никой от църквата не е отишъл да го прибере. Аз видях единствено ковчега. Мога да ви покажа какво сме записали в дневника на църквата.

— Не е необходимо да го правите. Имам още един въпрос, отче, рибата е християнски символ, нали така?

Отец Карлото се усмихна, най-после навлязохме в познатите му води.

— Рибата представлява учениците на Христос, някои от които, както знаете, са били рибари. През първи век след Христа това е бил тайният символ на ранните християни, които са пазили вярата си, въпреки че са били преследвани от Римската империя. Традицията се е запазила през вековете, а в тази част на света никога не е било лесно да бъдеш християнин. Дори и сега някои от младите копти в Александрия имат скрити татуирани символи, по които се разпознават. Този символ се среща в някои от стъклописите в гробниците в Ком ел-Шугафа, място, за което някои от нашите вярващи все още смятат, че е обитавано от духове.

Той се поколеба за миг, след това отново се огледа, за да се убеди, че църквата е празна, и продължи с нервен шепот:

— Но трябва да ви съобщя и още нещо… съпругата ви ме посети малко преди смъртта си.

— Какво ви каза? — попитах аз напрегнато.

— Помоли ме да я кръстя, за да може да се изповяда. Беше силно изплашена от нещо. Кръстих я още тогава и след това тя веднага пожела да се изповяда. Според мен, господин Уорнок, тя се е оказала забъркана в някаква история, която е излязла извън контрола й. Разказа ми за съществуването на предмет с такава историческа стойност, която би променила изцяло представите ни за религията. Попита ме дали църквата би му осигурила убежище при необходимост. Уверих я, че това е напълно възможно, но признавам, че се отнесох твърде скептично към думите й. Тя не беше първият египтолог, дошъл да се изповяда при мен, говорещ за подобни неща. Преди около двайсет години е имало още една млада жена, също египтолог…

Докато го слушах, си спомних за думите на Деметриус ал-Масри и историята, която ми беше разказал за трупа, от който също са липсвали органи. Потреперих, почувствах, че през стените на черквата премина внезапна студена тръпка. Коя беше тя?

— Значи вие знаете за съществуването на астрариума? — попитах го директно.

Отец Карлото видимо се стресна и се прекръсти.

— Моля ви, опасно е дори да споменавате това на глас. Но да, чувал съм за съществуването на такъв предмет. Познавам един монах от коптския орден, който веднъж ми разказа, че притежава древни документи, както от времето на фараоните, така и от времето на Наполеоновата инвазия, в които се споменава съществуването на този предмет. Отец Мина, от манастира „Свети Паисий Велики“ (Деир ал-Анба) в Уади ел-Натрун. Ако искате, мога много дискретно да го поразпитам, поне това дължа на съпругата ви. Не знам дали сте запознат с тази история, но има писмени сведения, оставени от един много ранен епископ, според които самата Хипатия е използвала астролабия и магьосничество, за да привлече един римски управител на Александрия към езичеството. Кой знае, може би става въпрос за същия механизъм?

— Изабела беше убедена, че Хипатия е била виновна единствено в това, че е била много по-умна и интелектуално по-извисена от мъжете около нея — отвърнах аз.

Отец Карлото се усмихна.

— Съпругата ви беше жена със силен дух. Може би трябваше да я посъветвам да напусне Египет… Но тя беше на ръба на истерията и не можах да разбера какво ми говореше. Сега искрено съжалявам, че не приех думите й по-сериозно.

— Кога стана това?

— Около две седмици преди смъртта й — каза той и се приближи към мен. — Елате отново след няколко дни, ще видя какво ще успея да разбера през това време. Но чуйте ме добре, приятелю, ако по някое време ви е необходимо убежище, ние ще ви помогнем. Можете да останете при моите коптски братя в Уади Ел-Натрун колкото е необходимо. Те са помогнали на много хора, а освен това, макар че не сте вярващ, вие сте все пак католик, нали така? А и с тази брада никой няма да ви забележи сред останалите монаси.

Огледах внимателно откритото му лице, питах се до каква степен бе запознат с обстоятелствата около смъртта на Изабела. За мен бе ясно, че той носеше бремето на изповедта й и му тежеше това, че е изиграл някаква роля в ненавременната й смърт.

Отец Карлото сложи ръката си на рамото ми.

— Моля ви, понякога в живота човек трябва просто да се довери. Запомнете добре думите ми.

И си тръгна, стискайки молитвеника в ръце.

 

 

Стоях до големия орган, който се намираше зад един витраж, изобразяващ мъките на Света Сесилия. Какъв ли ужас бе преживяла Изабела, за да достигне до решението да се изповяда пред свещеник? Знаех, че от време на време ходи на църква, но не знаех, че някога се е изповядвала. От какво се е опитвала да избяга?

Познат глас, който тихо говореше на английски, прекъсна мислите ми. Идваше от един страничен параклис. Жената попита откъде може да вземе свещи. Тръгнах по посока на гласа и влязох в една ниша, в която имаше мраморен релеф на стената, изобразяващ някаква мъченица. В краката на светицата бяха поставени снимки на деца и букети цветя. Видях дори една неотворена кутийка с пепси, вече започнала да ръждясва. Жената беше с гръб към мен, но въпреки това я разпознах. Тя коленичи и постави до другите дарове малък букет от гардении.

— Света Сабина не е ли патрон на децата? — попитах аз.

Рейчъл Стърн се стресна и се изправи.

— Познаваме ли се?

Осъзнах, че сигурно съм я изплашил с вида си. Синините и раните бавно заздравяваха по лицето ми, брадата ми беше дълга, а косата — разрошена.

— Аз съм, Оливър, Рейчъл.

Тя отново си върна присъствието на духа.

— Оливър! Не можах да те позная с тази дълга брада и с тази коса. Каква изненада.

— Надявам се, приятна. Съжалявам, че прекъснах молитвата ти.

— Тихо, не казвай на равина ми. Даровете са от името на сестра ми, тя от години се опитва да зачене. Очевидно ако достатъчно често идваш тук и коленичиш, светицата ще откликне на молбите ти. Въпреки това искрено се надявам, че не става въпрос за непорочно зачатие. В семейството и без това има достатъчно страдалци.

Тя метна чантата си през рамо и тръгна към изхода на параклиса. Последвах я.

Слънцето ни заслепи в момента, в който излязохме от катедралата. Едно момченце, облечено в дрипи, се измъкна от сянката на входа и протегна към нас сакатата си ръка. Пуснах няколко монети в здравата му ръка и отминах.

Рейчъл си сложи огромни слънчеви очила, след това внимателно огледа измачканото ми ленено сако и дънките.

— Чух за приятеля ти Бари — започна тя. — Бях направо шокирана. Никак не ми приличаше на човек, който възнамерява да се самоубие.

— Не се е самоубил.

Няколко момчета в униформи излязоха от двора на училището към катедралата и изтичаха покрай нас, като се смееха. Беше ми добре, че не съм сам. Спомних си колко самотен се почувствах, когато затворих телефона след разговора с брат си. Имах нужда от човек до себе си.

— Искаш ли да отидем да пийнем нещо?

— Да пийнем ли? Последния път, когато те видях, останах с впечатлението, че компанията ми никак не ти е приятна.

— Бях пиян и войнствено настроен. За което се извинявам.

Рейчъл ме изгледа въпросително.

— Не, мисля, че не е добра идея. Извинявай, Оливър — каза тя и си тръгна.

Настигнах я.

— Моля те, имам нужда да поговоря с някого, който ме познава отдавна. Някого, на когото имам доверие…

Тя спря.

— Неприятности ли имаш?

— Моля те, Рейчъл, нямаш представа колко самотен се чувствам напоследък…

Тя се поколеба, изгледа ме продължително, сякаш търсеше да открие в лицето ми нещо, може би онзи студент идеалист, когото някога познаваше, и след това ме хвана под ръка.