Т. С. Лърнър
Сфинксът (6)

4

Изабела ми подаде металотърсача, набра се на мускули и се прехвърли в лодката. Фахир я последва с усмивка, докато останалите се отдръпнаха назад и кой знае защо бяха много предпазливи.

— Сега трябва да се прибираме, а утре ще дойдем отново за последното гмуркане — заяви Джамал, хвърляйки поглед към хоризонта.

— В никакъв случай! До утре мястото ще бъде покрито с нов пласт пясък. Трябва да извадим цилиндъра до няколко часа, преди да е настъпил приливът.

Тонът на Изабела не търпеше възражения. Погледнах към мъжете и видях как по лицето на Джамал премина сянка, толкова бързо, че изглежда бях единственият, който я забеляза. Чувството ми беше познато, бях го наблюдавал при някои от арабите, които работеха на нефтените находища — негодувание, примесено с обида. Беше им трудно да приемат нареждания от жена, въпреки цялото си уважение към нея.

Фахир усети, че назрява конфликт, и постави ръка върху рамото на братовчед си.

— Моля те, толкова малко ни остава, ако го отложим за утре, ще трябва да започнем всичко отначало.

Джамал хвърли поглед към ятото гълъби, сега то беше само точка на хоризонта. Една особено висока вълна повдигна лодката и след миг спасителните пояси се разлюляха и с тъп звук се блъснаха в корпуса на лодката.

— Добре, но побързайте.

Взех една кислородна бутилка и маска.

— Идвам с вас…

— Оливър, няма нужда… — започна Изабела.

Но Фахир я възпря:

— Имаме нужда от помощ, Изабела.

Тя ми хвърли един поглед.

— Добре, но ще се подчиняваш на заповедите ми, ясно ли е?

Кимнах и се опитах да потисна клаустрофобията си. По никакъв начин нямаше да позволя на Изабела да се изложи на риск само защото не й достигаха хора.

 

 

Мястото беше осветено от прожектор, завързан за въже. Плуването надолу към светлината ми се стори зловещо. Имах странното усещане, че светът се е обърнал и слънцето се намира под нас. Водата беше мътна и едва когато наближихме дъното, успях да огледам мястото. Стори ми се като оазис, ограден отвсякъде от тъмнина. Пасажи риба се въртяха наоколо и приличаха на нощни пеперуди, привлечени от светлината на прожектора.

В началото корабът ми заприлича на риф, странна формация от корали и миди, стърчащи от морското дъно. От основата му се показваше неясното очертание на главата и раменете на сфинкс. Водораслите бяха покрили всичко, освен лицето, което за разлика от повечето образи, които бях виждал преди, доста наподобяваше човешкото. Извитият нос и огромните очи бяха твърде натуралистични и като че ли в тях се четеше подигравка. Това същество сякаш ме наблюдаваше и през мътните води забелязах поразително реалистичната му красота. Дали не беше останка от потопения дворец на Клеопатра, която е била донесена тук от огромната вълна, помела този район преди хиляди години?

Изабела изплува пред мен и ми показа с жест мястото, където се намираше откритието. Завъртях се бавно и видях, че морското дъно е придобило формата на корпуса на кораба, като отпечатъците на основните ребра на конструкцията все още се виждаха в калта. Изабела се движеше около мен и ми посочи ръба и дръжките на металния цилиндър, в чиято сърцевина се намираше бронзовият артефакт. Цилиндърът бе вкопан дълбоко в почвата, така че при издигането му нагоре предметът да остане вътре заедно с пръстта около него.

Тя откачи прожектора от въжето и го насочи към цилиндъра. Фахир закачи една кука към дръжката му така, че да може да бъде издигнат към повърхността, след като бъде изваден от почвата. Вдигна палец в знак, че всичко е готово, и двамата хванахме цилиндъра за дръжките и започнахме бавно да го измъкваме от калта. Не беше никак лесно. Усетих как мускулите на ръцете ми се изпъват, а маската ми се замъгли от пот. Едва виждах напрегнатото лице на Фахир през облаците пясък, които се вдигаха от дъното.

Изведнъж цилиндърът се освободи от прегръдката на калта и започна да се издига нагоре. Най-после петдесетсантиметровото парче метал заблестя в зеленикавата вода. Изабела размаха развълнувано ръце и дръпна въжето, за да даде знак на хората в лодката. Металният цилиндър започна да се издига към повърхността.

Докато наблюдавах движението му нагоре, чух далечен тътен, което ехото понесе под водата. Самата вода като че ли започна да се мести на прозрачни талази. Рибите се спуснаха в паника и нарушиха обичайния си начин на придвижване. Обърнах се към Изабела и в този момент всичко потъна в непрогледен мрак. Изведнъж ме обзе страхотна клаустрофобия. Започнах да се паникьосвам и да махам неистово с ръце в желанието си да се докосна до някого. Пръстите ми се оплетоха във водорасли, започнах да дишам тежко, ужасен от тъмнината. Тя ме бе обвила отвсякъде, сякаш бях попаднал в бездънна бездна.

След известно време, което ми се стори цяла вечност, прожекторът премига и светна отново. Но сега лъчът му не бе насочен към мястото на находката, а осветяваше облаците пясък, които бавно се спускаха към дъното.

Земетресение. Сред паниката и пълното объркване тази мисъл изведнъж просветна в съзнанието ми. Огледах се да видя къде е въжето. То висеше над главата ми, но от другите двама нямаше и следа.

Опитвах се като обезумял да открия Изабела сред гъстата мъгла от вдигналия се пясък, но не успявах да видя нищо. Бях напълно дезориентиран, имах чувството, че съм останал съвсем сам. Обзе ме ужас, въртях се наоколо и търсех Изабела. Не виждах нищо, дори проблясването на маската й. След това изведнъж съзрях една малка бяла ръка, която се издигаше нагоре сред облаците пясък. Спуснах се към нея, сърцето ми биеше до пръсване.

Сфинксът се бе наклонил настрани и бе притиснал крака на Изабела в морското дъно. Маркучът на кислородната й бутилка се беше откъснал и около нея се бе образувало море от сребърни балончета.

В първия момент не успях да схвана цялата сериозност на ситуацията. Може би причината за това беше шокът, в който бях изпаднал, и нежеланието да повярвам на очите си. Докато се носех из облаците пясък и кал, имах усещането, че съм страничен наблюдател на някаква нереална картина.

В следващия миг като по чудо Фахир се озова до мен и двамата с всички сили заплувахме към Изабела. Сега видях, че от кръвта й във водата се бе образувало малко розово облаче, дългите й коси плуваха като водорасли около нея.

Извадих мундщука от устата си и се опитах да го вкарам в нейната, в това време Фахир се мъчеше да повдигне статуята, за да освободи крака й. Но устата й оставаше безжизнено отворена. Изабела вече беше загубила съзнание. Двамата с Фахир подложихме рамене под сфинкса и се опитахме да го избутаме. В момента, в който се отлепи от морското дъно, освободих крака й, беше счупен. Притиснах безжизненото й тяло до себе си и заплувах с всичка сила нагоре към процеждащата се през водите светлина.

 

 

Чух викове в момента, в който се показахме на повърхността. Избутах Изабела към протегнатите към нас ръце, прехвърлих се в лодката и коленичих над тялото й. Като че ли ръцете ми бяха станали огромни и непохватни, докато се опитвах да изпомпам водата от гърдите й. Наведох се да й направя изкуствено дишане и изпитах ужас, когато докоснах мъртвешки студените й устни. Притискай, дишай, притискай, дишай. Струва ми се, че това продължи часове наред.

Останалите стояха мълчаливи, вцепенени от ужаса на случващото се пред очите им. Тези ужасни, невероятни картини завинаги се запечатаха в съзнанието ми — водата се стича от ъгълчето на устата на Изабела, лицето на Фахир е побеляло като платно, докато ме дърпа встрани от безжизненото й тяло, отпуснатите й ръце висят встрани. През цялото това време цилиндърът с астрариума в него стоеше до нас, металната му повърхност блестеше на слънцето.

— Изабела! Изабела! — изкрещях и разтърсих тялото й. Самият аз треперех неконтролируемо.

След това се сринах на дъсчения под до нея и я прегърнах.

Някъде далече над мен чух вика на Фахир. Вдигнах поглед и видях, че Омар се е надвесил над нас с пистолет в ръка. Изглеждаше някак притеснен.

— Ana asif, ana asif. Съжалявам, но е необходимо да го направя.

Това че стоеше с насочен пистолет към нас и едновременно с това се извиняваше, изглеждаше толкова абсурдно, че и тримата стояхме като замръзнали от изненада. В това време Омар взе цилиндъра и го пъхна под мишницата си.

— Какво правиш? Да не си полудял? — изкрещя Джамал.

— Извинете ме, че прибягвам до такива крайни мерки, но този предмет е много по-ценен, отколкото си представяте — каза Омар рязко и едновременно с това много учтиво.

След това насочи пистолета си нагоре, сякаш искаше да произведе предупредителен изстрел.

Усетих, че ме обхваща страхотен гняв. Въобще не ме интересуваше дали ще стреля по мен, хвърлих се срещу него и го ударих в челюстта толкова силно, че той падна на пода на лодката и изпусна цилиндъра. Цилиндърът се изтърколи и се спря в перилата. Омар обърна очи, беше изпаднал в безсъзнание.

Обхванат от ужас, вперих поглед в неподвижното му тяло.

— Кой е той? — попитах.

Фахир вдигна ръката на Омар, проверяваше дали наистина е в безсъзнание.

— Никой. Само посредник — отвърна той. — Няма защо да се тревожим за него. По-важното е за кого работи.

Спокойствието на Фахир и начинът, по който контролираше цялата ситуация, бяха наистина удивителни. Въпреки шока, в който се намирах, ми мина през ум, че той също не е този, за което се представя.

Прегърнах безжизненото тяло на Изабела и започнах да осъзнавам невъзможността да я върна обратно към живота. Погледът ми се замъгли и всичко около мен изчезна, бях в шок.

Джамал вдигна пистолета и го насочи към Омар. Фахир сграбчи ръката на братовчед си.

— Недей! Ако го убиеш, с нас е свършено. — Взе пистолета, клекна до мен и стисна здраво ръката ми. — Оливър, слушай ме внимателно. Сега трябва да ме пуснеш да си вървя, за да се опитам да отнеса астрариума на сигурно място. Обещавам ти, че ще те потърся отново.

От неопрена на Изабела се процеждаше вода и образуваше локва в краката ми. Ръката й лежеше на пода на лодката, ноктите й вече бяха започнали да посиняват.

Фахир ме разтърси.

— Оливър, моля те, съсредоточи се. Направи го заради Изабела.

Кимнах, не можех да говоря.

Фахир се обърна към Джамал и му каза нещо на диалект. Двамата вдигнаха изпадналия в безсъзнание Омар и го качиха на сала, привързан отстрани на лодката. След това спуснаха сала във водата. Започнах болезнено да осъзнавам случващото се около мен.

— Какво правите? — попитах аз, гласът ми звучеше учудващо безизразно.

— Не се тревожи — отвърна ми Фахир. — Течението ще го отнесе до брега. След няколко часа ще го открият жив и здрав. Но това ще ни даде малко време.

Взе цилиндъра с астрариума и седна на ръба на лодката.

— Оливър, когато се върнете на брега с трупа на Изабела, началникът на пристанището ще трябва незабавно да уведоми полицията. Изключително важно е, ако започнат да те разпитват, да не съобщаваш, че и аз съм бил на лодката. Никога не си чувал за астрариума. Вие с Изабела сте се гмуркали за удоволствие. Разбираш ли какво ти казвам? — Фахир гледаше мрачно. — Оливър, разбираш ли ме?

— Разбирам всичко.

Фахир хвана ръката ми.

— Ще се видим след няколко дни, приятелю — каза той. — Аз ще те потърся. Ако се окаже, че това е истинският астрариум, той трябва да отиде там, където му е мястото, така би искала Изабела.

Преди да успея да го попитам каквото и да било, той се хвърли с гръб към водата и черните му плавници изчезнаха от погледа ми.

 

 

Джамал бавно спря лодката до брега. Стъпих на пристана с увитото в одеяло тяло на Изабела в ръце. Спомням си, че й говорех, казвах й, че всичко е наред и съм до нея, за да я пазя и няма от какво да се тревожи. Гласът ми звучеше странно далечен. Дочувах, че зад гърба ми Джамал спори нещо с шефа на пристанището.

След минути пред нас спряха полицейска кола и линейка. Още не бях стигнал до „Корниш“, когато човекът от линейката ме насочи към носилката, която ни очакваше. Положих внимателно тялото на Изабела, вдигнах падналата й ръка, подредих косата около лицето й, част от мен все още отказваше да приеме, че е мъртва.

Двама полицаи се доближиха до мен, извиниха се и любезно ме помолиха да ги последвам. Не им обърнах никакво внимание, продължих да галя студеното лице на Изабела.

— Господин Уорнок, съжаляваме, но трябва да ни придружите до полицейския участък. Моля ви.

Хванаха ме от двете страни, дръпнаха ме и ме поведоха към полицейската кола.

Погледнах през рамо и видях как качиха трупа на жена ми в белия микробус. Тогава я видях за последен път.