Т. С. Лърнър
Сфинксът (29)

27

Вече беше късен следобед, когато лагерът се появи на хоризонта. Температурата беше започнала да пада, пустинята изстиваше. Когато пристигнахме, забелязах полицейска кола, паркирана пред моето бунгало.

— Да не си се забъркал в някакви неприятности, Оливър? — попита Мустафа.

— Възможно е.

Колата спря, а ние останахме в джипа още няколко минути.

— Остави ме аз да се оправя с полицията — прошепна Мустафа на английски. — Знаеш, че имам връзки там.

Хвърлих поглед към шофьора, след това изведнъж ме обзе страх, наведох се и измъкнах ключа от обувката си. Пуснах го в ръката на Мустафа. Нямах друг избор. Налагаше се да му се доверя.

— Вземи това, Мустафа. Ако ме арестуват, отиди в Кайро, в чакалнята за пътници първа класа на Британските авиолинии. Шкафчето е регистрирано на името на компанията. В него има една раница.

— Ще го направя — кимна той. — Можеш да ми се довериш напълно.

 

 

Жилищните помещения бяха обзаведени съвсем скромно — в стаите имаше по едно тясно желязно легло с раиран дюшек, целият на буци, електрически чайник, малък хладилник и скрин, който изпълняваше функциите едновременно на шкаф и на маса. Никога не бях живял повече от няколко дена при такива условия, но много от колегите ми не бяха такива късметлии. Някои прекарваха по цели седмици на нефтените находища. В бунгалото ми все още имаше вещи, принадлежали на предишния му обитател, италианец, католик, който бе работил като сондьор. Така и не си направих труда да ги изхвърля. На стената над леглото висеше изпокъсана картина, представляваща Дева Мария, която се възнася към небето, стъпила на облак. Имаше малка библиотека, скована от най-различни дъски, закрепена с два ръждиви пирона за стената. В нея бяха подредени най-различни и доста изпокъсани книги — „Шокът на бъдещето“; „Корени“; „Страх от летене“ на Ерика Джонг; „Любовна история“ (на английски); „Хълмът Уотършип“ и както изведнъж за свой най-голям ужас забелязах книгата на американския писател от еврейския произход Хаим Поток „Името ми е Ашер Лев“. Това никак нямаше да се хареса на египетската полиция.

Когато двамата с Мустафа влязохме в бунгалото, заварихме двама полицаи, които разковаваха дъските на скрина. Малкото дрехи, които държах в него, бяха разхвърляни навсякъде по пода. Друг полицай, очевидно началникът им, се бе излегнал на леглото ми и ги наблюдаваше. Когато ме видя, той бавно се изправи, решен по всякакъв начин да демонстрира неуважението си към мен.

— Ти си господин Уорнок, британски гражданин, нали?

Пристъпих напред, така че да не може да забележи книгата на Поток. Страхувах се да не заподозрат, че съм от еврейски произход, можеха дори да решат, че съм член на Мосад.

— Проблем ли има? — попитах аз.

— Може би.

Той изкрещя нещо на своите хора на арабски, очевидно им нареди да вдигнат дюшека, и след това се обърна към мен:

— Може би си шпионин?

Старият раиран дюшек падна на пода и вдигна облак прах. Под него се показаха две списания „Плейбой“ от 1968 година. Полицаят ги взе и ги размаха заплашително към мен.

— Твои ли са? — попита той настойчиво.

— Разбира се, че не! — отговорих аз остро, по възможно най-убедителния начин.

Полицаят избухна в смях, а колегите му се присъединиха към него. Двамата с Мустафа запазихме пълно спокойствие. Това не се хареса на полицая и той удари с палката си по желязната рамка на леглото.

— Смешно, нали? Много смешно.

Мустафа също се разсмя. След малко и аз направих същото. Сърцето ми блъскаше до пръсване, докато полицаят разлистваше страниците на списанието. Спря и се загледа в постера, от който глупаво се хилеше една блондинка и показваше огромните си гърди. На главата си носеше каубойска шапка и беше прекрачила едно седло, поставено върху бала сено. Полицаят вдигна постера към мен. Момичето от него ми се усмихна, белите му зъби подигравателно искряха в сравнение с жълтеникавите изпочупени зъби на полицая.

— Таз да не ти е сестра?

В същия момент в атмосферата около нас се усети огромно напрежение, защото останалите мъже, схванали ужасната обида, се обърнаха към мен.

— Внимавай — предупреди ме тихо Мустафа на английски.

Замълчах. Ако се опитах да се защитя, само щях да ядосам полицая още повече, а като си мълчах, подронвах авторитета си пред всички. Стана ми ясно, че е получил нареждане да ме арестува, в противен случай не би си позволил такива волности.

— А може би предпочиташ момчета? — продължи да ме дразни той. — Ако е така, наистина не ти завиждам, приятелю.

Този път никой не посмя да се разсмее. Усетих, че ръцете ми се свиват в юмруци, синът на миньора се подготвяше за схватка. Но ако сега му налетях на бой, това щеше да е равносилно на самоубийство.

Мустафа усети опасността и застана между нас.

— Господин полицай, господин Уорнок е приятел на Египет. Правителството го е наело на работа. Сигурно е станала някаква грешка.

— Няма грешка. Наредено ми е да го изпратя под конвой до Александрия, за да бъде разпитан.

— На какво основание?

— Това е въпрос, който ще се реши между господин Уорнок и началника ми, полковник Хасан.

На лицето на Мустафа грейна усмивка.

— Полковник Халид Хасан от Мансура ли имате предвид?

Този въпрос очевидно обърка полицая и той изгледа внимателно първо Мустафа, а после и мен.

— Същият. Защо? — попита той подозрително.

— Тогава няма проблем. С Халид Хасан сме добри приятели. Като деца сме израснали заедно в Ел-Оруа ел-Уоска. Много ще се ядоса, когато разбере, че сте арестували мой приятел.

— Не го арестуваме, просто искаме да му зададем някои въпроси.

Стоях като вцепенен по средата на стаята. Никога преди това не се бях чувствал толкова безпомощен. Мисълта, че съм скрил астрариума, не ми действаше никак успокоително и за момент си помислих, че това сигурно е последният ми ден на свобода. Погледнах към Мустафа, на лицето му отново бе изписана загриженост, явно и на него му минаваха същите мисли през ума.

Полицаят ме побутна към скрина и разпилените по земята дрехи.

— Събирай си нещата, тръгваме веднага.

 

 

Погледнах нагоре към единствения прозорец, пред който имаше решетки. Небето започваше да просветлява и синкавата светлина влизаща през прозореца показваше, че е на зазоряване. Опитах се да преценя колко време беше минало, откакто ме бяха хвърлили в затвора. От тогава имаше най-малко дванайсет часа. Докато преминавах по краткия път между полицейския джип и килията си, успях да се огледам и разпознах, че това е същата сграда, в която ме бяха разпитвали последния път — главното управление на полицията на улица „Ал Фатех“ в Александрия. Зад строгата фасада имаше цял лабиринт от стаички, разположени около вътрешния двор. Вътре беше влажно, острата миризма на урина и карболов сапун се смесваше с един друг отчетливо доловим мирис, мирис на страх.

Разпитваха ме часове наред. Флуоресцентната лампа светеше ярко над главата ми, имах чувството, че прогаря части от мозъка ми. Когато се концентрирах, ми се струваше, че улавям мириса на собственото си сиво вещество, което се пържеше като бекон. Бях свръхизтощен и мислите ми се люшкаха като боксьор, който вече не може да стои на краката си. Синините по лицето и гърба ми бяха свидетелство за лошото отношение на полицая, който ме доведе тук. Но офицерът, който ме разпитваше, беше съсредоточил цялото си внимание върху обстоятелствата около смъртта на Изабела. Непрекъснато повтаряше, че гмуркането е било незаконно и че е било извършено във военна зона, където хора като нас нямат право на достъп.

— Казах ви и преди — повторих уморено за кой ли път, — в деня, в който тя почина, нямах никаква представа, че гмуркането е незаконно, докато не се качихме на лодката. Съпругата ми не ми беше обяснила всичко подробно.

— Значи ви е лъгала, сър.

Офицерът, изключително любезен човек към петдесетте, непрекъснато ми се извиняваше. В началото се хванах на въдицата му, но след това разпитът се проточи с часове и той не ми позволяваше нито да си почина, нито да отида до тоалетната. Нарочно използваше тази тактика, за да ме унижи и пречупи.

— Добре, може и да ме е излъгала, какво значение има това? Удави се, преди да е открила каквото и да било.

Главата ми клюмна на гърдите. Единственото, което исках, бе да ме оставят да се наспя. Очите ми сякаш бяха потънали в дълбоки ями. В главата ми се въртяха странни откъслечни фрази, както и думи от известни стари песни — на „Бийтълс“ и на „Манкиз“. От изтощението и обезводняването бях започнал да изпадам в делириум, но от време на време имах моменти на просветление. Знаеха ли за съществуването на астрариума? Не бяха посмели да ме арестуват още на летището, но дали бяха успели да проникнат в чакалнята за пътници първа класа? Бяха ли задържали още някого? Хермес Хемиедес? Мустафа? Може би дори Франческа Брамбила, макар че не можех да си представя старата дама да им позволи да се отнасят към нея по подобен начин.

— Жена ти работеше с шофьора Фахир Алсайла, нали така?

Вдигнах глава и се опитах да срещна погледа на офицера. Очите му заплуваха в кръг, бяха меки, кафяви очи, които ме гледаха с престорено съчувствие. Само ако можех да го сграбча и да го стисна силно, помислих си съвсем безразсъдно.

— За първи път чувам това име — излъгах.

— Тогава може би познаваш човек на име Хермес Хемиедес? — настоя той.

Когато отказах да отговарям, офицерът кимна на полицая, който стоеше отстрани и той ме издърпа от стола, за да се изправя на крака. Мернах лицето на един мъж, който стоеше пред прозореца на вратата и ме наблюдаваше. Лицето му ми се стори странно познато и през замъгленото си съзнание отчаяно се опитвах да си спомня къде го бях виждал. Постепенно споменът ми изплува. Предаването „Панорама“, което бях гледал по телевизията в Лондон. Това беше довереният човек на принц Маджид. Спътникът на Омар.

В стаята влезе друг полицай и каза на разпитващия ме, че Мосри чака отвън. Името изсвистя във въздуха като нажежен въглен, потопен във вода. Исках на всяка цена да го запомня, затова се заслушах внимателно в звуковете и ги повторих: Мосри. Офицерът кимна и Мосри влезе в стаята. Като че ли в същия момент температурата вътре рязко падна. От него се носеше някаква кисела миризма. Впи поглед в мен, имах чувството, че се опитва да надникне в черепа ми, и въпреки това не можех да се извърна. Липсата на каквито и да са емоции от негова страна ме ужаси, както и усещането за свръхинтелигентност, което се излъчваше от него. Спомних си как преди няколко години в Ангола се бях запознал с един военен главатар, който набираше деца войници и ги изпращаше на сигурна смърт. Сега за втори път през живота си бях изправен пред въплъщението на злото. Въпреки огромното ми изтощение усетих, че страхът отново стиска гърлото ми. Връзката вече ми бе съвсем ясна. Омар — Мосри — Маджид. Астрариумът. Не бях сигурен, но подозирах, че всичко това имаше отношение към опитите на президента Садат да отвори Египет към Запада, а вероятно и към опитите на президента Картър да установи мир в този район на Близкия изток. Единственото, което знаех със сигурност, бе, че в никакъв случай не трябваше да си позволя Мосри да започне да контролира ситуацията.

Офицерът нервно, но с уважение кимна на новодошлия. Започнах да си задавам въпроса дали в края на този разпит все още ще съм жив. Мосри дръпна един стол, седна в ъгъла на стаята и ме загледа втренчено. На устните му играеше лека усмивка. Беше ми много трудно да не закрещя.

Разпитът бе подновен отново, този път още по-агресивно.

— Отговори ми! — изкрещя офицерът и удари с юмрук по масата.

— Нямам никаква представа за какво говорите — отвърнах аз.

— Може би това ще освежи паметта ти.

Той се протегна към една папка и извади черно-бяла снимка, на която бяхме снимани двамата с Хермес по време на погребението на Изабела.

— Мога ли да се обадя в британското посолство? — попитах аз. — Като гражданин на Великобритания имам право да…

Не помня колко пъти бях отправял тази молба. За мен тя вече бе само набор от думи, за които се държах като корабокрушенец, бе начин да се опитам да запазя разсъдъка си. Самите думи вече не значеха нищо, бяха се превърнали в безразборно подбрани звуци, в края на чието изричане ме очакваше спасението.

Офицерът, който ме разпитваше, не ми обърна никакво внимание. Взе един къс молив, нарисува нещо на един лист и го бутна към мен.

— Това познато ли ти е?

Беше йероглиф, с който се означаваше Ба.

— Разбира се, познавам го от трудовете на жена ми. Това е Ба, душата птица, според древните египтяни.

— Примитивен символ от една примитивна култура, само че вие, западняците, сте си измислили разни романтични истории. Това също така е знакът на една нелегална организация, господин Уорнок. Познавате ли членовете на тази организация?

Стаята около мен беше започнала да се върти. Вече нямах сили да чувствам каквото и да било.

— Мога ли да седна? — попитах.

Офицерът погледна към Мосри, като че ли очакваше от него да даде отговор. Той кимна и офицерът се хвърли към мен, все едно искаше да ме удари. В последния миг отклони ръката си и ударът му попадна във въздуха. В този момент загубих съзнание.

 

 

Парфюмът й с едва доловим дъх на мускус и лимон ме върна към спомена за първата ни среща. Знаех, че ако отворя очите си, тя ще изчезне. Това беше като фокус на илюзионист, като образ, запечатан върху фотография, като танцуващи върху повърхността на езеро сенки. Поех дълбоко въздух, исках да продължа да се наслаждавам на присъствието й, независимо колко илюзорно бе то.

Нещо продължаваше да гъделичка лицето ми, но аз отказвах да се събудя. Знаех, че когато се събудя, неминуемо ще усетя болката в отеклите си крака. Спомних си, че някъде бях чел за един неврофизиолог загубил съпругата си, който развил теорията, че мъртвите продължават да съществуват, тъй като спомените за тях са се запечатали в съзнанието ни. Това не е безкрайна поредица от отделни, несвързани спомени, а истинско общуване, което продължава във времето и то се основава на многогодишни наблюдения, на това, че „познаваме“ починалия. Дали в момента аз самият не общувах точно по този начин? Изобщо не ме интересуваше. Протегнах ръка и докоснах топлата й плът.

— Изабела.

Това не беше въпрос, просто назовавах неназоваемото. Тя се наведе над мен, в черните й очи открих онзи присмехулен израз, който познавах до болка. Беше облечена в същите дрехи, които носеше вечерта преди смъртта си.

— Изабела.

Тя сякаш искаше да ми отговори, протегна се и докосна с пръсти стената на затвора, където нечия отчаяна ръка беше издълбала в гипса някакви образи. Пръстите й посочиха несръчно нарисуваната риба, след това бик и накрая се спряха на изображението на женска глава, цялата покрита с извиващи се змии.

— Рибата, бикът и Медузата Горгона — прошепнах аз.

Образите завинаги се запечатаха в съзнанието ми.

След това тя ме целуна и аз отново изпаднах в несвяст.

 

 

Стреснах се и се събудих. Цялото тяло ме болеше. С мъка фокусирах погледа си върху мършавото лице на пазача, който се бе надвесил над мен и подрънкваше с връзка ключове. Това беше знак, че съм свободен.

Изправих се и се обърнах към стената на килията си. По нея не бяха изрисувани никакви образи.