Т. С. Лърнър
Сфинксът (25)

23

Беше вече много късно, но дежурната сестра се бе смилила над мен и ме бе пуснала в отделението, при условие че ще стоя на едно място и няма да се мотая из болницата. Седях до леглото на Гарет и на светлината на мъждукащата нощна лампа наблюдавах сенките, които пробягваха по лицето му. Сега, докато беше в безсъзнание, чертите му сякаш бяха омекнали и той приличаше повече на момченце, отколкото на зрял мъж. Вече повече от час седях до слабото, неподвижно тяло на брат ми. Раницата, в която отново бях поставил астрариума, лежеше в краката ми.

Шумът от дишането на брат ми отекваше в стаята като прибоя на невидими вълни, блъскащи се в сушата. В съзнанието ми отново пробягваха картини от изминалите няколко седмици, докато накрая се съсредоточих върху спомена от последната ми нощ с Изабела. Представих си лицето й, наведено над листовете и изписаното по него мрачно предчувствие. Помислих си за отчаяната й борба да открие начин да излъже смъртта. Протегнах се и сложих ръката си върху раницата. Усетих ясно очертанията на астрариума под пръстите си.

Спомних си за обещанието, което бях дал на баща си. Ако Гарет умреше, нямаше да успея да оправдая очакванията на баща си и на брат си, така както не бях оправдал очакванията на Изабела. Може би наистина не бях способен да се грижа за хората, които обичах? Минутите отминаваха, а аз стоях там, обзет от страх и чувство за вина, докато астрариумът лежеше в краката ми. Изведнъж усетих, че космите по тялото ми настръхнаха, имах ясното усещане, че някой ме наблюдава. Обърнах поглед към матовото стъкло на вратата и видях неясната сянка на един едър мъж. Стоях вцепенен от ужас, загледан в сянката, която се извърна първо наляво, а после надясно. Скочих, спуснах се към вратата, след това спрях, обърнах се и ритнах раницата под леглото. Когато отворих вратата, по коридора нямаше никого. Дежурната сестра се появи от задната стаичка, лицето й изглеждаше съвсем бледо на приглушената светлина.

— Добре ли сте, господин Уорнок? — Говореше с шотландски акцент, гласът й беше толкова слаб, че за момент си помислих, че може би и тя крие нещо.

— Видяхте ли някого преди малко, стоеше точно тук, до вратата?

Сестрата ми се усмихна снизходително.

— Нямаше абсолютно никого. Това е една от опасностите на нощните смени, господин Уорнок. Въображението ни се развихря след полунощ и винаги може да ни погоди някой номер.

Погледнах нататък по боядисания в зелено коридор, нямаше абсолютно нищо, освен няколко забравени колички и един празен инвалиден стол. Може би всичко бе плод на въображението ми, но фигурата ми се беше сторила съвсем реална, а и все още имах усещането, че някой ме наблюдава. Върнах се в стаята.

Не можех да издържа да слушам равномерното дишане на Гарет, то създаваше илюзията, че всичко е наред, а всъщност той бе толкова далече от мен. Взех раницата, отидох в чакалнята и седнах в затъмненото помещение. Почти не забелязвах, че телевизорът на отсрещната стена работи.

Дочух водещият да споменава Египет и вдигнах поглед. Днес страната много често попадаше в новините, а аз бях доволен, че имаше нещо, което да ме разсее. Програмата, която вървеше в момента, беше „Панорама“ и в нея се дискутираха проблемите на Близкия изток, войната от 6 октомври 1973 година, както и нейното влияние върху израело-египетските отношения. Двамата университетски преподаватели, кореспондентът от мястото на събитието, египетският посланик във Великобритания и водещият Робин Дей ми напомняха на онези социалисти от студентските ми години, които си седяха удобно по къщите и говореха като типични представители на средната класа. В следващия момент Робин за моя най-голяма изненада представи Рейчъл Стърн. За миг имах усещането, че с живота ми настъпват странни промени, младостта и зрялата възраст се сблъскаха една с друга и времето вече не означаваше нищо.

Робин Дей изрече куп хвалебствия относно познанията на Рейчъл за политическите процеси в Близкия изток и след това й зададе следния въпрос:

— Садат дава ясен знак, че е готов да се помири с Америка. Смятате ли, че е възможно да се постигне мирен договор и с Израел?

— Според мен в следващите месеци Садат ще направи някои твърде неочаквани стъпки в този посока — отвърна Рейчъл, създавайки усещането, че е изключително умна и интелигентна. — Не трябва да забравяме, че той иска да изведе Египет на световния свободен пазар. Иска стабилност и възможности за развитие на търговията. В последните дванайсет месеца в страната имаше гладни бунтове, а нелесният преход от социализма на Насър към свободната икономическа политика на Садат създава напрежение в обществото. Не трябва също така да забравяме, че президентът Картър иска да остави името си като миротворец в Близкия изток, а Садат се вслушва в думите му. Разбира се, не трябва да забравяме и че в района съществуват много рискови фактори, като полковник Кадафи в Либия, който съвсем скоро издаде заповед всички египтяни, работещи в страната му, да я напуснат до първи юли или в противен случай ще бъдат арестувани. Да не забравяме и президента на Ирак Саддам Хюсеин, президента на Сирия Хафез Асад, както и други по-малки играчи. Като принц Маджид например, който е вложил цяло състояние в провала на мирния процес. От много години се носят слухове, че той би искал да дестабилизира Египет и да го превърне отново във феодална държава, начело на която да застане самият той. Маджид има някакви твърде мъгляви претенции за принадлежност към старата династия, управлявала страната.

— Така е, а ние наистина имаме късмет, защото можем да покажем кадри с принца, а знаете, че те са изключително малко.

На екрана се появиха неясни черно-бели кадри, на които се виждаха група мъже на един гол хълм. В центъра на групата беше кралят на Саудитска Арабия Фейсал, който се отличаваше с традиционната дреха, която носеше, а до него стоеше един млад мъж с брада, това беше принц Маджид. Встрани от тях имаше друг мъж, очевидно част от антуража на принца. Беше висок, с мургава кожа и лицето му ми се стори познато. В този миг излязох от транса, в който бях изпаднал. Придърпах стола си по-близо до телевизора, опитах се да разгледам лицето му по-внимателно, но записът не беше качествен. Изведнъж усетих силен прилив на адреналин, прилоша ми. Това беше същият човек, когото видях да говори с Омар в колата. Заплашителното му излъчване достигна до мен през времето и пространството и имах чувството, че отново се намирам в Египет, където ме заплашваха безброй неща. Стоях, вперил поглед в телевизора, чудех се каква е връзката. Този мъж ли бе платил на Омар да дойде с нас на лодката? Откъде можеше Маджид да знае за астрариума и проучванията на Изабела? Те ли стояха зад смъртта на Бари? Потреперих в тъмната чакалня, отчаяно се опитвах да събера всички парченца от информацията, за да мога да проумея цялостната картина. Едно-единствено нещо знаех със сигурност — всички следи водеха към мен.

Някой постави ръката си върху обектива на камерата и екранът потъмня. Отново се появи Робин Дей, но така и не успях да чуя коментара му за току-що излъчените кадри. Дежурната сестра бързо влезе при мен.

— Брат ви е дошъл в съзнание, господин Уорнок.

 

 

Гарет все още лежеше по гръб на леглото, но този път беше извърнал главата си на една страна и се взираше в тъмния прозорец. Изпитах ужас при мисълта, че може да са настъпили необратими увреждания в мозъка му.

— Гарет, чуваш ли ме? Аз съм, Оливър.

— Значи се върнах обратно на земята?

Говореше почти шепнешком. Обля ме вълна от емоции и забравил цялата си сдържаност, най-накрая се разплаках. Плачех за Изабела, за Бари, за изгубените илюзии на брака си. Гарет, поразен, че ме вижда толкова разстроен, стисна ръката ми.

 

 

Лекарите бяха изненадани от невероятно бързото възстановяване на брат ми. Увериха ме, че мозъчната му дейност е съвсем нормална. В пет и трийсет сутринта стоях в тесния зелен болничен коридор, който миришеше на дезинфектанти, пуснах няколко монети в телефона и позвъних в квартирата на Гарет. Зоуи вдигна. Съобщих й радостната новина и чух как тя се разплака от облекчение.

Затворих телефона и погледнах по коридора. Нямаше никого другиго, освен санитаря, който почистваше покрития с плочки под.

 

 

Преди да се прибера вкъщи, отидох с колата до Примроуз Хил и се изкачих на върха. Това беше най-впечатляващият изгрев, който бях виждал в живота си — огромното кървавочервено кълбо се издигаше над Лондон и осветяваше перестите облаци в оранжево, синьо и виолетово. Там, на върха, ме споходи усещането, че притежавам безкрайна власт. Струваше ми се, че мога да заповядвам кой да се събуди и кой да спи, а градът беше в краката ми. Беше направо зашеметяващо, като че ли моят живот се издигаше над живота на останалите хора. Дали така се е чувствал и Нектанебо? Че може да контролира живота и смъртта на всичко живо, че е истински бог? Ами Моисей, застанал пред огромните морски вълни? Възможно ли бе това?

Пристигнах в апартамента си в приповдигнато настроение, но напълно изтощен. Стоварих се върху дивана. На масата до мен просветваше лампичката на телефонния ми секретар. Натиснах копчето и гласът на Йоханес Ду Воор прогърмя в стаята. Настояваше да се срещнем в десет часа в „Риц“, с което отново ми напомняше кой ми плаща заплатата. Не знаех, че южноафриканецът в момента се намира в Лондон, но това бе толкова типично за Ду Воор, той винаги се появяваше в най-неочакваните моменти. Погледнах часовника си, имах точно един час, за да стигна дотам.

 

 

Построен през 1910 година, хотел „Риц“ беше един от последните бастиони на традиционното обслужване в Лондон. В първите години, когато започнах работа като консултант, поради работническия си произход винаги се чувствах твърде неудобно в обширното луксозно фоайе, с неговите арки, огромни кристални полилеи и мрамори. Имах чувството, че обслужващият персонал в хотела знае, че не ми е мястото тук. Но след като внимателно наблюдавах клиентите си, се научих да се държа като човек от висшата класа или поне да имитирам спокойствие и безразличие, като че ли за мен е съвсем естествено някой непрекъснато да ме обслужва. Главният изпълнителен директор на „Гео Консалтънси“, моят работодател Йоханес Ду Воор, все още си мислеше, че се чувствам неудобно на място като това и именно поради тази причина настояваше да се срещаме в „Риц“ всеки път, когато пристигнеше в Лондон. Поддържах тази илюзия в него, защото смятах, че това ми дава психологическо предимство. Това, което той не знаеше обаче, бе, че през годините няколко пъти бях отсядал в хотела просто за удоволствие, сам или с Изабела.

Йоханес се размърда, явно му беше неудобно, защото огромното му тяло едва се побираше в креслото в стил Луи XIV. Масата пред него, с ленената покривка, със сребърния сервиз за чай и фините порцеланови чашки, изглеждаше смешно малка. Той вдигна чашата си, поднесе я до устните си и я постави обратно на масата с отвращение.

— Боже, чаят прилича на пикня. Човек очаква, че точно тук знаят как да приготвят истински силен чай. Ето това им е бедата на англичаните, те са арогантни и изключително самодоволни. Трябва много да внимаваш, същото се отнася и за твоята проклета интуиция.

— Какво значение има, нали резултатите са добри?

Един келнер, който носеше поднос с кифлички, спря и се поколеба, като чу гръмовния глас на Йоханес.

— Вземи си една кифличка — подканих шефа си. — Знаеш, че храната те успокоява.

— Върви по дяволите, Оливър. Ако не беше овдовял наскоро и ако не беше най-добрият геофизик, когото познавам, отдавна да съм те уволнил. Между другото, моите съболезнования.

Огромната ръка на Йоханес сграбчи няколко кифлички от подноса и ги постави в чинията.

— Благодаря, а освен това благодаря и за венеца, който изпрати.

— Протеи^[1]. Толкова трудно се намират в Египет. Знаеш ли, плаках, когато чух за смъртта на Изабела. Беше прекрасна жена — силна, амбициозна и много красива, изобщо беше прекалено добра за теб.

Гледах го, докато мажеше кифличките си с огромно количество сметана, върху която слагаше по цяла лъжица ягодово сладко. В „Гео Консалтънси“ се говореше, че Йоханес е станал толкова дебел, та вече не се побира в самолетните кресла първа класа и затова сега искаше да си купи частен самолет с направени по поръчка мебели.

— Защо сме тук? — попитах аз. — Мисля, че се разбрахме да изляза за няколко седмици в отпуск.

— Според теб сега на работа ли сме?

По брадата му се стичаше сладко. Това никак не го притесни и той продължи да унищожава кифличките.

— Да си поговорим за последната ти работа. Прегледах внимателно картите, геологичните и сеизмичните данни и според мен на тази дълбочина нямаше нищо. Но ти настояваше да започнем сондиране.

— Не си прав. Имаше нещо. Данните бяха съвсем ясни.

— На теб може да са били ясни, но на другите не бяха. Превръщаш се в истински авантюрист, Оливър. Виждаш знаци там, където никой друг, освен теб не вижда. Дори холандците започват да те приемат като ясновидец. Започнал си да разчиташ прекалено много на интуицията си, а не на научните данни.

— Не съм съгласен с теб.

Знам, че думите ми не прозвучаха никак убедително. Йоханес продължи да приказва, без изобщо да им обърне внимание:

— Ще ти дам и друг пример, онова нефтено поле, което разработваше в Нигерия. Изпрати ми данните с дълбочината и размера на находището, преди проучванията изобщо да са приключили. Обясни ми как става това.

— Просто имаше проблем в пощата. Получи изводите ми, преди да си получил самите изчисления. Затова си се объркал така.

— Оливър, ти изпрати изчисленията си по телекса.

Замълчах. Йоханес беше прав — бях изпратил приблизителните данни за размера и дълбочината на находището, преди проучването да беше приключило. Не беше проява на излишно самочувствие от моя страна, просто бях объркал датите.

— Виж, изобщо не се оплаквам — продължи той. — А и как бих могъл? Ти си най-добрият. А точно в момента аз самият съм на ръба и направо имам нужда от някакво чудо…

Той притисна ръка към гърдите си. До мен бяха достигнали слухове, че Йоханес е болен, но сега за първи път той самият споменаваше подобно нещо.

— Със сърцето ли имаш проблеми? — опитах се да отгатна аз.

— Добрата новина е, че въпреки приказките на бившите ми съпруги, аз наистина имам сърце. Лошата новина е, че ми създава известни проблеми. Така че последното нещо, от което имам нужда в момента, са проблеми в работата. Оливър, аз нося отговорността за твоите грешки. А по начина, по който работиш, един ден ще се издъниш жестоко, просто е неизбежно.

— Така ли мислиш?

Не исках да давам каквито и да е обяснения. Като се обръщах назад към всичките проучвания, които бях правил през годините, осъзнавах, че няма как с думи да опиша този момент, когато предположенията ми се превръщат в увереност. Имах усещането, че в такива моменти в стомаха ми се образуваше малка топка, след това усещането се разнасяше към ръцете и краката ми, с които буквално долавях скритите гънки в земята под мен.

Йоханес впери поглед в лицето ми. Като че ли се опитваше да открие в мен някакъв знак, че го разбирам, някаква искра надежда. Притесних се. Никога преди това не го бях виждал толкова уязвим. Нямаше и следа от огромното му самочувствие, седеше пред мен объркан и стреснат.

— Как го правиш, Оливър? Обясни ми, убий скептика в мен. Разбираш ли, приятелю, пред мен има една огромна празнота и трябва да има нещо, в което да вярвам, нещо, за което да се заловя. Хайде, дай ми сламката, за която да се заловя.

Това беше един от онези смущаващи моменти, когато човек, с когото не сме били особено близки, прекрачва границата с искрена молба за помощ. Йоханес искаше да му дам нещо, в което да вярва. Но аз не можех да откликна на молбата му. Просто двамата не бяхме достатъчно близки или поне така си казах в онзи момент. Истината беше, че не исках да изложа част от себе си на показ, защото се боях от подигравки.

— Значи искаш да бъда по-стриктен в методологията си, така ли? — попитах аз.

По лицето на Йоханес пробяга разочарование. Очевидно не бях отговорил на очакванията му. След това той отново възприе характерния си агресивен тон.

— Дали искам? — попита той и си намаза още една кифличка. — Мисля, че да, искам. Всички в живота търсим обяснения и най-лесни за разбиране са най-простите. А в края на краищата, какво съм аз, Оливър? Един търговец, на когото не му остава много време. А сега ти си вземаш цял месец отпуск. Искам само да те предупредя да не се изкушиш да направиш някоя глупост, защото договорът ми с теб е валиден още поне година.

Спомних си за думите на Бил Андерсън, че Йоханес изпада в ужас при мисълта, че мога да разваля договора си с него и да основа собствена компания. Не беше ли очевидно, че в момента се нуждаех само от малко почивка?

Една полицейска кола с включена сирена премина покрай нас и се отправи към „Пикадили“. Още една бомбена заплаха на ИРА, помислих си аз.

— Оливър, слушаш ли ме? — Носовият глас на южноафриканеца ме върна отново към разговора ни.

— Нищо няма да направя, Йоханес, обещавам ти.

— Добре, но имаме нужда от теб в Египет. Имаш две седмици да се върнеш там, това е най-многото, което мога да ти отпусна. Може би трябва да ти намеря добър психоаналитик, специалист по депресии вследствие на загуба на близък човек. Изглеждаш ужасно. Две седмици. Ако не се появиш дотогава си уволнен.

— Опитвам се да се справя — отвърнах аз. — Изабела остави някои недовършени задачи и ми е необходимо малко време за това.

Това беше типично английски начин да опиша ситуацията, в която бях изпаднал. Последва доста дълго мълчание.

— Така ли? Надявам се, че египетското правителство няма да погледне с лошо око на тези недовършени задачи. Знаеш колко време, усилия и дипломатичност ми трябваха, за да установя добри отношения с правителството, да не говорим за парите. Ако провалиш постигнатото, ще направя всичко възможно аз да проваля теб.

Започнах да се чувствам неудобно. Питах се дали Бил Андерсън е казал на Йоханес, че съм внесъл незаконно исторически артефакт в Англия. Опитвах се да не дам израз на страховете си и попитах съвсем невинно:

— Защо бих направил подобно нещо?

Станах и взех раницата си. Йоханес остана отпуснат в креслото си, не си направих труда да се ръкувам с него.

— Не се притеснявай, аз ще платя сметката — заяви той и се пресегна да вземе още една кифличка.

— Приятно пътуване към къщи, Йоханес.

Докато се отдалечавах, го чух да крещи на келнера да му донесе още чай.