Т. С. Лърнър
Сфинксът (24)

22

Взех колата си от гаража в близост до апартамента, където я бях оставил, и отидох до „Ламбет“. Усетих се, че непрекъснато поглеждам в огледалото, за да видя дали някой не ме следи. Питах се дали Уолингтън е успял да открие номера на колата ми. Ако беше разбрал, че Силвио е идвал в апартамента ми, вероятно подозираше, че ключът е у мен или поне, че съм се добрал до информацията, от която се нуждаех. Опитвах се да се убедя, че тревогите ми са в резултат на комбинация от изтощение и стрес, но докато достигна до „Ламбет“, вече треперех от нерви.

Зад гарата имаше една турска баня и зала за фитнес, които посещавах още от студентските си години. Те се намираха в малка сграда от седемнайсети век, сгушена между две големи офис здания, и първоначално са били предназначени за господа с пари и свободно време. Подозирах, че в момента това е място за по-специални срещи, но предпочитах да не обръщам внимание на хомосексуалните флиртове, които от време на време долавях през облаците от пара.

Залата за фитнес разполагаше само с най-основните уреди — две лежанки за вдигане на тежести, щанги и няколко велоергометъра. На една от стените беше закачена снимка с автограф на английския боксьор Хенри Купър. Освен това там имаше парна баня, сауна и огромно пространство с няколко басейна. Обикновено тренирах известно време, след това отивах в сауната и накрая се потапях в хладния басейн. Беше тежък режим, но бях привикнал към него. Това бе един от малкото начини да се разведря от непрекъснатото анализиране, което бе неразривна част както от личността ми, така и от професията ми.

Днес обаче причината, поради която пристигнах тук, беше съвсем различна. Напълно съзнавах, че не мога да нося астрариума със себе си още дълго, особено след като и ключът беше у мен. Разполагах със собствено шкафче в залата, което можеше да бъде открито много трудно, освен ако човек не знаеше номера му. Това беше идеалното скривалище. Изкачих се бързо по тесните стълби, бях сложил астрариума в малка чанта и го бях пъхнал под мишница. В съблекалнята имаше няколко мъже, които се преобличаха. Един огромен господин, някъде от Карибския басейн, се бършеше с кърпа, а по огромния му черен гръб блестяха капчици вода. Беше толкова дебел, че плътта му падаше на големи гънки. Двама млади таксиджии, очевидно току-що приключили с нощната смяна, си разказваха вицове за стиснати клиенти. По начина им на говорене си личеше, че са от Източен Лондон. Едно младо момче с мръсни слипове седеше в ъгъла с намусено изражение и разлистваше списание за бойни изкуства, от чиято първа страница ме гледаше Брус Лий. Никой от тях не ми обърна внимание, когато отключих вратичката на очуканото метално шкафче.

Точно в този момент влезе един слаб и мускулест млад арабин, който ни огледа агресивно, сякаш търсеше някого. Побиха ме тръпки от страх и веднага се наведох зад отворената врата на шкафчето, за да скрия лицето си. Изчаках малко, после надникнах предпазливо. За мое най-голямо облекчение арабинът, след като беше маркирал територията си, седеше спокойно на една пейка. След малко започна да се съблича. Изчаках го да остане само по бански и след това скрих астрариума навътре в шкафчето. Хвърлих отгоре един анцуг, съблякох се и се отправих към сауната.

Седнах на една от пейките, загледах се в чамовата ламперия и се замислих за изминалите няколко дни. Влагата от изпълнения с пара въздух се кондензираше по челото ми и се стичаше под формата на капки. Оставих мислите ми да се реят свободно и сред облаците пара изплува един спомен. Това се случи преди седем месеца, точно преди да отпътуваме за Египет. Същия ден Изабела беше получила някакво писмо и я заварих да седи на бюрото си, вперила поглед в изписания на арабски лист. Изглеждаше напрегната. Разтревожих се, да не би да е получила лоши новини и я попитах дали писмото е от Ашраф, с когото си пишеха редовно. Тя ми съобщи намръщено, че е получила покана за конференция от едно археологическо дружество, към което някога е принадлежала, и че е силно изненадана от това, тъй като от много години не поддържа никаква връзка с членовете му. Опитах се да разведря атмосферата и на шега попитах дали не става дума за събиране на хора с тъмни цели. За моя най-голяма изненада Изабела се ядоса и излезе от стаята. Сега си зададох въпроса дали поведението й нямаше нещо общо със снимката, направена в Бехбейт ел-Хагар. Няколко месеца след като получи тази покана, тя отиде на конференция в Луксор. Дали това не беше същата конференция, за която спомена Хю Уолингтън? Мислите ми се насочиха към египтолога и злополучната ни среща. Дали в момента ме дебнеше и проследяваше всяко мое движение? Дали нямаше да ме пресрещне, докато се прибирах към къщи? Безпокойството ми премина в страх, все по-черни сенки започнаха да изплуват в съзнанието ми. Изведнъж усетих една ръка върху рамото си. Беше намръщеният младеж, покритото му с пъпки лице се доближи до моето.

— Шефът ми каза да ти съобщя, че някакъв мъж те чака на входа, бил чужденец и не изглеждал никак дружелюбен. Той обаче не го пуснал да влезе. Нали си редовен клиент тук — заяви той важно. — Шефът каза да те предупредя да си пазиш гърба. Днес хората умират на какви ли не странни места.

 

 

Завих в улицата и видях Денис да седи на стълбите пред входа на кооперацията ми. Беше облечен в износен костюм на ситно райе, а под сакото му се подаваха ръкавите на пижама. В първия момент се почудих откъде знае адреса ми, но след това, докато паркирах пред къщата, се подготвих да разбера каква лоша новина ми носи.

— Нещо се е случило… — започнах аз, но като видях тъжното му изражение, спрях по средата на изречението.

В този миг в съзнанието ми изплуваха всички ужасни сценарии, свързани с пристрастеността на брат ми към амфетамините.

— От часове се опитваме да се свържем с теб. Не знаехме къде да те търсим. Става въпрос за Гарет.

— Да не е прекалил с наркотиците?

— Стана случайно.

— Не!

Само при мисълта, че брат ми може да умре, ми се зави свят. Денис стисна ръката ми.

— Гарет е жив, Оливър, но е в кома. В момента е в Университетската болница. Зоуи е с него…

Скочих в колата, без да го дочакам да завърши изречението си.

 

 

Когато видях Гарет да лежи абсолютно неподвижен, първият ми импулс беше да изтръгна тръбичките, свързани с тялото му, да го вдигна от леглото и да избягам с него от болницата. После да го отнеса бързо в къщата на баща ми, да го сложа в леглото му и да го завия с ушития на ръка юрган. Така като с магия щях отново да го превърна в малкото момче, на което четях книжки и предначертавах бъдещето, като му разказвах истории, изпълнени с приключения. Не можех да сторя всичко това. Гарет сам си го бе причинил, беше изтласквал живота от собственото си тяло, докато от него бе останала само една хартиена обвивка.

Наблюдавах го. Очите му се движеха под затворените клепачи, като че ли оглеждаше хоризонта на някакъв свой вътрешен свят, до който ние, останалите, нямахме достъп. Откъснах поглед от системата, закачена за китката му. Ужасът, че мога да загубя и него, се надигаше в мен като горчилка.

— Знам, че беше прекалил, а след това искаше да вземе гореща вана. Трябваше да го спра — говореше Зоуи и се поклащаше на стола до леглото на брат ми.

Погледна ме, лицето й изглеждаше съвсем слабичко, а по очите й личеше, че не е спала.

— Наложи се да разбием вратата.

Взех ръката на Гарет в своята. Беше студена. Едва забелязах, че лекарят е влязъл в стаята. Той погледна неодобрително несресаната коса на Зоуи, прекалено късата й пола и мрежестите й чорапи и се обърна към мен:

— Вие ли сте брат му? — попита той грубо.

Кимнах.

— Трябва да ви съобщя, че брат ви е в кома в продължение на повече от десет часа. Още е твърде рано, за да предположим какъв ще е изходът — заяви той и размаха болничния картон, който държеше в ръцете си. — Изследванията показват наличие на големи количества амфетамини и кокаин в кръвта му. Ефектът от тези две субстанции, както и горещината в банята, са най-вероятната причина за комата. Честно казано, според мен е цяло чудо, че не се е удавил.

От другата страна на леглото имаше монитор за сърдечна дейност, който издаваше звуци на равни интервали. Обзе ме чувство на вина, че не бях достатъчно твърд да накарам Гарет да се премести при мен, за да го наблюдавам непрекъснато. Знаех, че няма да мога да преживея загубата на още един обичан от мен човек. В този момент ми се искаше да мога да вярвам в Бог или в каквато и да е форма на задгробен живот. Ужасът заплашваше да замъгли съзнанието ми. За да се преборя с него, съсредоточих вниманието си върху външния вид на Гарет, колко млад изглеждаше без модните си атрибути и сценичния грим, също като малкото момченце, което познавах. Някой, може би медицинската сестра, беше сресал косата му на път. Гарет би се ужасил, ако можеше да види новата си прическа.

— Ще оживее ли? — попитах аз. — Мозъкът му увреден ли е?

Лекарят се поколеба.

— Твърде е рано да се каже. Но трябва да знаете, че мозъкът му е бил лишен от кислород в продължение на няколко минути, колко и ние не знаем. А колкото по-дълго остане в кома, толкова по-лоша е прогнозата. Да се надяваме, че скоро ще дойде в съзнание.

Изправих се и се надвесих заплашително над него.

— За бога, нищо ли не можете да направите?

Лекарят нервно се отдръпна назад.

— Господин Уорнок, подгответе се за възможността Гарет вече да е изпаднал в мозъчна смърт. Все още не можем да определим това.

Загледах се в брат ми, който лежеше под завивките. Не можех да повярвам на ушите си.

— Мозъчна смърт?

— Следващите дванайсет часа са критични.

 

 

Измъкнах се от потискащата атмосфера на болничната стая и застанах като замаян на входа на болницата. Наблюдавах как останалата част от света се щура насам-натам и всичко изглежда противно нормално. Дъщерите помагаха на възрастните си майки да влязат в болницата, бременните жени носеха малки сакове с принадлежностите си, необходими за престоя им в отделението, линейките спираха до страничния изход. Зоуи застана до мен. Въздъхна и запали цигара.

— Паркът „Хампстед Хийт“ е съвсем наблизо, да идем да се поразходим — предложи тя предпазливо. — Няма да се бавим много. Може да ни се отрази добре.

Кимнах вяло.

 

 

Вече беше късен следобед. Въздухът бе изпълнен с цветен прашец, а пухчетата на глухарчетата се носеха из въздуха като малки парашутчета, решени да отплават надалече. Тръгнахме от южния край на парка и се отправихме към езерата. Вървяхме през коридор от огромни кестенови дървета. Упоителната миризма на люляка извикваше у мен спомени от младостта ми — Гарет е малко момче и играе крикет на селската морава, двамата с него ловим нелегално риба в езерото до селото, водя го за първи път в местната кръчма да изпием по една бира. Едновременно с това бях изпълнен с гняв — към брат ми, който не изпитваше никакво уважение към собствения си живот, към хората, които го обичаха, и към останалата част от света, който, изпълнен с безразличие, продължаваше да съществува съвсем нормално.

Двамата със Зоуи се движехме мълчаливо, думите бяха съвсем излишни. Тя спря, беше стъпила върху една клонка, която изпука и се счупи. Върху горната й устна имаше капчици пот, а слънцето я огряваше така, сякаш тя самата грееше отвътре. Представих си неопетнената й младост и всички миниатюрни кръвни телца, които се движеха под повърхността, изпълнени със здраве и надежда. И въпреки страха и гнева си изведнъж установих, че я желая.

Тя като че ли прочете мислите ми, надигна се и ме целуна. Отговорих на целувката й, след това ми стана тъжно и се отдръпнах от нея. Тя се усмихна, когато усети, че потиснах желанието си.

— Не се тревожи, всичко е наред.

— Не, не е, ти си приятелката на брат ми.

— Нашите отношения са по-различни. Гарет би ме разбрал.

— Но аз не те разбирам.

Стигнахме до една поляна, едно огряно от слънцето петно встрани от пътеката, скрито от погледите на разхождащите се хора. Седнах на тревата. Не можех да се отърва от чувството, че като пожелах Зоуи, извърших предателство спрямо Изабела. Но тогава си помислих, че съм й ядосан и на нея, бях й сърдит, защото бе скрила от мен толкова неща за себе си, миналото си, както и подробности около работата си. Погледнах към Зоуи, която седеше до мен. Трите клона над главите ни образуваха нещо като палатка, оцветена в тъмно и светлозелено, в синьо и в огнения цвят на слънчевия диск.

— Искаш ли цигара? — предложи Зоуи.

— Не, благодаря, отказах ги.

— Реших, че може да ти се пуши. — Тя запали цигарата си и издиша дима право нагоре. — Кажи ми, каква е тази птица, която те следи навсякъде?

— Каква птица? — попитах изумен и се изправих.

— Хайде, стига, знаеш за какво говоря. Прилича на малък ястреб. За първи път я видях онази вечер на концерта, кръжеше някъде тук… — и тя размаха ръце около раменете ми.

— Няма никаква птица.

— Има, но ако не искаш да говориш за това, няма проблем. Да не би да има нещо общо с Изабела?

Изгледах я с огромно учудване.

— Няма никаква птица — повторих упорито.

— Добре, щом предпочиташ да вярваш в това. — Зоуи издиша дима в сребристата мъгла около нас. — Гарет ще оживее, нали?

Въпросът й ме върна към действителността.

— Не знам.

Затворих отново очи, слънцето танцуваше по клепачите ми като облечен в червено дервиш.

— Иска ми се да можех някак си да върна времето назад — промълви Зоуи. — Същите мисли ми се въртяха в главата и когато баща ми умря. Осъзнаваш, че има минута преди смъртта и минута след нея. Ако само можехме да върнем събитията или поне да променим изхода от тях. Но това е невъзможно. Лутаме се в живота, въобразяваме си, че контролираме всичко, докато не дойде моментът на собствената ни смърт.

Думите й се носеха из въздуха също като цветния прашец. Но докато говореше, в съзнанието ми започна да се оформя една идея, безразсъдна, налудничава, но упорита. Ами ако теорията на Енрико Силвио за астрариума беше вярна? Щях ли да променя съдбата на брат ми, ако завъртя ключа? Това беше абсурдна мисъл, но колкото и материалистът в мен да й се противопоставяше, не можех да потисна мисълта, че можех просто да опитам, все едно хвърлям зарчета.

— Ами ако все пак можем да променим съдбата? — усетих, че изговорих думите на глас.

— Какво искаш да кажеш? — обърна се Зоуи към мен.

— Ами ако датата на смъртта на даден човек е резултат от комбинацията на различни обстоятелства? Ако вярваш, че съдбата ти е предопределила да умреш на определена дата, това няма ли подсъзнателно да те направи по-уязвим, защото на този ден ще престанеш да внимаваш и да се пазиш, така както инстинктивно си го правил през всеки друг ден от живота си? А ако все пак има начин да се промени тази дата?

— Предполагам, че е възможно — отвърна тя предпазливо.

Усетих непреодолимо желание да взема астрариума в ръцете си. Скочих на крака, бръкнах в джоба си и извадих две банкноти от по пет лири.

— Вземи — казах аз и подадох парите на Зоуи. — Хвани едно такси и се върни в квартирата. Наспи се добре. Аз ще се върна при Гарет.

Излъгах я. Тя ме изгледа продължително, в зелените й очи бе изписан въпрос.

 

 

Когато стигнах до турската баня, вече бе станало шест часът. Съблекалнята беше пълна с мъже, които посещаваха залата за фитнес след работно време. Това бяха аматьори културисти, както и бизнесмени, които идваха да се разтоварят тук след напрегнатия ден. Отправих се директно към шкафчето си и взех астрариума, без изобщо да се тревожа дали някой ме наблюдава, или не.

 

 

Изкачих стълбите към апартамента си на бегом, не се оглеждах, мисълта ми бе изцяло погълната от Гарет. Веднага щом влязох вътре, разопаковах астрариума и го поставих върху кухненската маса. Извадих ключа и го сложих до него. Имах усещането, че той като че ли ме придумваше, като че ли ме зовеше по някакъв коварен начин. Взех ключа с треперещи пръсти и огледах внимателно механизма.

По време на работата ми по нефтените полета неведнъж бях ставал свидетел на огромната сила на вярата. Тогава с изненада установявах, че много от работниците са силно суеверни. Познавам дори геофизици, които си имат собствени ритуали и ги изпълняват, преди да направят последния тест, при който нефтът се отделя от порьозната скала. Именно резултатът от този тест показва дали си попаднал на черното злато, или не си успял да откриеш нищо. Виждал съм мъже с коефициент на интелигентност доста над 150 да се кръстят, да целуват предмет, който си носят за късмет, или да стискат в ръката си талисман, преди да се наведат над апарата, за да видят дали капките перхлоретилен ще променят цвета на варовиковите късчета и те от млечнобели ще заблестят в яркосиньо. Колкото по-блестящ е цветът, толкова по-висококачествен е откритият нефт. Някои казват, че това е цветът на рая. Дали и аз не се поддавах на подобно суеверие? Усещах, че въпреки вродения ми скептицизъм ценностната ми система започва да се променя и все повече се доближава до света на свръхестественото. Дали това беше в резултат на пълното ми отчаяние, на искрения ми стремеж да помогна на брат ми да оцелее? Нямах време да анализирам това, знаех, че трябва да действам, а не да мисля.

Въпреки лекцията, която професор Силвио ми беше изнесъл, едва можех да разпозная йероглифите, изписани върху астрариума, а вавилонските цифри ми бяха напълно непознати. Затърсих по рафтовете един справочник, който бях виждал, че Изабела използваше, когато правеше преводи. В него открих графика, която показваше съотнасянето на древноегипетския календар към християнския, като данните продължаваха и до наши дни. Изабела с гордост ми беше казала, че това съотнасяне е направено с точност до ден.

Пресметнах деня, месеца и годината на раждане на Гарет спрямо древния календар, запалих настолната лампа и насочих светлината й към дисковете на астрариума. Миниатюрните гравирани символи затанцуваха пред очите ми под ярката светлина. Затаих дъх и завъртях най-външния диск така, че да показва зодиакалния знак на брат ми — Риби. След това завъртях и другите дискове и ги нагласих на годината, месеца и датата на раждането му. За свой най-голям ужас усетих, че неволно изговарям молитвата „Отче наш“, а когато взех Уаза в ръката си, пръстите ми трепереха.

Вкарах го в механизма и го завъртях.

Зачаках. Нищо не се случи. Обзе ме пълен скептицизъм. Люшках се между отчаянието и разума, докато романтикът и ученият се бореха в мен. Не можех да повярвам, че се бях оставил да ме завладее една легенда. И точно в момента, в който бях решил, че всичко е напразно, някъде из дълбините на древния механизъм се чу слабо изщракване. Станах и се отдалечих от масата, бях изненадан и нервен. Не можех да не изпитвам известно уважение към древния уред. Наведох се към него и се заслушах. Беше направо невероятно, но когато се заслушах по-внимателно, чух, че шумът, който идваше отвътре, ставаше все по-силен. В съзнанието ми се появиха образите на предишните притежатели на астрариума — Моисей, наведен над бронзовия уред, докато морските вълни бушуват пред него, Нектанебо II, облечен в церемониална роба, короната му леко наведена напред, докато той внимателно се вслушва в звука, идващ от механизма, Клеопатра, с разпусната дълга коса, стои на носа на бойния кораб. В мен бушуваше истинска буря от емоции, неверието, страхът и благоговението се бореха за надмощие. Какво всъщност бях задвижил?

Бронзовите зъбци влязоха един в друг и зъбчатите колела се задвижиха. Както беше предположил и професор Силвио, стрелката, показваща датата на смъртта, се появи. Беше направена от тъмно сребро и на самия й връх се виждаше миниатюрна скулптура на подобно на куче същество с раздвоена опашка и дълга, извита муцуна, която приличаше на дългия нос на мравояд.

Стрелката, показваща датата на смъртта, премина покрай множество малки нарези, обозначаващи десетилетия и най-накрая спря на 2042 година. Астрариумът беше произнесъл присъдата си. Гарет щеше да доживее деветдесет и пет годишна възраст. Въздъхнах облекчено. Всъщност аз бях завъртял ключа и по този начин бях вложил цялата си вяра в древния механизъм и в сложната му система от дати и зъбчати колела. Изведнъж ми стана по-лесно да разбера отчаянието, обзело Изабела. Облегнах се назад и зачаках… какво? Телефонът да иззвъни? Или брат ми, върнал се от отвъдното, да влезе в стаята? Поне бях предприел нещо. Тази мисъл ми действаше успокоително.

По улицата минаваше развеселена компания, излязла от близката кръчма. Дочух, че разговаряха за най-банални неща и това ми подейства добре. Единият от мъжете се оплакваше от сестрата на жена си, а другият се хвалеше с постиженията на любимия си футболен отбор, изобщо говореха за нормалния живот и реалностите на двайсети век. А какво правех аз? Занимавах се с тайнствени древни магии, бях един отчаян човек, прибягнал до отчаяни действия.

Едва доловим шум от някакво движение привлече вниманието ми. Наведох се и се заслушах, след това внимателно се вгледах в астрариума. Двата магнита бяха започнали да се въртят един около друг с удивително голяма скорост. Изглежда бях задействал сърцето на механизма.

Спомних си въртящите се камъчета, които Изабела ми беше показала в съня ми. Ако професор Силвио беше прав, то тя е искала да задейства механизма, за да отложи собствената си смърт. Ако преди толкова много седмици Изабела беше завъртяла ключа, то животът ни все още щеше да бъде цялостен, непроменен и невинен.

— Ако не Изабела, то поне Гарет, моля те — молех се аз.

Не можех да си спомня кога за последен път бях отправил подобен призив. И към кого?