Т. С. Лърнър
Сфинксът (39)

37

Рейчъл закачи торбата с плодовете и храната на куката над вратата и се обърна към мен. Изглеждаше изтощена, събитията от последните няколко дни си казваха своето.

— Навън е същински ужас, Оливър. Бомбената атака срещу „Шератон“ доведе до ескалация в политическото напрежение и американците смятат да отменят посещението на президента Картър. Добрата новина е, че след намесата на президента на Алжир между Либия и Египет е настъпило примирие. Казвам ти, човек не се чувства в безопасност по улиците само защото е западняк, да не говорим какво би могло да стане, ако тълпата разбере, че е американец. Опитах се да изкопча някаква информация от един приятел в посолството, но там са наложили пълно информационно затъмнение. Нещо сериозно се мъти. Чувствам го — каза тя и въздъхна тежко. — Снощи ужасно се притеснявах за теб. Защо не ми изпрати някакво съобщение? — попита тя и се намръщи.

Подадох й стол да седне и й налях чаша от гъстото черно кафе, което току-що бях сварил на примуса.

— Отидох в катакомбите в Ком ел-Шугафа — започнах аз. — Бях подмамен там от една жена, която страшно много приличаше на Изабела. Знам, че беше абсолютна глупост от моя страна, да не говорим, че можеше да ми коства живота. Но бях като омагьосан, трябваше да разбера какво става там.

— О, боже, Оливър…

— Чакай само да чуеш, нещата стават още по-лоши. Попаднах на някаква откачена възстановка и откачалките, участващи в тази ненормална работа ми инжектираха някакъв наркотик.

Разкопчах ризата си и й показах рамото си. Белегът, оставен от иглата, се бе превърнал в малка синина.

— Изпълняваха древноегипетския ритуал, наречен претегляне на сърцето — продължих аз. — Не мога да кажа със сигурност дали бяха египтолози, членове на местен култ или безработни актьори, наети за случая, но костюмите им бяха изпипани до последния детайл, а и те се отнасяха към задачата си абсолютно сериозно.

Спестих й ужасяващите подробности за сърцето, което бяха използвали.

— И според теб всичко това има връзка със смъртта на съпругата ти и с астрариума, така ли? — попита Рейчъл и леко докосна с пръст синината.

— Опитаха се да ме притиснат и да ме накарат да им дам астрариума. Предполагам, че това е същата група, в която е участвал и дядото на Изабела. Очевидно тя самата като дете е била въвличана в подобни „представления“.

Рейчъл се приближи до мен и се вгледа в зениците на очите ми.

— Според мен все още си под въздействието на наркотика. А аз си мислех, че тук, в Египет, е трудно да се сдобиеш с подобни вещества, освен ако нямаш връзки с армията. Министерството на отбраната в САЩ е провеждало експерименти с подобни халюциногени в Корея, преди време писах статия за това. Ужасна история.

— Те имат ли някакви дълготрайни последствия?

— Параноя, налудничавост, поява на неочаквани спомени.

— Чудесно, и без това вече страдах от подобни неща — заявих аз и кисело се усмихнах.

— Освен това има още нещо, което трябва да знаеш — въздъхна Рейчъл уморено. — Днес, през по-голямата част от деня, вземах за „Таймс“ интервюта от членове на семейството на Садат.

— И?

— Точно когато си тръгвах, една от лелите му ми каза, че предния ден са били посетени от друг журналист, който им задавал най-различни странни въпроси за рождената дата на Садат. Питал ги дали официално оповестената дата отговаря на истината, искал да знае точно в колко часа е роден Садат и други подобни. В началото лелята решила, че журналистът възнамерява да пише биография на президента, след това започнала да изпитва известни подозрения, защото въпреки че говорел английски и твърдял, че пише за американско списание, на външен вид журналистът приличал на арабин или, както каза тя, на саудитец. — Рейчъл ми кимна многозначително, в случай че не съм схванал какво точно иска да ми каже. — Даде ми визитната му картичка и ме попита дали някога съм чувала името му, или списанието за което пише.

— Чувала ли си го?

— Не, защото такова списание не съществува. Освен това познавам всички журналисти, които пишат за тази част на света, а такъв между тях няма. Това, което ме заинтригува, е защо някакъв журналист би искал да узнае точната дата и часа, в който се е родил Садат. Изглежда твърде странно, нали?

— Мога да се сетя поне за една причина.

В съзнанието ми изплува моментът, когато аз самият нагласих дисковете на астрариума така, че да показват рождената ми дата, а гласът на Амилия, която твърдеше, че устройството може да се използва както с добри, така и с лоши намерения, все още кънтеше в ушите ми. Рейчъл позна по изражението ми какво имах предвид, очевидно и тя бе достигнала до същия извод.

— Да не искаш да кажеш, че…

— Рейчъл, носят се легенди за това, че астрариумът е могъщо оръжие, което може да преобръща съдбата на човек. Той може да бъде използван и като политически символ, с него може да се злоупотреби…

— Ако е и вярно, че Моисей го е използвал, за да раздели водите на Червено море — прекъсна ме тя скептично.

— Няма значение дали това наистина се е случило или не, стига хората да вярват в него, а принц Маджид определено вярва. Той е напълно убеден, че астрариумът е способен да убива.

— Искаш да кажеш да убива в буквалния смисъл на думата? Откъде знаеш това, Оливър?

— Аз самият съм го използвал. Само че в моя случай той произнесе присъдата си над мен и над глупавия ми опит да го предизвикам, като ми посочи датата на собствената ми смърт.

Рейчъл ме изгледа втренчено.

— Оливър, ти си учен, знаеш, че това е невъзможно.

Думите й прозвучаха по-скоро като въпрос, отколкото като заключение. Не й отговорих нищо. Сетих се отново за стрелката, сочеща смъртта с изображението на Сет на върха й и за това, че тя беше посочила датата на собствената ми смърт. Рейчъл поклати глава и след това извади един вестник от чантата си.

— Искам да ти покажа това тук — каза и ми подаде един брой на „Ню Йорк Таймс“. — От вчера е. Ти нали работиш за „Гео Консалтънси“?

Хвърлих поглед към първата страница на вестника.

— Сигурно ще ти е интересно да погледнеш какво пише на страница пета — заяви тя и разгърна вестника.

Заглавието на статията гласеше: Петролен бос умира по време на полет. Изчетох внимателно какво пишеше по-надолу:

Миналата нощ Йоханес Ду Воор, изпълнителен директор на „Гео Консалтънси“, най-голямата независима геофизична компания в петролната индустрия, почина от инфаркт на шейсетгодишна възраст по време на полет с хеликоптер на север от Кейптаун. Акциите на компанията се сринаха още същата вечер, тъй като не е ясно кой ще бъде следващият й собственик и ръководител. Ду Воор не остави никакви наследници…

Бях шокиран.

— И това се е случило в нощта на експлозията, така ли?

При други обстоятелства щях да реша, че причината за смъртта на Ду Воор е системното му преяждане, както и стресът, на който беше подложен, но нещо в това съвпадение силно ме смути. Рейчъл ме погледна право в очите.

— Това е чисто съвпадение, Оливър, нищо друго. Разбра ли?

Седнах, бях объркан и разтревожен. Йоханес заемаше толкова огромно място в живота ми, че просто не можех да повярвам, че е мъртъв.

Започнах да се обличам.

— Трябва да намеря телефон.

— Не можеш да излезеш навън — каза Рейчъл и ме стисна здраво за ръката. — Не е безопасно.

— Досега късметът беше на моя страна — заявих и й посочих расото.

— Ще те открият рано или късно. Трябва да напуснеш града.

Изведнъж откъм бръснарницата долетяха виковете на някакви мъже. Единият от гласовете се извисяваше над всички останали — беше плътен, груб и изпълнен с агресия. Не можех да го сбъркам.

Рейчъл ме погледна с широко отворени от ужас очи. Направих й знак да мълчи, грабнах раницата с астрариума и тихо се приближих до прозореца. Рейчъл ме следваше по петите. Пред нас се простираха покривите и терасите на съседните къщи, тук-там се виждаха въжета с окачено по тях разноцветно пране.

Гласовете под нас станаха още по-силни, над всички се извисяваше гласът на мъжа, който говореше английски, Стреснах се, когато разпознах начина, по който сечеше думите. Хю Уолингтън. Значи той наистина беше в Египет. Потиснах страха си и с решителен жест отворих прозореца. Сега вече чувах и гласа на Абдул, който спореше с мъжете. Нищо не можех да направя за него, освен да изчезна и да се надявам, че той ще съумее да се справи със ситуацията. Измъкнахме се бързо през прозореца и спуснахме щората зад нас. Започнахме да се придвижваме на четири крака, като първо безшумно минахме по керемидения покрив на съседния магазин, а после продължихме нататък, без да се обръщаме назад. Усещах как кръвта шуми в ушите ми и чувах тежкото дишане на Рейчъл зад мен. Очаквах всеки момент някой да допре дулото на пистолет в гърба ми. Изведнъж усетих, че някой ме дърпа за ризата и се извърнах. Рейчъл прокара потната си ръка през челото си и ми посочи нещо наляво. Една пожарна стълба, която водеше към оживената пазарна улица, беше закрепена едва-едва за съседната стена. Плъзгайки се по стъпалата, ние успяхме да се доберем до долу и в същия момент бяхме погълнати от едно сватбено шествие, което завиваше по тясната уличка. Въздухът се изпълни с оглушителната какофония на барабаните и свирките, гостите танцуваха като луди около младоженеца и забулената младоженка, понесени на боядисани в златно тронове.

Аз бях облечен с джинси и фланелка, а Рейчъл носеше кафтан, но къдравата й руса коса се вееше по гърба й и привличаше любопитните погледи на блъскащата се тълпа.

— Трябва да се измъкнем от тук! — Огледах се бързо, за да се ориентирам къде се намирахме. — Насам! — провикнах се аз и сграбчих Рейчъл за ръката.

Започнахме да си пробиваме път през тълпата и най-накрая успяхме да достигнем другия край на улицата, главите и раменете ни бяха посипани с цветчета и конфети. Вече знаех как да стигна до единственото безопасно за мен място.

 

 

Отец Карлото бързо ни поведе навътре в катедралата, докато достигнахме една скрита стаичка в задната част на криптата. Чухме хора на момчетата, който репетираше на горния етаж, а приглушените им гласчета достигаха до нас. Стаята се намираше под каменните арки, чиято функция очевидно бе да поддържат сградата, и се наложи да се наведа, за да сляза по трите стъпала, които водеха към малкото помещение. Вътре миришеше на тютюн за лула, както и на восък, а бялата мазилка по каменните стени беше започнала да се рони. На светлината на единствената лампа видях, че там имаше само едно най-обикновено бюро, а покрай стените чак до тавана бяха подредени архивите на църквата.

Отец Карлото запали още една лампа. Меките черти на лицето му изведнъж се изостриха, когато се наведе над нея и тя го освети отдолу.

— Сигурни ли сте, че никой не ви проследи? — попита той.

— Изплъзнахме им се още в бръснарницата — отвърнах аз. — Мисля, че вече знам кои са. Надявам се само, че приятелят ми Абдул ще успее да ги убеди, че не е укривал никого.

Свещеникът вдигна ръка.

— Обещах ти убежище, не искам да знам нищо повече. Лично аз винаги съм ценял оцеляването повече от мъченичеството, но в момента никак не ми се иска да избирам между едното и другото.

Забелязах върху писалището старомоден телефон и се попитах дали работи. Отец Карлото отвори едно от чекмеджетата на бюрото и за моя изненада извади от там бутилка „Бенедиктин“ и три чашки.

— Това е подарък за Коледа от Свети Бенедикт — пошегува се той.

Двамата с Рейчъл се усмихнахме едва-едва. Дори тук, на сигурно място, не можех да потисна паниката, която караше цялото ми тяло да се тресе. Протегнах се и хванах Рейчъл за ръката, усетих топлината на пръстите й. Тя цялата трепереше и в този момент съжалих, че я бях въвлякъл в тази история.

Отец Карлото напълни трите чашки.

— Да пием за силата на духа. Мисля, че и на трима ни ще ни е необходима.

Усетих как алкохолът изгори гърлото ми и веднага ми помогна да дойда на себе си.

— А сега на работа. Знам в каква ситуация си изпаднал. Разговарях с отец Мина, без да разкривам тайната на изповедта. Той се съгласи да се срещне с теб — обясни отец Карлото. — За колко време искаш да изчезнеш от града?

Двамата с Рейчъл се спогледахме.

— Нямам много време, мислех да отсъствам най-много седмица. Така ще мога да поговоря с отец Мина и едновременно с това ще се отърва от Мосри и главорезите му. Ще реша също и какво да правя по-нататък.

Свещеникът веднага вдигна ръка.

— Моля те, не искам да знам кой те преследва. За мен е достатъчно това, че в момента си в нужда. Освен това църквата може да ти осигури убежище за една седмица, при условие, че не се задават никакви въпроси и не се очакват никакви отговори. Моите коптски братя винаги са под наблюдение, не бих искал да ги излагам на по-голяма опасност, отколкото е необходимо. И ако някой дойде да ме пита за теб, ще кажа, че не те познавам.

— Как мога да ви се отблагодаря, отче?

Струваше ми се невероятно, че този човек, когото едва познавах, беше готов да рискува живота си, за да ми помогне. В този момент бях готов на всичко, за да му се отблагодаря.

— Правя го заради Изабела и изповедта й. Тогава аз наистина не предприех нищо. Ще се моля и за теб един ден да се върнеш към вярата.

Намръщих се.

— Страхувам се, че ще ви разочаровам, отче.

Той се подсмихна и си наля още една чашка „Бенедиктин“.

— Ще видим.

Отново хвърлих поглед към телефона.

— Имам още една, последна молба. Трябва да позвъня на двама души. Ще се обадя за тяхна сметка.

Той побутна телефона към мен.

— Моля, заповядай. Сигурен съм, че не ме подслушват. Операторът принадлежи към паството ми.

Докато отец Карлото развеждаше Рейчъл из криптата, аз се обадих в централата и след малко ме свързаха с Ню Йорк. Звънях на Рубен Кац, главния счетоводител на „Гео Консалтънси“.

— Рубен, аз съм Оливър, обаждам се от Египет. Току-що чух новината и много съжалявам за случилото се.

Казах го съвсем искрено. Колкото и да не харесвах Йоханес Ду Воор, мисля, че не заслужаваше да умре.

— Да, да, тук е пълен хаос. Клиентите звънят от всички страни по света.

Рубен беше прагматичен човек и напълно предан на Ду Воор.

— Страхувам се, че новината е много по-лоша от това, което си прочел във вестниците.

— Кажи ми какво става — помолих аз и се приготвих да чуя най-лошото.

— Най-накрая прегледах сметките на дъщерните фирми, които Йоханес от месеци криеше от мен. Оказва се, че те са имали огромни заеми, всички гарантирани от компанията майка и подписани от Йоханес. Компанията дължи около двайсет милиона и голяма част от тези пари трябва да бъдат изплатени през следващите месеци. Сериозно обмисляме възможността да обявим компанията в несъстоятелност, съгласно Глава 11 от закона.

— А каква ще е съдбата на „Абу Рудиз“?

— Засега можеш да продължиш да работиш, но не си прави никакви дългосрочни планове. Според мен междувременно трябва да се замислиш за собственото си бъдеще. Но няма какво толкова да се безпокоиш, ти си най-добрият в този бизнес.

— Ами клиентите и репутацията на компанията?

— Клиентите се интересуват от хората, които работят по нефтените полета, Оливър. Ти самият много добре знаеш това. Ако искаш да започнеш самостоятелен бизнес, трябва само да го обявиш публично. Има много хора, които търсят спасителен пояс, за който да се хванат. Междувременно трябва да реша какво ще кажа на акционерите на утрешното събрание. А на теб ще ти кажа само, че никак няма да е лесно. Съжалявам, Оливър. Трябваше да го предвидя, Йоханес се държеше много странно през последните няколко месеца. Някои от последните му бизнес решения си били… направо казано… самоубийствени.

Чух звъненето на някакъв друг телефон.

— Трябва да затварям — продължи той. — Току-що се обадиха от „Уолстрийт Джърнъл“.

Затвори. Стоях като поразен. Мислех си, че все по-нарастващата параноя на Йоханес се дължеше на начина му на живот и на влошеното му здравословно състояние. Нямах никаква представа, че има трудности в работата и огромни дългове. Бързо набрах сателитния телефон на Мустафа. Щях да затворя, когато той отговори.

— Мустафа, ти ли си?

Последва мълчание, предположих, че той се оглежда, за да се увери, че в офиса няма никого.

— Оливър — прошепна той, — добре ли си, приятелю? Началниците казаха, че си изчезнал. Господин Фартайм е много загрижен за теб.

— Е, поне съм жив, а в момента и това е нещо. Изглежда притежавам нещо, до което много хора искат да се доберат.

— Нищо не е толкова ценно, че да умреш за него, приятелю.

— Така, като ме слушаш, смяташ ли, че съм мъртъв?

— Добре е, че не си загубил чувството си за хумор — засмя се Мустафа. — Имам нужда от теб тук. Пробите от новото нефтено поле изглеждат многообещаващи. Кога можеш да дойдеш, за да ги потвърдиш?

— След около седмица. А междувременно можеш ли ти да дойдеш при мен след няколко дни?

— Къде си?

— Аз ще те потърся. Ще намеря начин да ти изпратя съобщение.

— Ще чакам с нетърпение.

Почувствах се прекрасно, след като чух гласа му и познатите шумове от работата на нефтеното находище. Затворих телефона с огромно нежелание. Щом го направих, веднага ме обзе познатата ми вече паника. Разкъсвах се между вълнението да започна да разработвам новото нефтено находище и ужаса, че враговете ми продължават да ме преследват. Освен това астрариумът отмерваше оставащото време до датата на смъртта ми. Опитах се да се отърва от страховете си и да концентрирам цялото си внимание върху предстоящите ми задачи. Дали съдбата ми не бе започнала драстично да се променя в мига, в който завъртях дисковете, така че да показват рождената ми дата? Земетресението, станало в момента, когато Изабела откри астрариума, бе достигнало чак до пустинята. Структурите под повърхността на земята се бяха разместили. Беше се появило ново нефтено поле, което обещаваше огромно богатство. От друга страна пък, животът ми висеше на косъм. Съдбата ми беше тясно свързана с тази на Йоханес, но той щеше да направи живота ми изключително труден, ако бях решил сам да се заема с разработването на новото нефтено находище, защото това щеше да потвърди отдавнашната му параноя. Дали астрариумът по някакъв начин не бе откликнал на амбициите ми и не бе причинил смъртта на Йоханес, за да разчисти по този начин пътя пред мен? Отново имах чувството, че реалността около мен експлодира и аз се намирам в процес на свободно падане.

Отец Карлото се върна в стаята и прекъсна мислите ми. Рейчъл го последва.

— Разговарях с абата от манастира „Свети Паисий Велики“ — каза той. — Можеш да тръгнеш към Уади Ел-Натрун с група поклонници още този следобед. Стига само да си готов да продължиш да играеш ролята на монах — пошегува се той.

Поблагодарих му и се обърнах към Рейчъл. Странно колко близка я чувствах, въпреки дългия период, през който не се бяхме виждали и въпреки неочакваните ни сексуални забежки. Видях тревога в очите й.

— Само на няколко часа път с кола е — говорех по-бодро, отколкото се чувствах. — Няма да е толкова трудно да ми изпратиш съобщение, ако се наложи, нали така, отче?

— Разбира се.

— Пази се — каза тя. — Трябва да се върна в хотела. Имам сведения, че се подготвя тайна среща на високо равнище и че тя е свързана с последните нападения. Трябва да проследя какво става.

Видя изражението ми и се опита да ме успокои:

— Не се тревожи, мога да се грижа за себе си. Ще се свържа с теб след няколко дни.

После ме прегърна бързо и в този момент се почувствах в пълна безопасност.