Т. С. Лърнър
Сфинксът (4)

2

Когато се събудих след два часа, видях Изабела да стои изправена до балконската врата. Беше съвсем гола, косите й се вееха от вятъра, а копринените пердета се въртяха около нея като обезумели дервиши.

— Изабела, какво правиш, ужасно студено е!

Тя не ми обърна внимание, а продължи да се взира в буреносните облаци, които се носеха над дърветата. Станах от леглото, грабнах халата й, обвих го около нея и затворих балконската врата.

— Хайде, ела да поспим още малко.

— Не мога да спя, Оливър. Знаеш ли от колко години се мъча да открия астрариума? Десет? Петнайсет? И днес това ще се случи, сигурна съм!

Отново погледнах към прозореца, небето беше притъмняло, също както и вчера.

— Времето не е никак подходящо за гмуркане.

— Така или иначе ще го направя.

— Не можеш ли да изчакаш няколко дни, докато бурята отмине?

— Не, Оливър, не ме разбираш…

Тя млъкна и се загледа през прозореца.

Реших да подходя по по-различен начин.

— Предполагам, че някой ще ти помага, може би френските или италианските археолози?

Като изключим английската археоложка Амилия Линхърст и един млад френски учен, който току-що бе отворил офис близо до стадиона, никой в Александрия не се интересуваше особено от подводна археология, въпреки слуховете, че потъналият дворец на Клеопатра се намира в залива. До скоро вниманието на местните власти бе изцяло погълнато от справянето с бедността и нуждите на гражданите на Александрия.

— Ще бъдем само двамата с Фахир — каза Изабела с крива усмивка.

Фахир Алсайла беше млад човек, с когото Изабела работеше през последните няколко месеца. Беше отличен гмуркач, изпълнен с ентусиазъм, и мисля, че на него можеше да се разчита. Въпреки това младият арабин не беше археолог.

— За бога, Изабела!

Щях да се чувствам много по-добре, ако тя бе част от екип, който имаше официално разрешение да прави проучвания. Беше изключително опасно да се работи незаконно в Египет. Правителството се страхуваше както от военен шпионаж от страна на враговете, така и от по-нататъшно разграбване на древните съкровища, които лежаха под водата. За да бъде всичко законно, археологът трябваше да бъде придружаван от представител на египетските власти, както и да бъде част от признат международен археологически екип. Изабела никога не се бе придържала стриктно към тези две изисквания. В професионално отношение тя беше бунтовник и затова хората около нея не я обичаха особено. Но въпреки това най-често се оказваше, че съвсем правилно е подбрала местата за проучванията си. Тази й дарба невинаги беше в нейна полза, защото мистериозната точност, с която посочваше местоположението на подводните обекти, пораждаше съмнения и страх в колегите й.

Изглежда и двамата имахме ясновидски дарби, но това беше въпрос, който отказвах да обсъждам. Имах чувството, че ако призная, че притежавам необичайно развита интуиция, не само ще подценя солидното научно образование, което бях получил, но и твърдото си неверие в Бога, възприето като реакция на строгите католически норми, с които бях израснал.

— Да поговорим за това по-късно — опитах се да привлека Изабела обратно в леглото, но не успях.

— Оливър, трябва непременно да направя това гмуркане днес! Всичко вече е планирано. Открихме един потънал кораб, който със сигурност е принадлежал на Клеопатра. Датираме го от времето на битката при Акциум. Най-вероятно астрариумът е бил на борда на този кораб. Гръцкият историк Диодор Сицилийски споменава, че подобен предмет е бил подарен на Клеопатра по времето на нейната коронация.

— Защо бързаш толкова? Чакала си години, можеш да изчакаш още няколко дни.

— Но аз нямам още няколко дни.

Звучеше напълно отчаяно, а аз изобщо не можех да разбера защо толкова се тревожи. Единственото, което знаех, бе, че веднъж решила, Изабела трудно можеше да бъде накарана да промени решението си. Погледнах я, чудех се каква ли нова тактика да избера.

— Миличка, помисли малко, целият залив е военна зона — казах аз и я прегърнах с ръка през кръста.

— Взела съм необходимите мерки. На лодката ще има представител на властите.

— Така ли? Да не си подкупила някой мошеник?

Тя избута ръката ми.

— Каквото и да става, днес ще се гмуркам.

Усетих, че зад гнева й се крие някаква тревога. Може би се безпокоеше за нас, за брака ни, за кариерите ни. Ако не я познавах добре, щях да предположа, че се страхува.

— Значи наистина вярваш, че астрариумът е на кораба? — Тонът ми подсказваше желанието ми за помирение. — И защо й е било на Клеопатра да го взема на кораба по време на жестока битка?

— Била е отчаяна. Политическите сили по онова време са се прегрупирали. Двамата с Марк Антоний са се озовали в опасна ситуация, защото Октавиан се е опитвал да установи надмощие. Знаела е, че Марк Антоний дълбоко се заблуждава по отношение на военното си превъзходство. Освен това напълно е осъзнавала, че ако Октавиан победи, ще убие както любовника й, така и децата й. Целият живот на тази жена е зависел от победата. Според Диодор астрариумът е бил мощно оръжие, което е можело да предскаже кога да отплават и кога да атакуват. Сигурно го е взела със себе си, за да помогне на Марк Антоний.

Направих всичко възможно да сдържа емоциите си. Вярвам, че в основата на всичко е причинно-следствената връзка — от въглерода се получават диаманти, от варовика — мрамор, от органичната материя, поставена под налягане — нефт. Такъв беше моят свят — можеш да го докоснеш, можеш да го проучиш. Светът на Изабела беше далеч по-духовен, събитията бяха свързани помежду си с кармична логика, личността оказваше непосредствено въздействие върху политиката, микрокосмосът — върху макрокосмоса. Тези схващания според мен бяха в резултат на недостатъчна информация, антропоцентрични възгледи, които пораждаха самодоволство, вярата на човек в предопределеността на съдбата.

— Ако Клеопатра е притежавала астрариума, който е можел да промени изхода на битката, защо тогава е избягала и е оставила Марк Антоний в ръцете на Октавиан? — попитах аз.

— Не знам. Но ако аз бях на нейно място, щях до последния миг да се боря да променя съдбата си. Астрариумът е можел да я спаси, знам го със сигурност.

Тонът, с който говореше за тези неща, ме тревожеше. Отново изпитах непреодолимо желание да се опитам да я предпазя, но отлично знаех, че ако се опитам да попреча на проучванията й, това би означавало край на брака ни и със сигурност край на уважението й към мен. Тя бе изключително независима жена, която се бе борила срещу семейството и средата около себе си за правото да се отдаде на професията си. Нямах друг избор, освен да приема решението й. Въпреки това имаше нещо, свързано с това гмуркане, което особено ме тревожеше, макар да не знаех точно какво. Като че ли целият й житейски път логично водеше към предстоящото събитие.

Чу се страхотен трясък от гръмотевица. Силният порив на вятъра отвори френския прозорец и събори бамбуковия стол.

— Ето че циклонът се е развихрил — отбелязах аз, докато затварях прозореца. — В никакъв случай няма да се гмуркаш днес.

— Ще стане прекалено опасно, ако не се гмуркам днес! — изкрещя тя.

Изабела беше на ръба на истерията и знаех, че няма никакъв смисъл да се опитвам да споря с нея.

— Можеш да го направиш утре рано сутринта — опитах се да я успокоя, като я прегърнах. — И аз ще дойда с теб. Но този ден е само за нас двамата. Ще правим каквото си поискаме. Днес не е ли рожденият ден на дядо ти? До утре бурята ще е отминала и видимостта ще е много по-добра.

— Нищо не разбираш — измърмори тя, притиснала глава до гърдите ми, но ме остави да я заведа обратно в леглото.

Тогава си помислих, че цялото време на света е пред нас.

 

 

Соленият морски дъх вече се усещаше, беше по-силен от мириса на изгорели газове и аромата на тамян от бурканчетата, поставени пред сергиите, но бе примесен със слабата миризма на канал, която лъхаше отвсякъде. Изабела свали прозореца на таксито. Пътувахме по Корниш, пътят, който се виеше по блестящата дъга на Източното пристанище. Спряхме на светофара и хвърлих поглед към кафенетата, разположени на тротоара. Мъжете седяха на групи около малките масички, някои от тях бяха облечени в традиционното облекло на фелахите^[1] — светлокафяви джелаби и сини тюрбани на главите, други носеха западни дрехи. Пред тях имаше поставени огромни наргилета, чиито цветни маркучи се виеха от устите на пушачите като змии. В едно от кафенетата се бе събрала малка група мъже и младежи и спореха за нещо, а черно-белият телевизор гърмеше с пълна сила. Предаваха някакъв футболен мач. В момента тъкмо биеха дузпа и мъжете избухнаха в радостни възгласи. Всичко това ми напомни за Англия и за дългите следобеди, в които с баща ми и брат ми гледахме мачове по телевизията.

Обърнах поглед към Средиземно море. Безбрежната шир ярко контрастираше със задъхания град, сгушил се на брега на морето. Тази гледка ме караше да се чувствам свободен и винаги ми действаше успокояващо. Караше ме да се чувствам далече от хората, от грешките, които допускаме, от суетата на живота. В Александрия, както и в останалите части на Египет, противоположностите са доведени до крайност. Пустинята достига до морето, също както плодородните поля по делтата на Нил завършваха в пясъците. За Александрия се казва, че има предна врата, задна врата и почти нищо друго.

На северозапад от залива, под бушуващите вълни, се намираше мястото, където Изабела провеждаше своите проучвания. Точно там някога се бе състояла битката между Марк Антоний и Октавиан. Не беше трудно човек да си представи древните дървени военни кораби, скърцащите им гребла, когато се спускат един срещу друг, робите в галерата, които запалват топките и ги катапултират високо над вълните, и тараните, готови да влязат в действие. Изабела беше израснала с митовете за потопения древен град на Клеопатра — Хераклион. Приятели на семейството разказвали истории как са плували сред статуи и останки от дворци. Тези истории се запечатали дълбоко в съзнанието й и неудържимо я привличали със своята тайнственост. Не можех да не се гордея с нейния откривателски дух, независимо как това се отразяваше на взаимоотношенията ни. Протегнах се и взех ръката й в своята, а таксито продължи пътя си към вилата на баба й.

 

 

В богатия квартал „Булкели“ все още можеха да се видят стари богаташки къщи. Зад портите от ковано желязо се простираха градини, в които цъфтяха храсти бугенвилия, лотосово дърво, кактуси и палми. Фамилията Брамбила, от която Изабела произхождаше, някога е била една от най-значимите в огромната и влиятелна италианска общност, живееща в Александрия. Бащата на Изабела, Паоло, беше починал скоро след Суецката криза през 1956 година. Тогава в отговор на военното нападение на Франция, Англия и Израел срещу Египет, предизвикано от решението на президента Насър да национализира Суецкия канал след оттеглянето на английското и американското предложение за финансиране на изграждането на Асуанския язовир, Насър поел контрол върху всички чужди компании и изгонил от страната голяма част от представителите на старата колониална класа.

Паоло, който бил президент на Италианския гребен клуб, на местния Ротари клуб и притежател на голяма фабрика за обработка на памук, за една нощ бил превърнат от собственик в управител, а самата фабрика била предадена в ръцете на фелахите, които от векове обработваха памучните плантации. Той не могъл да понесе това унижение и няколко седмици по-късно починал от инфаркт. Младата му съпруга Сесилия се омъжила отново още същата година, заминала за Италия и оставила осемгодишната си дъщеря при роднините на починалия си съпруг.

В последвалите години Изабела почти не бе разговаряла с майка си. Дядо й Джовани, сломен от смъртта на сина си и упадъка на фамилията, се бе затворил в себе си и се бе посветил на двете си любими занимания — лова и египтологията, до смъртта си преди десет години. Сега неговата вдовица Франческа Брамбила бе принудена да дава под наем горния етаж на вилата си и от години продаваше бижутата си в заложните къщи. Въпреки това бе задържала при себе си своя верен иконом, суданеца Адел, когото бе получила като част от зестрата си. Макар че официално Адел живееше като наемател във вилата, а не като прислужник на Франческа, той продължаваше да носи старата си униформа от времето преди революцията — традиционно египетско мъжко облекло и червен тюрбан на главата. Това беше последното действие на драмата, която и двамата бяха твърдо решени да изиграят докрай — отживели роли от една отминала епоха.

Вилата на семейство Брамбила, макар и занемарена, все още бе твърде впечатляваща. Отново усетих познатото чувство на страхопочитание, когато таксито спря пред мраморните колони на входа. Изабела имаше богато потекло, макар че семейството бе загубило по-голямата част от парите си. Аз самият произлизах от нищото. Бях израснал с баща миньор и майка ирландска католичка, която бе дълбоко религиозна, въпреки че бе въстанала срещу семейството си и се бе омъжила за протестант. Винаги съм си мислел, че никога не прости на баща ми докрай за това, че я бе отделил от семейството й. Тя бе учителка по пиано и имаше по-големи амбиции за децата си, отколкото прагматично настроения ни баща, според когото синовете му трябваше просто да го последват в мината. Въпреки противоречието между тях бракът на родителите ми беше изпълнен с любов и когато майка ми почина преди няколко години, баща ми остана самотен и изгубен на този свят.

Още в детството си стигнах до извода, че ако Господ съществуваше, той със сигурност бе изоставил родителите ми сами да се справят с трудностите в живота. Осъзнах, че колкото по-беден си, толкова си по-склонен да се отдадеш на религията. Това всъщност беше отказ да поемеш отговорност за собствената си съдба. Поради това съвсем отрано се отказах от католицизма, по-късно през студентските си години прегърнах социалистическите идеи, а сега бях убеден материалист.

Докато слизахме от таксито, забелязахме, че наблизо е паркиран жълт спортен фиат.

— Това е колата на Хермес — каза Изабела с известно безпокойство. — Предстои ни интересна среща.

Погледнах я изненадано. Обикновено Изабела се радваше да види Хермес. Той бе един от малкото хора, които имаха влияние върху нея.

— Мислех си, че Франческа не може да го понася — отбелязах аз.

— Така е, но днес е рожденият ден на дядо и Хермес винаги идва на гости, както по времето, когато дядо беше жив. Нона^[2] е прекалено възпитана, за да го изгони.

Египтологът Хермес Хемиедес беше стар приятел на дядото на Изабела. Когато Джовани Брамбила починал, между внучката му и Хермес се бе зародила особена връзка. И двамата споделяха страстта, според мен граничеща с мания, към мистицизма, астрологията и спиритическите философии. Той беше известен преводач и двамата с Изабела прекарваха по цели часове надвесени над йероглифите, които тя го караше да й преведе. Изабела му се доверяваше напълно и макар че не одобрявах влиянието му върху нея, специфичното му чувство за хумор винаги ме забавляваше.

 

 

Бяхме привършили с храната и пиехме кафе в зимната градина, докато чакахме да ни поднесат традиционния мармалад от портокали, с който приключваше всеки обяд. Франческа и Хермес седяха един срещу друг. Тя се бе разположила в кресло, което приличаше на бароков дървен трон от осемнайсети век. Това бе една от последните антики, които все още не бе продала. На осемдесетгодишна възраст тя все още имаше изправената стойка на танцьорка и цялостното й поведение беше на европейка от благородно потекло. Накара ме да се замисля за Рим от трийсетте години — боядисаната й коса беше подредена на ситни букли, тъмната й сбръчкана кожа очертаваше аристократичния й властен профил.

За разлика от нея Хермес се беше излегнал в един платнен шезлонг. Имаше дълга коса, боядисаните му лилаво-червени къдрици се спускаха до раменете. Човек можеше спокойно да го помисли за възрастна жена, впечатление, което се подсилваше от липсата на брада. Очите му бяха златистокафяви с жълтеникави оттенъци в ирисите, което говореше за странна етническа смесица в произхода му. Ако се съдеше по формата на лицето му, можеше да се предположи, че е суданец, но устните му бяха тънки по европейски. Пръстите му, изкривени от артрита, разкриваха истинската му възраст. Изабела ми беше казала, че е около седемдесетте.

Сребърна чиния, пълна с мармалад, се появи върху масата, от плътното златисто сладко стърчаха дръжките на десет сребърни лъжички, извити като лебедови шии. Те представляваха отделните членове на семейството, повечето от които отдавна бяха починали. Адел постави четири чаши с вода върху инкрустираната със седеф маса. Отпих, за да отмия горчиво-сладкия вкус на мармалада от устата си, след това се протегнах към чашката с гъсто кафе.

Изабела беше неспокойна. Стана, отиде до прозореца и вдигна щорите. Тревогата й като че ли привлече светкавицата, която разцепи небето. Миг по-късно се чу оглушителен гръм. Франческа въздъхна раздразнено:

— Мислиш ли, че можеш да прогониш лошото време, Изабела? Седни. И аз се изнервям, като виждам колко си напрегната.

— Внучка ти трябва да излезе и да се пребори с природните стихии, за да открие своя Свещен Граал — заяви Хермес театрално. — Археологията е благородно призвание. Тя събужда откривателя във всеки от нас.

— Моля те, Хермес, не я насърчавай — намесих се аз. — Поне не в това ужасно време.

— Бари Дъглас се е гмуркал и при по-лоши метеорологични условия — отбеляза Изабела, без да откъсва поглед от притъмнялото небе.

— Бари Дъглас сам признава, че действа рисковано — възразих аз. — Не се интересува от нищо, освен ако не е незаконно или не е свързано със завоевания над нежния пол.

Изабела се опита да сдържи смеха си, а Франческа ме изгледа неодобрително.

Бари Дъглас беше наш приятел. Този колоритен австралиец живееше в Александрия от много години. Занимаваше се с реставрация на археологически артефакти, беше се специализирал във възстановяването на бронзови предмети. Когато не работеше, човек можеше да го открие по баровете, където често и аз му правех компания. Пиперливото му чувство за хумор и непринудеността му ми позволяваха, макар и временно, да се откъсна от забързания градски ритъм.

— Трябва да накараш внучката ми — обърна се Франческа към мен — да се откаже от това нелепо издирване. Съпругът ми стана жертва точно на такава натрапчива мания.

— Джовани стана жертва на национализацията, Франческа — измърмори Хермес.

Франческа хвърли неспокоен поглед към Адел. Дори и аз знаех, че Хермес е преминал границата, беше опасно да се изказват на глас такива мисли в страна, която в момента извървяваше трудния път от колониален феодализъм към несъмнено по-демократичния социализъм. В последно време опитите на президента Садат да изведе страната на свободния световен пазар бяха предизвикали безредици поради недостига на храна. Само за една нощ купоните за храна бяха загубили своята стойност, защото бе станало почти невъзможно с тях да се купи ориз, хляб и дори газ за готвене, затова хората бяха започнали да се бунтуват.

— Тихо, не позволявам да се говорят такива приказки в дома ми! Трябва да мисля за сигурността на семейството си — изшътка тя.

Враждебността между двамата възрастни сега се проявяваше съвсем открито.

— Баста! — намеси се Изабела. — Нона, само почакай и ще видиш каква репутация ще ми създаде това откритие.

— То ще те довърши — отвърна Франческа злокобно. — Изобщо не трябваше да ти позволяваме да учиш в университета.

Усетих, че можеше да се разрази скандал. Дядото на Изабела беше останал очарован, но баба й бе побесняла, когато Изабела отиде в Оксфорд да учи археология в „Лейди Маргарет Хол“. Франческа беше консервативна и много й се искаше да види внучката си сполучливо омъжена. Тя не бе оправдала надеждите й и вместо това бе избрала мен.

— Значи щеше да се гордееш с мен, ако бях успяла да си намеря някой милионер, също като майка ми, така ли? — не й остана длъжна Изабела.

Франческа направи жест като че ли се изплю в шепата си. Мразеше снаха си.

— Май трябва да съм благодарна, че изобщо се омъжи — измърмори тя. — Но не съм особено щастлива, че си избра англичанин.

След това се обърна към мен и заяви рязко:

— Нали знаеш, че по време на войната англичаните изпратиха съпруга ми в концлагер в пустинята?

— Заедно с много други националисти, които им бяха противници, просто нямаха друг избор. Дядо беше готов да отиде доброволец, за да се бие на страната на Ромел, но англичаните се пазеха от такива като него. Освен това думата концлагер е твърде преувеличена, нона. А и дядо беше активен член на фашистката партия — намеси се Изабела, преди да успея да отговоря.

— Той беше националист, обичаше Италия и вярваше в Мусолини, докато той не въведе онези абсурдни расистки закони. Това сложи край на партията му тук, в Александрия. Тогава ние всички се познавахме — евреи, копти, католици, гърци. И нямахме никакви проблеми. — Франческа въздъхна дълбоко и едва се въздържа да не се прекръсти. — Англичанин и при това атеист. Какво направих, за да заслужа всичко това?

— Той е учен, разбира се, че ще е атеист, Франческа — обади се Хермес.

— За мен това беше въпрос на съзнателен избор — обясних аз. — Вероятно ще се зарадваш, като чуеш, че майка ми, която беше католичка, също остана дълбоко разочарована от мен.

Колкото и да не ми се искаше, отговорът ми прозвуча като оправдание. Настъпи мълчание. След това Франческа заговори, а в думите й имаше такова напрежение, каквото никога не бях чувал досега:

— Науката не може да обясни всичко, Оливър. В живота има много тайнствени неща.

— Един път и Франческа да е права — каза Хермес и ми се усмихна.

Беше чаровна и откровена усмивка, почти като на дете. Не можех да не се доверя на топлотата, която струеше от този човек.

— Значи ето откъде си наследила склонността си към мистицизма — обърнах се към Изабела и посочих с глава Франческа.

Възрастната жена се наведе напред и стисна ръката ми неочаквано силно.

— Грешиш. Наследи я от съпруга ми. Джовани вярваше в мистицизма. Малкото ми останала вяра дължа на образите на светците, които съм събрала.

Пусна ръката ми. Ноктите й бяха оставили следи върху нея.

— Той беше маг, човек с визия — добави Хермес с въздишка и за миг между двамата възрастни като че ли настъпи примирие, все едно самият Джовани беше влязъл в стаята.

Изабела бързо се извърна от прозореца.

— Внимавай какво говориш, нона. Спестила съм на Оливър някои от мрачните тайни на фамилията ни. Не искам да си помисли, че всички сме луди.

— Но вие сте — обади се Хермес и двамата избухнаха в смях.

Франческа ми заговори, без да им обръща внимание:

— Оливър, не забравяй, че сме в Египет. Аз си имам своя бог, но има безброй още богове. Понякога дори и най-рационално настроените хора се сблъскват с необяснимото. Като например внучката ми, която се е впуснала в търсене на невъзможното.

— Тя ще открие астрариума, убеден съм в това — заключи Хермес.

Този извод бе направен с такова пророческо самодоволство, че ме подразни. Изглежда бе подействал по същия начин и на Франческа.

— Може би самото търсене на Изабела е метафора — обадих се аз, преди тя да успее да каже каквото и да било.

— Метафора на какво? — усмихна се Франческа кисело.

— На това да открие собствената си същност.

Настъпи неловко мълчание и в този момент осъзнах, че неволно съм попаднал на истината. Изведнъж Изабела отново скочи на крака.

— Никой от вас не разбира колко важно е това! — беше бясна, защото бяхме говорили за нея като за дете, и закрачи из стаята. — Да предположим, че успеят да докажат, че механизмът от Антикитера е можел да определи орбитите на планетите и положението на слънцето. А това би означавало, че древните гърци са знаели, че земята не е центърът на вселената! Сега си представете, че успея да открия по-ранен прототип, да кажем вавилонски или египетски, който е изпълнявал същите функции. Моето откритие би променило цялата ни представа за античния свят! Не само ще бъдем принудени да преосмислим инженерните познания на древните, но съществуването на този уред ще промени понятията ни за навигацията от онова време и може да се окаже, че първата астролабия е била създадена значително по-рано, отколкото предполагахме. Бих могла да докажа, че мрачното Средновековие е било значително по-мрачно, отколкото си мислим. И не е само това, астрариумът би могъл да даде отговори на толкова много въпроси. Това ще е откритието на живота ми.

— Не знам дали ще направиш това откритие, Изабела, но трябва да ти кажа, че ако продължиш да се гмуркаш в залива, си истинска глупачка. — Франческа натърти на последната дума. — И то не само заради лошото време. Да знаеш, че рано или късно ще си навлечеш неприятности. Непрекъснато ни наблюдават какво правим — военните, тайните служби, приятелите, на които мислиш, че можеш да се довериш.

— Баба ти има богат житейски опит. Тя ще е в безопасност. — Хермес протегна ръка, за да успокои възрастната жена.

Франческа се направи, че не забелязва протегнатата ръка.

— Никой не е в безопасност. Всеки подозира другия, че е шпионин. Привидно всички приветстваме политиката на Садат на отворени врати, но инфлацията ни е довела до отчаяние. Помнете, че в наше лице хората все още виждат стария ред. Бъди нащрек, Изабела. Не се самозаблуждавай, всички те наблюдават и само чакат да сбъркаш някъде.

— Мога да се грижа за себе си — отвърна Изабела пренебрежително. — Освен това моят голям и силен съпруг ще бъде с мен по време на гмуркането.

Изабела протегна ръка, постави я в моята и я сви на юмрук. Прощаваше ми.

Обърнах се към Франческа и й се усмихнах, но тя ме изгледа с враждебно пренебрежение.

— Оливър, много е глупаво от твоя страна да си въобразяваш, че парите, спечелени от петрола, могат да те предпазят.