Т. С. Лърнър
Сфинксът (42)

40

Вляво от нас се простираше Средиземно море — гладко, светлосиньо и безкрайно, място, където много би ми се искало да можех да избягам. Надясно от нас беше пустинята. Крайбрежният път, по който се движехме, бе разделителната линия. Между черния път и плажната ивица се намираха вилите, в които богаташите отсядаха, но по това време на годината бяха празни. Белият пясък и шубраците се простираха до самото море. Красотата на този древен пуст свят бе наистина поразителна.

Мустафа, който караше джипа на компанията, се опитваше да избегне множеството дупки и камъни по пътя. Аз подскачах на седалката до него, все още бях с расото на коптски монах и слънчеви очила. Рейчъл се бе настанила на задната седалка, а оборудването беше до нея. Бяхме странна група, но не исках да поемам риска някой да ме разпознае. Мустафа бе проявил изключителна дипломатичност и не ми бе задал никакви въпроси, но усещах, че стресът започва да оказва влияние и върху него. Бяхме тръгнали по заобиколни пътища към Исмаилия, след това прекосихме Суецкия канал и се насочихме към Порт Тауфик, но напрежението в района беше голямо и Мустафа през цялото време се безпокоеше да не ни спре военен патрул. Носеха се слухове за сблъсъци с израелската армия, а по другите граници е било забелязано придвижване на армиите на Либия и Судан. Въпреки това бях убеден, че нищо лошо няма да ни се случи. По време на пътуването ни до този момент бяхме видели само няколко селяни, два танкера и един туристически автобус.

Астрариумът беше скрит в раницата ми под задната седалка. Оставаха по-малко от три дни до датата на смъртта ми и аз все повече осъзнавах, че отиването до нефтеното находище е изключително рисковано. Ако не успеех да науча още нещо за астрариума, то щях да пропилея напразно един безценен ден.

Пътят зави покрай пясъчна дюна и ние се озовахме право пред военен патрул. Един от войниците изтича напред и ни направи знак да спрем. Когато наближихме, видяхме военен танк, полускрит зад няколко палмови дървета.

— А сега какво ще правим, приятелю? — попита мрачно Мустафа, докато паркираше в сянката.

— Ти си шофьорът, караш ме при едно коптско семейство, чийто син е на смъртно легло — импровизирах аз. — Рейчъл е американска мисионерка и работи за църквата. Ясно ли е, Рейчъл?

Тя кимна нервно, а аз се обърнах към Мустафа:

— Ще успееш ли да се справиш?

Забелязах, че е стиснал здраво волана.

— Това е за последен път, разбра ли ме, Оливър? — Гласът му звучеше напрегнато. — Вече ми омръзна да играя игрички. До този момент не ти задавах никакви въпроси, но дори моето търпение си има граници.

Войникът беше вече съвсем близо до нас. Докоснах ръката на Мустафа окуражително.

— Благодаря ти, приятелю.

Той ми хвърли един поглед, слезе от джипа и започна усмихнато да разговаря с войника. После постави ръка върху рамото му, за да го отдалечи от колата и така да предотврати евентуалното й обискиране. Строгото изражение на младия войник показваше, че много-много не вярва на историята, която Мустафа му разправяше. За мой ужас той извика другите двама военни, които се бяха подпрели на танка и ни наблюдаваха. Те изгасиха цигарите си и бавно стъпка се приближиха към нас.

Единият от тях, офицерът, обиколи около джипа и огледа Рейчъл и мен през прозореца. И двамата стояхме, вперили погледи право пред себе си.

Спря пред моята врата и усетих как сърцето ми блъска в гърлото. Опитах се да изглеждам съвсем спокоен. Изведнъж той отвори вратата.

— Излизай! — нареди ми на арабски.

С облекчение установих, че ме бе взел за местен човек.

— От кой манастир си? — попита той.

— От манастира „Свети Паисий Велики“, Деир Ал Анба — отвърнах аз, молейки се да не долови английския ми акцент.

Приближи се до мен и се загледа в лицето ми. Забелязах, че на врата му проблясваше тънко златно синджирче. Дали на него не висеше кръст?

— Работя с отец Мина в библиотеката — продължих да обяснявам, надявах се предположението ми да се окаже вярно.

Офицерът се усмихна едва забележимо, след това се наведе напред така, че останалите да не могат да го чуят:

— Отец Мина ме е кръстил.

След това се обърна към останалите и им нареди:

— Пуснете ги да вървят!

Двамата войници и Мустафа се обърнаха и го изгледаха изненадано.

— Но, сър… — обади се по-младият войник.

— Казвам ви, не представляват интерес за нас. Пуснете джипа да мине!

Иззад танка се появи четвърти военен, но преди да започнат да спорят помежду си, двамата с Мустафа скочихме в джипа и потеглихме. Следващите няколко километра пътувахме в пълно мълчание. Чух как Рейчъл облекчено въздъхна.

Когато бяхме изминали вече доста път и танкът не се виждаше, Мустафа спря колата и се обърна към мен. Изражението му беше съвсем сериозно.

— Това нещо трябва да престане, Оливър. Съжалявам, че имаш неприятности, но ако имаш сериозно намерение да се захванем с новото нефтено находище, трябва да съм сигурен, че всичко ще бъде наред. Разбра ли ме?

— Само още няколко дена, Мустафа, и после ти обещавам, че всичко ще си бъде нормално.

— Нормално ли? Какво значи нормално? Току-що за малко да ни арестуват!

Той натисна газта и ние се понесохме като луди по черния път през пустинята.

— Нали човекът ни пусна. Успокой се, Мустафа, караш като луд. Ще ни избиеш! — викнах аз и сложих ръка на волана.

Той намали малко и после се обърна към мен. Никога не го бях виждал толкова мрачен.

— Нищо не разбираш! Четвъртият мъж не беше военен.

— Но нали беше облечен в униформа.

— Точно в това е въпросът, униформата му не беше истинска. Познавам войниците, които служат тук, Оливър. Аз самият съм служил войник. Четвъртият, най-младият, мога да се закълна, че не служи в армията.

— А къде тогава?

— Може би в тайната полиция, може да работи за правителството или някъде още по-нависоко. Не знам, но всичко това не ми харесва.

 

 

— Това ли е? — попита Рейчъл и се надвеси през прозореца на джипа.

Хълмът се издигаше вляво от пътя. Районът вече бе ограден и се виждаха дупките, в които екипът на Мустафа бе поставил взрив, за да получи сеизмичните данни.

— Ако можеш да чуеш земята, ще разбереш, че тя пее! — извика Мустафа и подкара джипа по каменистия хълм. — Разкажи й, Оливър! Кажи й, че в момента се движим върху чудо на природата. И тази земя ще направи и двама ни ужасно богати!

Спря до един голям камък и аз изскочих от джипа. Рейчъл ме последва, а Мустафа започна да разтоварва оборудването. Отворих багажника и извадих от там лопата и кирка. Обърнах се към Рейчъл. Стори ми се, че нещо я притеснява.

— Какво има? — попитах, докато отпъждах мухите от лицето си. — Не одобряваш ли всичко това?

— Мисля си, че природните богатства трябва да си останат недокоснати — отвърна тя. — Такива, каквито са си в природата.

— Рейчъл, от тях няма да се възползваме само ние с Мустафа и нашият инвеститор. Парите ще отидат в държавата, а от там при обикновените хора. Освен това ще има работа за местните хора.

Тя се огледа.

— Местните хора са бедуини — овчари и търговци — отбеляза тя с известна ирония в гласа. — Смяташ ли, че биха дошли да работят на нефтеното находище?

Не й обърнах внимание, измъкнах раницата изпод седалката, взех лопатата и кирката под мишница и се отправих към далечния край на хребета.

— Къде отиваш? — извика тя след мен.

— Нямам време за колебание, Рейчъл!

Рейчъл тръгна подире ми и започна да се изкачва по хълма, докато Мустафа, който се правеше, че не е чул пререканията ни, подготвяше оборудването за работа. Продължи да работи усърдно, докато прехвърлих билото на хълма и го изгубих от поглед.

Рейчъл ме настигна.

— Не прави необмислени неща, само защото си уплашен, Оливър. Не трябва ли да се опиташ да научиш повече за астрариума, преди да го унищожиш?

— Не мога да рискувам повече, Рейчъл. В противен случай той ще ме унищожи.

В далечината съзрях същия овчар, когото бях виждал и преди. Познах го по характерния десен на кърпата му за глава. Той седеше и наблюдаваше стадото мършави овце, които пасяха туфите дълга трева. Махнах му с ръка, но този път той не ме поздрави.

Оставих раницата върху заравнено пространство зад един голям камък и забих кирката в скалистата земя.

— Какво правиш? — попита ме Рейчъл.

— Копая.

— Защо?

Посочих й астрариума в раницата.

— Не можеш да го закопаеш в земята, Оливър. Това е безценна антика.

— Нека някой друг открие това проклето нещо след сто години и то да опропасти неговия живот.

Думите ми вбесиха Рейчъл и тя се отправи към джипа. Загледах се в каменистата земя, бях безкрайно ядосан на ината на Рейчъл, на самия себе си и на скалистата почва. Един малък скорпион отвърна на погледа ми. Стоеше срещу мен с вдигнато жило, готов за атака. Бяхме като Давид срещу Голиат. Сърце не ми даде да го убия. След секунда той се придвижи настрана и се скри под една скала. Отново забих кирката в земята, ръката ми потрепери от удара.

След час привърших със зариването на астрариума, бях го закопал поне на два метра дълбочина. Обзе ме огромно облекчение, чувствах се свободен, уверен в собствените си сили. Никога през последните седмици не се бях чувствал така добре. Отидох при Мустафа и му помогнах с проучванията, които правеше. Рейчъл направи няколко снимки на пейзажа. Слънцето като огромно червено всевиждащо око висеше над хоризонта.

— Какво ще кажеш? — престраших се да попитам Рейчъл.

— Имам чувството, че тук времето е спряло, не е ли така? Усещам се съвсем близо до природата — отвърна тя, отбягвайки темата на предишния ни спор.

— Времето в пустинята не е спряло. Тя се променя непрекъснато, само че тези промени са трудно забележими.

— Но тук няма следи от човешка дейност, все едно сме в зората на човечеството. Дори можеш да си помислиш, че времето не се движи по права линия.

— Може и така да е — отвърнах аз и за момент дори си повярвах.

— Оливър, наистина ли вярваш, че като погреба астрариума, унищожи и въздействието му?

— Имам усещането, че той самият е отговорен за появата на това нефтено поле. Нали си спомняш, „небесната кутия“, която може да придвижва земята, морето и небето. Може изобщо да не съм прав, но си помислих, че е възможно тук, в пустинята, да е истинското му място. Тук той ще намери покой и силата му ще изчезне. Но вече не съм така сигурен. Вече ми се губи логиката на това мое решение. Дано съм прав, иначе ще се наложи да ми напишеш некролога.

Над долината се понесе лек вятър, предвестник на настъпващата нощ.

— Да се връщаме, преди да се е стъмнило — извика Мустафа.

Стоеше до джипа и беше започнал да събира оборудването. Изтръсках пясъка от ръцете си и изтичах да му помогна.

 

 

Беше вече тъмно, когато пазачите отвориха големите метални порти и ни пуснаха да влезем в лагера „Абу Рудиз“. В далечината се виждаха пламъците от сондажните помпи, приличащи на жълти петна на фона на блестящо черно огледало. Почувствах се по-добре, бях на собствен терен и контролирах нещата. Паркирах джипа пред моето бунгало и изскочих навън. Около мен беше познатият ми лагер. От радиото в съседното бунгало се носеше дискомузика, въздухът бе изпълнен със специфичната миризма на горящ нефт. Тежък мирис се носеше от резервоарите, в които се утаяваше калта. Това бяха типичните миризми на всяко нефтено находище. Рейчъл пое въздух и направи гримаса. Засмях се, като видях реакцията й.

— Условията тук са твърде спартански, но сигурно си свикнала с това. Другото неудобство е, че ще трябва да спиш в едно бунгало с мен.

Зад нас Мустафа силно се изсмя.

 

 

— Колко дни още ти дава астрариумът? — попита Рейчъл.

— Още два, ако броим от утре сутрин. Но всичко свърши, не си ли спомняш? Астрариумът е погребан — усмихнах се аз, но в гласа ми имаше известна тревога.

Рейчъл лежеше в леглото, а аз се бях опънал на малката кушетка до стената.

— Веднъж се влюбих в един мъж, а три дни по-късно бе убит от пехотна мина.

— Рейчъл, никак не ми помагаш с тези приказки.

Отворих една бира и хвърлих капачката и отварачката на пода, след това с изненада забелязах, че те се плъзнаха по пода, преминаха през цялата стая и се залепиха за стола в ъгъла. В същия момент токът угасна и ние потънахме в пълен мрак. Вратата се отвори и се видя само пустинната местност и блестящите на хоризонта жълти пламъци на сондажните кули. Рейчъл изпищя. Скочих от кушетката и изтичах към вратата, помислих си, че отново става земетресение. Рейчъл, само по бикини и фланелка, трепереше до мен.

— Какво беше това? — попита тя.

— Мисля, че още един земен трус. Разместване на тектоничните плочи… Господи, не съм сигурен.

Един метален пепелник започна да се плъзга по пода отначало бавно, а после, когато доближи до стола, все по-бързо.

— Какво значи това „не съм сигурен“? Ти си геофизикът. Трябва да знаеш.

Рейчъл дръпна покривката на леглото и се зави, беше ужасена.

Намерих едно фенерче, включих го и го оставих на страничната маса, след това се опитах да затворя вратата. Не можех да я помръдна.

— Заклещила се е някак си.

— Просто я затвори.

Но металната дръжка на вратата сякаш бе обладана от невидима сила, докато аз се мъчех да затворя вратата, тя ме дърпаше в обратна посока.

Хвърлих поглед в мрачната стая и забелязах, че фенерчето е осветило стола, върху който имаше нещо, което преди малко не беше там. За момент сянката над него ми заприлича на профила на жена — Банафрит. Настръхнах, обзе ме неконтролируем страх. Събрах цялата си смелост и се вгледах по-внимателно.

За моя най-голяма изненада видях, че върху стола е прашната ми раница. Взех я и изтръсках от нея червеникавия пясък. Беше тежка, а отвътре се чуваше шумът на въртящите се магнити.

Бавно извадих от нея астрариума, който блестеше в тъмнината и го поставих върху масата. Металните предмети в стаята започнаха да се придвижват.

— Какво става тук? — попита Рейчъл с ужас в очите. — Нали го беше погребал?

Дългите сенки на движещите се метални предмети пълзяха като призраци по стените на стаята. Бях ужасен, изгубих всякаква ориентация.

— Астрариумът има физически свойства, които не мога да разбера. Магнетизмът е едно от тях. Освен това магнитното му поле се усилва непрекъснато.

Опитвах се да говоря разумно, за да успокоя и Рейчъл, и себе си.

— Но как се озова тук, в бунгалото?

— Нямам представа.

Отпуснах се тежко върху стола, без да откъсвам поглед от механизма. Прехвърлях си наум всички подробности от изминалия следобед. Дупката, която бях изкопал, беше достатъчно дълбока. Никой не бе присъствал на това заравяне, поне доколкото можех да си спомня. Мустафа през цялото време беше от другата страна на хребета. Възможно ли беше овчарят да е видял закопаването на астрариума, след това да го е изровил и донесъл в лагера? Но защо би направил това?

Отчаяно се мъчех да намеря някакво рационално обяснение, дори не смеех да обмисля ужасяващата възможност астрариумът сам да е излязъл от земята и да ме е открил.

— Е, добре, вече наистина вярвам в него.

Гласът на Рейчъл прекъсна мислите ми. Погледнах към нея и съзрях в очите й истински ужас. Оставих астрариума на масата и се опитах да измисля нещо окуражаващо. Нещо реално, което да разсее страховете ни.

Не успях да измисля нищо.

Вратата се затвори с трясък и фенерчето примигна. След това загасна, батерията се бе изтощила. Рейчъл проплака. Намерих с опипване чекмеджето на нощното шкафче, извадих от него кибрит и свещ и я запалих.

— Изабела знаеше кога ще умре — заговорих аз. — Това е истинската причина, поради която така отчаяно се опитваше да открие астрариума. Надяваше се, че той ще промени датата на смъртта й. Човек може да си помисли, че е станало в резултат на самовнушение, но тя се удави точно на датата, която й бе предрекъл Ахмос Хафре. Може би щеше да успее да я избегне, ако бе открила астрариума навреме. Може би аз можех да я спася, но не знаех как.

Не можех да погледна Рейчъл в очите. Една голяма нощна пеперуда се блъсна в прозореца. И двамата се стреснахме, после се разсмяхме нервно.