Т. С. Лърнър
Сфинксът (37)

35

Събудих се в тясното желязно легло, бях потънал в пот. Върху мен беше метнато бродирано одеяло. В двете ми слепоочия една след друга се появяваха силни болки, освен това трудно преглъщах. Струваше ми се, че голата електрическа крушка на опушения таван се люлее. Разумът ми отказваше да функционира, а сетивата ми бяха така объркани, че ми беше трудно да разбера къде съм, дори кой съм. Лежах така, докато обърканите ми мисли постепенно започнаха да се подреждат. Погледнах китките си и видях червените следи от ожулванията, белезите на съпротивата. Започнаха да ми се явяват различни картини от предишната нощ — катакомбите, церемонията, Фахир ме води до вратата на бръснарницата на Абдул, казва ми да не го търся, но той ще наблюдава всяка моя стъпка.

Хвърлих поглед към задния прозорец. През него се виждаха покривите на Александрия. Слънцето беше високо, предположих, че е около пладне. До малкия примус имаше купа с плодове и бутилка с вода. Очевидно Абдул ми беше оставил тези провизии. Протегнах ръка и пръстите ми докоснаха малка кутия, която се намираше на пода до ниското ми легло. Надигнах се, взех я и вмъкнах пръсти в нея. Напипах нещо лепкаво. Извадих моравата мускулна тъкан и съзрях сгърчената плът между пръстите си.

Едва потиснах вика си, хвърлих сърцето обратно в кутията, извих глава настрани и започнах да повръщам. След няколко минути най-после спрях да треперя. Отпуснах се тежко назад и започнах да обмислям събитията от предишната нощ. Защо бях присъствал на церемонията по претеглянето на сърцето? И защо трябваше да изпълня ролята на Озирис? Коя беше жената, която ме подведе да отида там? Наистина ли Хю Уолингтън беше изпълнил ролята на Хор или това бе плод на въображението ми, отчаян опит да направя връзка между отделните събития и така да разбера значението им? Но кой друг би положил такива огромни усилия да организира такова пищно и зловещо представление с едничката цел да се добере до астрариума? И ако това наистина беше Уолингтън, откъде е могъл да знае за връзката между ритуала и кошмарите на Изабела? Представление ли беше това или действителност? Не можех да бъда сигурен в нищо, ъглите на стаята все още се накланяха, а съзнанието ми беше замъглено. Коптското расо, което отец Карлото ми беше дал, лежеше прилежно сгънато в долната част на леглото ми. Най-вероятно Фахир го беше взел от мястото при входа на катакомбите, където го бях скрил. Дали през цялото време ме бяха наблюдавали? И каква беше ролята на Фахир във всичко това? А къде беше Мосри?

С мъка се надигнах от леглото и отидох при манекена. Разглобих го, вкарах ръка вътре и се успокоих, че астрариумът е в безопасност. След експлозиите в „Шератон“ и ужасяващите събития от последната нощ, сега повече от всякога разбирах колко е важно да не позволя да попадне в неподходящи ръце. Хвърлих поглед към кутията със сърцето. Дори не бях сигурен, че то е принадлежало на човек. След това се сетих, че познавам някой, който със сигурност би могъл да ми каже дали е така.

 

 

Деметриус ал-Масри впери поглед през дебелите си очила в сърцето, поставено в лабораторната ваничка и леко го побутна.

Кабинетът му се намираше в една ниша без прозорци, встрани от една от главните зали на градската морга. Предположих, че може би това някога е било голям шкаф. Бях облякъл расото на коптски монах и влязох в моргата без затруднения. Когато ме видя преоблечен така, Деметриус веднага ме придърпа в малкия си кабинет.

Повече от пет минути стояхме така, вперили погледи в сърцето, докато накрая започнах да се съмнявам, че ще получа окончателен отговор на въпроса си.

Най-после Ал-Масри се прокашля и се облегна назад в стола си.

— Това е човешко сърце и е принадлежало на не особено едър човек, най-вероятно на жена. По моя преценка вероятно е била около трийсетгодишна.

Усетих как собственото ми сърце започна да блъска в гърдите.

— Това сърцето на съпругата ми ли е?

— Възможно е, но не мога да отговоря със сигурност — въздъхна той и постави сърцето обратно в контейнера, в който го бях донесъл. — Мога ли да попитам как попадна в теб?

— Някакъв човек го е занесъл във вилата, без да си каже името.

Съдебният лекар ме изгледа внимателно и след това ми подаде контейнера.

— Бягай, приятелю, бягай с всички сили колкото е възможно по-далеч. Не искам утре тук да заваря твоето собствено тяло.

Той отвори вратата и в малкото помещение веднага нахлу зеленикавата светлина от флуоресцентните лампи в моргата. Погледнах отново към стаичката без прозорци. Деметриус ал-Масри проследи погледа ми.

— Едно време имах обширен кабинет с прозорци, но ме понижиха. Любопитството не се отразява добре върху професионалната кариера. Трябва да си много предпазлив. Живеем в опасни времена. Дори и за свещениците — добави той с усмивка.

 

 

Отправих се към гробището, стиснал в ръка кутията със сърцето на Изабела. Сигурно съм изглеждал ужасно, защото тълпата се разделяше пред мен и хората се отдръпваха. Вече ми беше все едно какво ще се случи с мен, бях изцяло съсредоточен върху мисията си.

Беше ми много странно да наблюдавам как хората реагират, когато ме видят. Някои с уважение се отдръпваха, за да ми направят път, други се бутаха в мен, струваше ми се, че нарочно се държат грубо. Хубавото беше това, че никой не прояви съмнение, че съм истински свещеник.

В гробището нямаше жива душа, като изключим градинарите, които подрязваха дърветата по алеите между гробовете. Преминавах през техните сенки и никой не разпозна в мен мъжа, който само преди няколко седмици бе преминал по същите алеи.

Някой беше поставил свежи бели лилии върху мраморната плоча на гроба на Изабела. Техният аромат ми напомни за цветята, които тя купуваше по пазарите в Лондон и ги носеше в апартамента ни, за да го изпълнят с аромата си. Извиних се шепнешком на мъртвата си съпруга, изкопах дупка в гроба при краката й и погребах сърцето там. Изправих се и забелязах, че миниатюрната врата за нейното Ба е все още на мястото си.

 

 

Когато се върнах в стаята над бръснарницата на Абдул, извадих астрариума от скривалището му и го разопаковах с треперещи ръце. Преживяването ми в катакомбите ме беше разстроило, беше разклатило старата ми система от вярвания и вече не знаех в какво да вярвам. Струваше ми се, че всичко е възможно. Докато стоях, загледан в блестящия, приличащ на часовник механизъм, бях склонен да повярвам, че е способен да унищожава крале и да спасява народи, да погубва нации и да превърне просяка във фараон. В един момент, обхванат от инат и егоизъм, го бях предизвикал. Огледах го много внимателно. Забелязах някаква разлика. Стрелката все още сочеше рождената ми дата и… Не. Не беше възможно. Нямаше никакво съмнение, беше точно пред очите ми — мъртвешката глава на Сет блестеше зловещо на светлината на лампата. Малката тъмна сребриста стрелка най-после се беше появила и показваше датата на собствената ми смърт. Не смеех да погледна. Усетих, че ми прилошава и се подпрях на масата.

Как бе възможно стрелката да се появи от само себе си. Единственото, което бях направил, бе да въведа рождената си дата, след това не го бях докосвал. Помислих си, че механизмът се е повредил. Вкарах ключа Уаз и се опитах да завъртя дисковете отново, но зъбчатите колела не помръдваха. Пробвах да завъртя ключа със сила, но се страхувах да не го счупя. Стрелките не помръдваха, едната показваше датата на раждането ми, а другата на смъртта ми. Усетих, че ме обхваща ужас. Бях оцелял след взрива в „Абу Рудиз“, след експлозията в хотела и ритуала в катакомбите, но не можех да се отърва от усещането, че смъртта ме преследва навсякъде.

Загледах се по-внимателно в стрелката на смъртта и започнах да прерисувам върху един лист контурите на малката сребърна фигурка на върха й, която представляваше звяр, подобен на куче, с удължена муцуна и раздвоена опашка. Когато свърших, вдигнах рисунката пред очите си. Разтреперих се, като видях пред себе си съществото, познато ми от лекцията на Амилия, съществото, чиято сянка се беше появила на стените на катакомбите точно преди да побягна. Това беше Сет, богът на войната, хаоса и разрухата. Не можах да се възпра. Трескаво преброих чертичките, разположени между йероглифите, с които пълнолунието беше означено на диска. Следващото пълнолуние щеше да настъпи след осем дни. Това означаваше ли, че датата на смъртта ми беше след малко повече от седмица?

Изведнъж самият аз бях обхванат от същата сляпа паника, която Изабела бе изпитвала няколко дена, преди да се удави. Въпреки вродения ми скептицизъм усетих, че ме обзема отчаяние. Казах си, че това не е нищо друго, освен глупаво суеверие. Този механизъм е бил създаден за целите на политическата пропаганда, за да бъдат впечатлени и сплашени последователите на Нектанебо, за да се потвърди статутът му на велик магьосник. Самата Амилия Линхърст беше казала, че враговете на фараона са използвали механизма срещу него, за да нагласят датата на смъртта му. Астрариумът не беше нищо повече от играчка, съставена от дискове и часовников механизъм, която собственикът й можеше да използва както си иска. Астрариумът не можеше да контролира абсолютно нищо. Но един и същи въпрос непрекъснато се въртеше в ума ми — възможно ли беше да направи така, че Изабела да не умре на датата, която й беше предсказана?

Обхвана ме неистово желание да унищожа механизма. Бях готов на всичко, за да сложа край на тази лудост, но успях да се въздържа и да не използвам юмруците си. Ако се опитах да унищожа механизма, това означаваше, че вярвам във властта му над мен. Отказах да му се подчиня.

— Това не е датата на смъртта ми — казах на глас. — Никой не може да ме изплаши и да ме накара да направя каквото и да било.

Гласът ми отекна в стаята.

Изведнъж в съзнанието ми нахлуха различни звуци и образи — гласът на Изида, викът на Хор, кървавата крокодилска уста на Амут, която подхвърляше сърцето насам-натам. Установих, че съвсем точно съм запомнил гласа на Изида, като че ли наркотикът, който ми бяха инжектирали, бе подсилил невероятно паметта ми. Интонацията на гласа много ми напомняше на Амилия Линхърст, но тембърът му беше по-плътен. Според мен това не беше Амилия, но тогава кой? И защо присъстващите толкова отчаяно искаха да се доберат до астрариума? Бяха ли по някакъв начин свързани с принц Маджид? Съмнявам се, не можех да си представя Мосри да прибегне до толкова сложен и заобиколен начин, за да изтръгне механизма от ръцете ми.

Ритуалът ме накара де се замисля за историите, които бях чувал за Джовани Брамбила, за представленията, в които е била замесена Изабела като дете. Това от своя страна ме подсети за снимката, направена в Бехбейт ел-Хагар. Вече и без това подозирах, че зад маската на Хор се криеше Хю Уолингтън. Ами останалите хора от снимката — Амилия Линхърст, Хермес? Имаше само един човек, който бе запознат с това.

 

 

Пред железните порти на вила Брамбила беше паркирана черна волга. Висок мъж в широки джинси и риза, няколко размера по-голяма от неговия, стоеше облегнат на квадратната руска кола и пушеше, вперил нахално поглед в къщата. Познах го веднага, беше един от мъжете от белия микробус, който бе паркирал пред „Шератон“. Очевидно Мосри беше поставил вилата под наблюдение. Бях преоблечен като коптски монах, затова реших, че най-добре ще бъде да действам възможно най-дръзко. Сложих си слънчевите очила и съвсем небрежно приближих към портата.

Поздравих мъжа на арабски, когато минах покрай него:

— Чудесно време, нали, приятелю?

Той се почувства малко неудобно, хвърли фаса си в канала и отвърна:

— Така е, отче.

Усмихнах му се и продължих към вилата, очевидно не ме беше разпознал. Влязох през портата и заварих Адел на колене да плеви цветята във вътрешния двор.

— Адел! — извиках го шепнешком.

Погледна ме и на лицето му се изписа подозрение, когато видя монашеското ми расо.

— Аз съм, Оливър — прошепнах.

Изражението му омекна и той посочи с поглед към мъжа, който наблюдаваше къщата. Изчака да влезем вътре и едва тогава заговори:

— Слава на Аллаха! Тревожехме се за теб. Къде беше? Толкова много неща се случиха.

— Ще ти разкажа по-късно. Сега трябва незабавно да говоря с Франческа.

— Тя си почива, напоследък не е добре.

Минах покрай иконома и се отправих към вътрешната част на къщата. Възрастната жена седеше в едно голямо кресло пред отворения френски прозорец, в скута й лежеше стар албум със снимки. Продължи да се взира безизразно напред, въпреки че се доближих до нея.

— Франческа, миналата нощ бях дрогиран и принуден да участвам във възстановка на древноегипетски ритуал — казах й направо, ядосан, че не ми обърна никакво внимание.

Франческа не ми отговори.

— Това ли е била принудена да преживее Изабела като дете? Това ли е откаченият национализъм, в който е вярвал Джовани — смесица от вуду магия и лоша театрална постановка?

Усетих една ръка върху рамото си. Стреснах се и рязко се извърнах. Адел застана между мен и господарката си.

— Господин Оливър, госпожата не може да ти отговори. Опитвах се да ти кажа, че получи удар и сега е парализирана. Но синът ми Ашраф е тук в Александрия и мисля, че той ще успее да ти помогне.

Бях силно изненадан, хвърлих още един поглед към възрастната дама, която продължаваше да се взира безизразно пред себе си.

— Съжалявам, Франческа.

 

 

Икономът живееше в една пристройка в задната част на вилата. Тя се състоеше от спалня и кухня, служеща и за хол. На стената редом с портрета на Насър беше закачена снимка на Ашраф по време на дипломирането му. Седнах на края на дивана, все още покрит с найлона, с който е бил купен. Чух отвън гласа на Адел, който поздравяваше сина си.

Ашраф влезе, беше облечен в традиционни дрехи, синината на челото му беше получена в резултат на многото часове, прекарани в молитва в джамията. Това беше знакът, по който се разпознаваха истинските вярващи. Почудих се какво би си помислила Изабела за религиозната отдаденост на приятеля си от детинство. Той ме посрещна и сърдечно се ръкува с мен.

— Дано мирът те спохожда навсякъде.

— Тебе също — отвърнах аз.

Той седна на един кухненски стол срещу мен. Съпругата на Адел се появи като безмълвна сянка и му поднесе ментов чай.

— Баща ми ми каза, че искаш да научиш нещо повече за… необичайните занимания на господин Брамбила — започна предпазливо той.

— Да го наречем с истинското му име, става въпрос за култ, нали така?

Той ме изгледа продължително. Знаех, че въпреки близките си отношения с Изабела Ашраф не изпитваше особено доверие към мен.

— Оливър, знаеш, че Джовани Брамбила ми беше като мой дядо — отвърна той. — Неговото семейство е и мое семейство. Никога не бих го предал. Но аз обичах Изабела, а тя обичаше теб, в противен случай никога не бих стоял с теб в една стая.

Усетих, че ме обзе гняв.

— Знаели сте за това още когато сте били деца, нали така? Пресъздавал е древните ритуали в отчаяния си опит да призове боговете на своя страна. Но защо го е правил? За да запази парите си ли?

— Моля те, господин Оливър, не викай.

Адел се изправи, бързо спусна щорите на прозореца и след това се обърна намръщено към мен:

— Разбираш, че не можем да говорим открито за тези неща. Страната е пълна с шпиони.

Ашраф сложи ръка върху рамото на баща си.

— Аз бях син на слуга, но имаше известни… привилегии, до които имах достъп. Имах късмет в това отношение. Присъствах на такъв ритуал само веднъж. Тогава бях на единайсет, а Изабела беше на осем. Майка й я беше напуснала малко преди това. Това беше в годината, когато Насър унижи европейците, когато победи окупаторските армии на Англия, Израел и Франция. Спомням си страха, обзел членовете на семейството. Джовани Брамбила много добре знаеше, че ако Насър национализира Суецкия канал, ще национализира и всичко останало, в това число и памучната индустрия. Джовани изпадаше в ужас при мисълта, че може да изгуби фабриката, къщата и милионите си.

В гласа на Ашраф се долавяше негодуванието, потискано десетки години наред. Баща му положи ръка върху рамото му.

— Моля те, Ашраф, тези неща са вече в миналото.

— А миналото остави своя отпечатък върху нас — отвърна той на арабски и после отново се обърна към мен. — Бяхме деца, но аз бях израснал на улицата и познавах истинския живот. Изабела беше съвсем невинна, тя винаги е била закриляна и предпазвана. Той ни хипнотизираше, и двамата. С този трик забавляваше гостите си по време на партитата. Но аз разбирах какво става. Познавах откачените му магии, това беше неговият отчаян опит да манипулира събитията. Неговите приятели и познати, все от старата колониална класа, бяха загубили вече влиянието си, а опитите на Джовани да подкупи новата власт, някои от членовете й бяха социалисти, синове на фелахи, се бяха провалили. Имаше един млад офицер, който беше поел ръководството на Александрийската фабрика за памук, управлявана до този момент от друг италианец — евреин. Джовани знаеше, че е въпрос само на време младият офицер да конфискува имотите на Брамбила. Мразеше го, но не можеше да направи нищо друго, освен да чака. Джовани беше изпаднал в паника. Беше през ноември, точно след като Британската армия навлезе в Синай.

— На шести ноември ли?

— Точно тогава. Хората бяха изплашени, не знаеха какво да очакват. Улиците бяха празни, всички млади египтяни бяха отишли на гарата, за да се запишат като доброволци в армията. В това време европейците се бяха заключили във вилите си. Въпреки това Джовани и приятелите му отидоха в катакомбите.

— Ти последва ли ги?

— Изабела беше с тях. А моето сърце беше със сестра ми.

Ашраф скри лицето си в ръце, съкрушен от мъка. Адел го погали по главата и след няколко секунди Ашраф си възвърна самоконтрола и продължи:

— Качих се на велосипеда си и последвах колата им. Карах по празните улици, движех се бързо, но гледах да спазвам дистанция от тях. През цялото време се опитвах да съм близо до Изабела. Когато пристигнах се ориентирах по гласовете им и ги последвах надолу в тунелите. Светлините на факлите проблясваха по стените като огньовете на ада, заклинанията им звучаха така, сякаш идваха от някакви демони.

Ашраф прокара ръка през лицето си, пръстите му трепереха. Адел хвърли поглед към жена си и й направи знак да напусне стаята. Тя излезе, дългите поли на робата й прошумоляха след нея. Ашраф отпи от ментовия си чай.

— Там бяха всичките, осем-девет на брой, застанали върху нещо като сцена. Всички бяха като старите богове с глави на животни. Виждал съм ги в книгите на Джовани, които държеше в кабинета си. Спомних си името на Хор, защото исках да приличам на него. Само че Изабела беше там полугола и носеше в ръка едно сребърно блюдо с някакъв къс месо върху него. Искаше ми се да я извикам, но нещо ме възпря. Знаех, че в момента се извършва нещо нередно, но ужасно се страхувах. На сцената стоеше огромна везна и Изабела постави в едното й блюдо това, което носеше в ръцете си. Всички стояха и наблюдаваха мълчаливо. Приличаха на статуи с маските върху лицата си. Разпознах Джовани, но лицата на останалите бяха скрити. И тогава…

Лицето му стана съвсем безизразно при последвалия спомен.

— Какво стана тогава? — подканих го аз.

— Чу се ужасен писък. Появи се самото зло и силуетът му се очерта върху стената.

Нямаше нужда да задавам повече въпроси, а и не исках. Бях виждал този силует със собствените си очи, както в катакомбите, така и в края на стрелката на астрариума, която сочеше датата на смъртта ми. Опитах се да прикрия побилите ме тръпки и протегнах ръка, за да му благодаря. Неговата ръка също трепереше, но той здраво стисна моята, сякаш за да си даде кураж. Изправих се и си тръгнах. Тъкмо прекрачвах прага на вратата, когато Ашраф ме спря:

— Онзи млад египетски офицер, който трябваше да национализира фабриките за памук, беше убит от англичаните на следващия ден, на седми ноември. Може би магиите на Джовани имаха нещо общо с това, а може и да не беше така. Единственото, което знам, е, че те разбудиха злото и се опитаха да го използват в своя полза. Попитай за това суданеца.

— Кой суданец? — погледнах го съвсем объркан.

— Египтологът, приятелят на Джовани. По онова време беше все в къщата.