Т. С. Лърнър
Сфинксът (5)

3

Върнахме се във вилата. Лежах на леглото и наблюдавах Изабела, докато тя бързо сваляше дрехите си, като че ли й пречеха и искаше да се отърве от тях колкото е възможно по-скоро. Беше едновременно забавно и еротично. Харесвах начина, по който се опитваше да потисне своята женственост.

Протегнах се, взех един от чорапите, който беше хвърлила настрани, и й го подадох.

— Къде се запозна с представителя на властите, който ще ни придружи по време на гмуркането?

Тя застана пред тоалетката.

— На една лекция на Френското археологическо дружество.

— Той може да работи за кого ли не. Защо не искаш да работиш с истински, законен екип от археолози?

— И да ги оставя да откраднат под носа ми плодовете на десетгодишния ми труд, така ли? Амилия Линхърст и без това подозира, че търся астрариума. Според слуховете, които достигнаха до мен, тя знае, че вече съм близо до откритието. Ще направи всичко по силите си, за да се сдобие с него — отвърна Изабела мрачно, вече бе останала само по сутиен и бикини.

Амилия Линхърст, научният ръководител на Изабела от Оксфорд, беше загубила част от професионалната си репутация след една твърде противоречива публикация, посветена на тайнствена жрица на Изида, за която твърдеше, че е живяла през Тринайсетата династия, по времето на фараона Нектанебо II. Публикацията беше противоречива, защото съдържаше много малко доказателства, че жрицата наистина е съществувала. Въпреки това Изабела беше останала вярна на научната си ръководителка до непреодолимия разрив, настъпил между тях по време на втората година от следването й. Никога не ми каза за какво точно са се скарали.

— Ще спреш ли най-после да се тревожиш? — продължи Изабела нервно. — Братовчедът на Фахир, който е собственик на лодката, има приятел от бреговата охрана.

— Миличка, ако ви заловят, това ще означава затвор за Фахир и братовчед му и край на кариерата ти. — Опитвах се да й говоря много мило и внимателно, за да не предизвикам още един скандал.

— Няма да ни хванат. Няма да вадим от водата огромна статуя, а само един съвсем малък бронзов артефакт. Освен това твоята работа е много по-рискована от моята.

— Аз извършвам съвсем законни проучвания.

— Обаче изобщо не ти пука за рисковете, които поемаш.

Права беше, в момента наистина се държах като лицемер. Компанията, за която работех, непрекъснато ме изпращаше по места, които или представляваха опасни терени, или там имаше политически размирици. Но поне всичко беше законно уредено. Никак не ми се нравеше перспективата Изабела да попадне в неясния и често изменчив лабиринт на египетската бюрокрация. Това щеше да постави под съмнение бъдещето както на нейната, така и на моята кариера.

— Защо не го отложиш с няколко дни? — предложих аз. — Ще се опитам чрез „Гео Консалтънси“ да ти осигуря още хидролокатори…

— Виж, Оливър — прекъсна ме нервно Изабела, — няма смисъл да спорим по този въпрос. Лодката е уредена. Трябва да го направим утре. Нямаме повече време.

Фаталистичната нотка в гласа й ме стресна. Надигнах се от леглото и я изгледах внимателно, не можех да я разбера. След това в съзнанието ми изплува един спомен.

— Предсказанието има нещо общо с това, нали така? Изабела, много добре знаеш, че това са пълни глупости.

Бяхме водили този спор много пъти, още от времето на първата ни среща в Гоа^[1]. Изабела току-що се бе срещнала с един мистик, който освен всичко друго беше начертал астрологичната й карта, която включваше не само датата на раждането й, но и датата на смъртта й. През годините тя все повече се убеждаваше в правотата на предсказанията, макар че аз упорито се опитвах да я убедя в противното. Никога не ми беше казала датата на смъртта си, но по държанието й съдех, че наближава.

Тя се отдръпна сърдито от мен.

— Нищо не разбираш, признай си. Толкова дълбоко вярваш в природните закони, че отказваш да приемеш, че могат да съществуват и други принципи, не толкова рационални, но също толкова общовалидни. Аз поне говоря честно за методите, които използвам.

Реших да не изпадам в положението да се защитавам. Мразя, когато Изабела се отдадеше на това, което наричах ирационален мистицизъм. Тя усети промяната в настроението ми и продължи да ме атакува:

— Хайде, стига, виждала съм как се държиш на нефтено находище. Стоиш бос на земята и душиш въздуха. Не разчиташ само на научните си познания, но просто не искаш да си го признаеш.

Изабела, вече съвсем гола, се хвърли на леглото до мен. Изведнъж осъзнах, че трепери. Ужасен от този факт, обвих тялото й с ръце.

— Какво има?

За момент настъпи мълчание.

— Утре е денят, в който Ахмос Хафре предрече, че ще умра.

— Няма да умреш — възразих сухо. — Всичко това са глупости и суеверия. Но гмуркането е наистина опасно, Изабела.

Тя ме изгледа продължително, очевидно разсъждаваше върху нещо.

— Не — отговори най-накрая, — това е последният ми шанс да открия астрариума. Ще се гмуркам утре.

— Въпреки всичко ще дойда с теб — казах рязко. — И няма да позволя да ти се случи нищо лошо.

Изабела се изтърколи върху мен, притисна слабото си тяло в моето и ме загледа сериозно в очите. Опитах се да се усмихна, но сериозното й изражение не се промени. Като че ли настойчивият й поглед се опитваше да премине през преградата на всички преструвки и закачки, които напоследък бяха излезли на преден план във връзката ни. Знаех, че нямам друг избор, освен да я подкрепя. Тя не вярваше в компромиса, нито емоционален, нито какъвто и да е друг. За нея това би означавало да се предаде на посредствеността. Тя се хвърляше безразсъдно от едно преживяване в друго. Тази нейна импулсивност беше една от причините, която в началото на връзката ни силно ме привлече към нея. Това нейно качество беше пълна противоположност на моя сдържан характер и до този момент успешно поддържахме равновесието между нас. Напоследък, колкото и да ми се искаше, не можех да я предпазя от самата нея.

— Какво има, мила? — попитах аз, разтревожен от втренчения й поглед.

Като че ли беше готова да ми отговори, но се поколеба и вместо това ме целуна. Дългата й коса падаше от двете страни на лицето й и го прикриваше като маска.

Винаги съм обичал Изабела. Не разбирах и не търсех причината за това. Може би различията между нас създаваха свободно пространство, в което можех да прогоня собствените си зли демони. Не мога да обясня как точно ставаше това, но се получаваше. Допирът на устните й, на пръстите й, ароматът на шията й, всичко това ме възбуждаше. Тя бе първата жена, с която разбрах истинската същност на думата „желание“, жажда за емоционално, а не само за физическо общуване. С нея се чувствах пълноценен, ние двамата живеехме в свой собствен свят.

Притиснах я до себе си и най-после тя се усмихна.

 

 

Час по-късно бях разбуден от Изабела, която се хвърляше из леглото. Разтърсих я и тя се събуди. Усещах как сърцето й бие до пръсване, а лицето й бе обляно в пот.

— Пак ли същият кошмар? — попитах аз.

— Да, само че не знам дали е кошмар или спомен. Този път беше по-ясен, по-конкретен…

Тя се запъна, загледа се в далечината, като че ли искаше да си спомни нещо. Изчаках, знаех, че за да прогони демоните, които я преследваха, трябва да сподели с мен.

— Имаше някаква платформа — започна тя — и група хора стояха върху нея. Бяха облечени много странно, приличаха на животни.

— Може би наистина са били животни? — попитах аз.

Тя махна с ръка.

— Не, всички бяха хора. Един от мъжете имаше глава на куче, може би по-скоро на чакал, който беше клекнал до голяма везна. Освен това имаше един висок човек с глава като на птица, на голяма птица. Той държеше перо, а друг един мъж, облечен в бяло, изглеждаше страшно уплашен. По дрехата му имаше кръв. Един друг, с глава на сокол, го държеше, стояха пред някакъв трон. На трона седеше някой, може би беше бог Озирис…

— Да не би да е някакъв ритуал?

За момент тя замълча, после стисна силно ръката ми.

— Невероятно! Точно така е. Изведнъж, след всичките тези години, ми стана ясно, че това е церемонията по претеглянето на сърцето, Оливър. Показвала съм ти картини, не си ли спомняш?

Древните египтяни вярвали, че след смъртта на човек бог Озирис претегля сърцето му. В зависимост от чистотата на сърцето си умрелият бил допускан да премине в задгробния живот или не. Мисълта за отказ на задгробен живот ужасявала древните. Споменаването на този ритуал ме разтревожи, отчасти поради абсолютната му нелепост, отчасти защото ми напомни опитите на майка ми да ми втълпи понятието за грях.

— Но защо непрекъснато ми се появява този сън? — попита Изабела още по-разтревожено.

— Може да е някакъв мотив, към който се връщаш, когато си под напрежение. А може да е страх да не бъдеш съдена от колегите си.

— Но всичко е толкова ясно в съзнанието ми — детайлите по короната на Озирис, очите му, ужасът на човека, чието сърце измерват, топлината от запалените факли по стените… Казвам ти, все едно съм присъствала на всичко това. Просто не мога да си го спомня…

— Мислиш, че е някакъв погребан спомен?

Мисълта, че може би е преживяла всичко това, изглежда я изплаши още повече. Най-накрая тя заговори отново:

— Най-добре е да си остане погребан.

Беше неспокойна, стана от леглото и отиде до бюрото си.

— Изабела, трябва да се наспиш.

— Няма да мога да заспя сега. Освен това като прегледам отново плановете за утре, ще се поуспокоя.

Както си беше гола, тя взе очилата си за четене, седна на бюрото и запали настолната лампа, която освети нахвърляните карти на залива и морското дъно. Знаех, че използва два източника на информация относно географските особености на пристанището. Единият беше Камел Абду ел Садат, който неуморно провеждаше кампании, с цел да накара египетското правителство да финансира археологическите проучвания. Другият източник бяха картите на принц Тосон, създадени през началото на двайсети век, на които бе изобразен заливът, погледнат от въздуха. Начертаните на ръка карти сега лежаха, разпръснати по бюрото. Изабела взе линия и молив и започна отново да проследява пътя на утрешното си гмуркане. Голите й беззащитни рамене бяха в пълен контраст с напрегнатото изражение на лицето й. Погледът ми се плъзна надолу по тялото й и се спря на свитите й под масата крака и татуировката на единия й глезен. Тя представляваше ястреб врабчар с човешка глава, обърната в профил. Това беше нейният Ба, египетската представа за душата след смъртта. Обичайно тази представа се изобразяваше чрез ястреб врабчар, освен ако починалият не беше фараон. Тогава се използваше изображението на сокол, въпреки че в някои исторически периоди и философски школи Ба можеше да бъде представен като пеперуда или дори като чапла. Откакто я познавах, Изабела носеше тази татуировка на крака си. Каза ми, че си я направила още като студентка, когато една вечер заедно със свои приятелки се напили в Лондон. Изабела много харесваше йероглифа, изобразяващ Ба, приемаше го като свой личен тотем. Смяташе се, че Ба винаги е свързан с тялото на човека и се освобождава само след смъртта му. Тогава е свободен да отлети където пожелае, дори към слънцето.

Изабела често говореше за понятието Ба, обясняваше как за египтяните то представлява индивидуалността на човека и емоционалните характеристики, които изграждат личността. Свързано е дори с морала и творческото начало. Другите елементи бяха Ка — силата на живота, определяна като духът, който влиза в тялото по време на раждането на човека; Рен — името; Шут — сянката и Иб — сърцето. Третият важен йероглиф е Акх, който изобразява успешния съюз между Ка и Ба и позволява на мъртвия да премине в задгробния живот. Такова успешно преминаване може да се осъществи само ако Ба се свърже с Ка в момента на смъртта. Ако това свързване не се осъществи, то тогава душата е обречена на забрава, а това унищожение за древните египтяни е било равнозначно на нашия ад. Според тях задгробният живот представлява свят, паралелен на нашия, изпълнен със земни блага и удоволствия. Самата Изабела се ужасяваше от мисълта за такава съдба.

Докато се приближавах към бюрото, забелязах, че Изабела пъхна един малък плик под попивателната хартия. Движението й бе почти незабележимо. Тя като че ли се опита да го прикрие, като се извърна с гръб към мен, така че не бях сигурен дали наистина го бе извършила, или си бях въобразил. Обърна се към мен и ми се усмихна.

— Това познато ли ти е? — Държеше в ръка рисунката на астрариума, която предишната вечер бях видял захвърлена на пода. — Изображението е чудесно, наистина си мисля, че ще изглежда точно така. Гарет е истински гений.

— Не съм много сигурен в това — отговорих доста рязко.

Не можех да забравя, че брат ми, независимо дали беше гений, или не, беше напълно неспособен да се грижи за себе си както физически, така и финансово. Взех рисунката от ръцете й и я загледах внимателно. Беше направена с туш и на нея се виждаха как зъбците на колелата се срещат с други зъбци, а погледнати в перспектива, бяха дадени вътрешните части на механизма, поместени в дървена рамка. Под тази рисунка имаше поредица от шест символа или букви от древна азбука. Не ги бях забелязал преди.

— Какво е това? — попитах аз. — Не ми приличат на гръцки букви, да не са от времето на Птолемеите?

— Да, това е шифър, съставен от йероглифи. Владетелите от династията на Птолемеите са правили всичко възможно, за да демонстрират връзката си с древноегипетските вярвания и по този начин да покажат, че са законни наследници. Открих данни, които сочат, че този шифър вероятно е изписан върху самия механизъм. Това е израз, взет от стена на храм на Изида, открит съвсем наскоро. Накарах Гарет да го запише, защото той е много добър в решаването на загадки.

— И решихте ли загадката? — Неочаквано се бях заинтригувал и аз.

— Имам някаква идея, но ще изчакам първо да открия астрариума и след това ще я споделя със скептик като теб.

— Бъди много предпазлива към всичко, което Гарет ти каже — предупредих я аз и й върнах рисунката. — Той е привърженик на всякакви конспиративни теории.

Изабела вдигна ръце, престори се, че е отчаяна от думите ми.

— Ето, виждаш ли? Не се чуди, че не споделям с теб. Ти непрекъснато се страхуваш някой да не ти се подиграе.

— Хайде, ела в леглото, моля те — усмихнах се аз.

Зората вече надничаше зад щорите, но по моя преценка имахме още поне час, преди да дойде време да се подготвим за гмуркането. Изабела въздъхна, загаси настолната лампа и прекоси стаята. Гушна се до мен и познатият аромат на тялото й веднага ми подейства успокоително.

— Обещай ми, че винаги ще се грижиш за Гарет. Той се нуждае от теб, макар че никога няма да го признае.

— Разбира се, че ще се грижа за него — отвърнах аз, като се мъчех да не обръщам внимание на фаталистичните нотки в гласа й.

Брат ми, Гарет, роден шестнайсет години след мен, се бе появил неочаквано на този свят. Майка ми го обожаваше, но за баща ми той беше финансово бреме, появило се ненавреме в живота му. Почти не познавах Гарет като дете, но когато се връщах на гости вкъщи, обичах да го водя на дълги разходки през мочурищата и да му обяснявам как са се образували скалите, като се надявах по този начин да разпаля в него по-големи амбиции, отколкото бяха стремежите на родителите ми. Сигурно съм успял, защото когато навърши дванайсет години, заяви, че възнамерява да стане художник и да рисува пейзажи. В онези дни бяхме близки и често предприемах пътувания до Къмбрия, за да го виждам. Но когато навърши шестнайсет години, той изведнъж започна открито да отхвърля както родителите ни, така и мен самия. Спореше ожесточено с майка ни и дни наред не говореше на баща ни. Когато за първи път ми затвори телефона се почувствах съсипан от усещането, че се отчуждаваме един от друг. Харесвах неспокойното въображение на Гарет и доверието, което изпитваше към мен. Сега, като че ли някакъв мрачен, затворен човек го беше отвлякъл. Когато пристигна в Лондон, за да учи в колежа по изкуства, вече беше пристрастен към наркотиците. Независимо от това бях твърдо решен да го подкрепям в кариерата му на художник и се опитах отново да спечеля доверието му. Въпреки всичките ми усилия в моменти на нужда Гарет винаги се обръщаше към Изабела и ние така и никога не успяхме да възстановим предишните си взаимоотношения.

Изабела въздъхна и се сгуши до мен.

— Ако нещо се случи с мен, Фахир знае какво да прави с астрариума.

Придърпах я по-близо до себе си, тя прехвърли крак през тялото ми, а аз я прегърнах през кръста.

— Нищо няма да се случи.

— Не, Оливър, слушай какво ти казвам, трябва да браниш астрариума с живота си. Ако той наистина е това, което предполагам, че е, много хора ще проявят интерес към него, затова е изключително важно да го държиш на сигурно място. Не се доверявай на никого, освен на Фахир. Следвай инстинктите си — природната ти дарба ще те води. Тя вярва в теб, дори и ти да не вярваш в нея. Астрариумът трябва да измине своя път и да достигне до предназначението си.

— Какво значи всичко това? — попитах аз.

Прозях се, бях изморен от дългия ден и от мисълта, че след малко ще трябва да ставам.

— Все още не знам. Толкова много неща не зная, докато не открия самия механизъм — въздъхна тя. — Единственото, което ми подсказва интуицията, е, че когато открием астрариума, ще се озовем в голяма опасност. Трябва просто да ми се довериш. Обещаваш ли?

Кимнах, наведох се над нея и я целунах и това беше всичко — просто обещание, дадено по съвсем прост начин. Сега, когато се връщам назад, се чудя дали ако бях спорил с нея, ако се бях опитал да й докажа, че някои съкровища трябва да си останат скрити, а старите болки и трагедии трябваше да си останат в миналото и никога повече да не се връщаме към тях в опит да ги анализираме — дали тогава щях да успея да я убедя да се откаже от гмуркането? Едва ли, но в онези дни аз не бях човекът, който би се опитал да направи подобно нещо. Тогава с цялата арогантност на младока, постигнал нещо в живота и твърдо убеден, че Природата е на страната на трудолюбивите, вярвах, че ще живеем вечно.

 

 

Лодката — малък плавателен съд, наречен Ра Пет, със стара ръждясала кабина и купчина закърпени рибарски мрежи до нея — пухтеше уверено срещу надигащия се прилив и си проправяше път през плетеницата от водорасли, които бурята от предишния ден беше изхвърлила. Братовчедът на Фахир, Джамал, беше нисък, мускулест мъж, който наближаваше шейсетте. Ръцете му, както на всички рибари, бяха покрити с мазоли и белези, но той уверено водеше лодката към червената люлееща се шамандура, с която бе обозначено точното място на гмуркането. Той беше собственик на лодката и, както Изабела ме увери още веднъж, член на бреговата охрана и като такъв бе получил официално разрешение за гмуркането. Не знаех дали да й вярвам, или не. Джамал непрекъснато се усмихваше, но по погледа му личеше, че е нервен. Предположих, че проблемът е бил решен с помощта на подкуп. Но предпочетох да не питам за това.

В кабината над командното табло висяха човечето на Мишлен, една малка пластмасова кукла с боядисана в зелено пола и окото на бог Хор. Облегнах се на очуканата дървена ламперия, за да запазя равновесие.

— Внимавай да не паднеш зад борда — пошегува се Омар, представителят на египетските власти, за когото Изабела ми бе съобщила снощи.

Беше доста пълен мъж с неправилно зараснал счупен нос, а през клепача на едното му око и надолу по бузата му минаваше тънък бял белег. Върху дрехите си беше навлякъл светеща розова спасителна жилетка и очевидно не се интересуваше много от ставащото около него. След като в продължение на два века в Египет са били правени незаконни археологически разкопки и огромен брой древни статуи и артефакти са били изнесени от там, страната най-после бе въвела полицейска система, според която навсякъде, където се извършват археологически проучвания, трябва да присъства поне един официален представител на властите. Но дори ако Омар наистина беше такъв, то силно подозирах, че Изабела нарочно не му бе съобщила каква е истинската стойност на астрариума.

Фахир стоеше на вратата на кабината. Тромавите му движения на сушата нямаха нищо общо с грациозното му придвижване във водата. Когато за първи път се гмурнах с него, бях изумен не толкова от плавните му движения, колкото от необичайната му способност да открива предмети по морското дъно дори в мътните води на пристанището на Александрия. В рибарската хижа в Ал Гомрок, където беше израснал, можеха да се видят някои предмети от времето на Птолемеите, поставени небрежно до радиото или до някоя стара семейна снимка. Баща му и дядо му бяха откривали тези предмети в рибарските си мрежи или ги бяха вадили от дъното на морето. Самият Фахир казваше, че е виждал под водата статуи и колони, които с времето са се превърнали в рифове, привличащи рибните пасажи. Именно поради тази причина рибарите хвърляха мрежите си по тези места. Но дори Изабела не можеше напълно да си обясни невероятните му умения в гмуркането, а и той винаги избягваше да даде ясен отговор къде ги е придобил.

— Средиземно море ни прави всички братя — беше ми казал веднъж. — То е като език — или можеш да го говориш, или не.

— Няма ли и ти да опиташ, приятелю? — обърна се Фахир към мен.

Не обичах гмуркането особено много, под водата ме обхващаше известно чувство на клаустрофобия. Освен това исках да държа Омар под око.

— Може би малко по-късно. Засега ще стоя тук и ще ви гледам.

— Само да видиш останките от кораба, Оливър — продължи той замечтано. — От големия кораб е останал само скелетът, но формата си личи съвсем ясно. Представи си, самата Клеопатра е пътувала с него.

Изабела се появи, прехвърлила кислородна бутилка през рамо.

— Готов ли си, Фахир?

Фахир се усмихна:

— Толкова пъти съм проучвал картата, че мога да стигна до мястото и с вързани очи.

— Като се има предвид колко пясък се вдигна през последните няколко нощи, със сигурност ще се чувстваш като с вързани очи. Знаеш си урока. Започваме да обхождаме района един до друг, докато металотърсачите не регистрират нещо.

Винаги, когато беше нервна, Изабела говореше така отсечено и властно. В мен отново се зароди мрачно предчувствие.

— Колко време ще останете под водата? — попитах аз.

— С помощта на хидролокатор сме определили местоположението на обекта до няколко метра. Имаме на разположение три часа, през които да действаме.

— Загадка отпреди хиляда години! Ще влезем в историята — сигурен съм в това.

Вълнението на Фахир беше заразително. Аз не се сдържах и се усмихнах.

— Само се пазете — обърнах се и към двамата.

— Не се безпокой — отвърна Изабела и подаде кислородната маска на Фахир.

Два металотърсача — недодялани уреди съветско производство, каквито от флотата използваха за откриване на подводни мини — лежаха върху дървената палуба. Изабела и Фахир поставиха слушалките на ушите си и провериха силата на звука. И двамата бяха напълно съсредоточени, затвориха очи и напрегнато очакваха да чуят звука на уредите. Вече бяха напълно концентрирани върху задачата, която им предстоеше да извършат. Между тях съществуваше някаква странна близост и за момент осъзнах, че изпитвам неоснователна ревност.

Планът им беше да плуват един до друг на около половин метър над морското дъно. Веднага щом доловят някакъв звук, щяха да ми подадат сигнал и аз щях да спусна един метален цилиндър, който щяха да забият в пясъка около бронзовия артефакт. После щяха да извадят цилиндъра от морското дъно и така щяха да извадят предмета заедно с почвата около него. След това щяха да го почистят от пръстта и солта по него, като първо щяха да го измият със солена, а след това и със сладка вода.

Изабела отвори очи, погледна часовника си и се изправи решително. Фахир я последва и двамата с тържествен жест сложиха кислородните си маски. Изабела седна на ръба на лодката с гръб към морето и се хвърли назад във водата. След миг Фахир я последва и също изчезна в синята бездна. В този миг плавниците му заприличаха на черни перки на риба. Двамата с Джамал спуснахме внимателно металотърсачите след тях. Няколко минути по-късно единственото свидетелство за присъствието им под водата беше поклащането на въжето, с което бяха свързани, и неясната светлина от прожектора им, която бързо изчезваше в дълбините.

Омар беше седнал на една обърната щайга и бе извърнал лице, сякаш се печеше на слънцето. Бях убеден, че безразличието, което видимо проявяваше, беше само маска.

По едно време се наведе към мен и каза:

— Господин Уорнок, ние сме много доволни от работата на съпругата ви. Според нас тя е много талантлива. Но може би е прекалена луда глава, не е ли така?

Опитах се да прикрия недоверието си към него, усмихнах се и кимнах.

Седнах встрани на палубата и се загледах към Александрия. На фона на небето се очертаваха високите хотели, жилищните блокове, а тук-там стърчаха минаретата на джамиите. Беше ми трудно да повярвам, че Изабела най-после е открила своя Свещен Граал.

Спомних си как, докато седяхме в онзи бар в Гоа, тя за първи път ми спомена за астрариума. Заведението представляваше малка постройка от бамбук и тухли и беше собственост на една немкиня — хипарка, и нейния съпруг — индиец. В ъглите гореше тамян, а от малката озвучителна уредба непрекъснато се лееха парчета на „Ролинг Стоунс“. Барът носеше подходящото име „Убежището от ада на Марлене Чакрабути“ и беше известен с прекрасното „Блъди Мери“, което приготвяха там. По онова време това бе любимият ми коктейл. Във въздуха непрекъснато се носеше сладникавата миризма на хашиш, а на видно място на стената висеше обложката на „Аби Роуд“ с автографи по нея.

Току-що бях приключил работата си за „Шел“ и както обикновено след края на успешно проучване бях обзет от непреодолима досада. По това време смисълът на живота ми се състоеше в удоволствието от преследването и в усещането, че използвам всичките си сетива. Част от този процес бяха както математическата точност на геоложките изчисления, така и чисто емоционалните усещания — интуитивният проблясък, който винаги ми се явяваше, когато се изправях сам сред нефтеното находище, душейки въздуха и чувствайки вибрациите на скалите под босите си крака. Работниците започваха нервно да подхвърлят шегички помежду си, докато ме наблюдаваха как събувам чорапите и обувките си и се изправям мълчаливо, затваряйки очи и разчитайки знаците, които земята под босите ми пети ми подаваше.

В онези дни след като приключех с една задача, бързах нетърпеливо да се захвана със следващата. Вълнението от откриването на поредното нефтено находище, а не толкова парите, които щях да получа, ме караха да бързам и да се местя от място на място, все едно бягах. От какво — тогава все още не знаех, усещах обаче, че откакто се помнех, се опитвах да избягам от някаква част от самия себе си. Бях на трийсет и три, това е опасна възраст за мъжа, представлявах груб, недодялан англосаксонец, който виси в бара.

Бях израснал в Къмбрия, между Езерната област и Ирландско море. В тази част на Англия самото тяло на човек заприличва на остров. Вятърът те блъска, краката ти стъпват тежко, а ръцете ти са винаги напукани от студа. Топлият ти дъх сгрява измръзналите ти бузи, увити в шала, докато се движиш напосоки из пейзажа, останал непроменен още от времето преди потопа. Винаги трябва да разчиташ единствено на себе си, а жестоката битка с природата оформя характера ти и преди да се осъзнаеш, си се превърнал в темерут — настръхнал, затворен в себе си, но готов да се справи с враждебния свят около него. Напълно съзнавам, че това не е най-привлекателната комбинация. Но нищо от това не възпря Изабела.

Запозна се с мен, като пусна кехлибарения си гердан в чашата ми с „Блъди Мери“. Вдигнах поглед и се стреснах от енергичността, изписана по лицето й, както и от необузданата интелигентност, която изостряше чертите й. Извадих кехлибарените топчета от чашата си, облизах водката от тях и след като ги огледах на светлината, предположих, че идват от град Янтарни в Русия. За моя най-голяма изненада на нея й се стори забавно, че съм геофизик, и твърдо решена да проведем задълбочен разговор, седна до мен и ми нареди да й поръчам нещо за пиене. Спомням си, че тогава ми се стори доста странна и безразсъдна, като че ли се опитваше да се отърси от някаква скорошна травма. Но по онова време Индия бе пълна с всякакви изгубени души.

 

 

След като изпи три уискита, Изабела започна да ми разказва за посещението си при Ахмос Хафре. Стремежът ми да я прелъстя моментално отстъпи на заден план. Изпитвам силно отвращение към мистицизма и никак не харесвам изгубилите корените си западняци, които пътуват безцелно по света и се носят насам-натам с дългите си коси и смешни дрехи, опитвайки се да наподобяват местните хора. Въпреки това усетих, че започвам да вярвам на Изабела, когато тя ми заговори за темата на докторската си работа.

— Това е един подвижен астрариум — механичен модел на вселената, който показва не само местното и звездното време, но има и календар на всички подвижни празници. Дисковете му илюстрират движението на слънцето, луната и петте планети, които древните познавали. Леонардо да Винчи е видял такъв астрариум, създаден по времето на Ренесанса, и го описва като „дело на божествения разум, недостижимо за човешкия гений… оси, поставени в други оси“. Друг подобен астрариум е открит през 1902 година и е наречен механизмът от Антикитера. Моята хипотеза е, че съществува и по-ранен прототип.

— Ти последователка на мистицизма ли си?

— Трябва да се запознаеш с Ахмос Хафре. Той е учен — археолог, както и световноизвестен астролог.

— Преди да продължиш нататък, трябва да те предупредя, че съм абсолютно скептично настроен към тези неща.

— Не ти вярвам. — Изабела се разхълца, вероятно бе по-пияна, отколкото съзнаваше. — Един скептик не би използвал магия, за да определи произхода на кехлибарения ми гердан.

— Нямаше никаква магия, просто опит, наблюдателно око и малко късмет. Освен това… — при тези думи отново вдигнах гердана срещу светлината — мога да ти кажа, че насекомото в това мънисто е изключително рядко срещаната славянска оса.

Често използвах тази хитрост, за да прикрия догадките си — мошеникът прикрива номерата си с помощта на несъществуващи факти.

Тя ме изгледа вторачено, големите й черни очи станаха още по-големи.

— Знаеш ли, мисля, че ти си човек, който не е напълно наясно със собствения си интелект и интуиция. Но това няма особено значение, така или иначе сме подходящи един за друг. Аз мога да те допълвам, а ти да ме предпазваш.

Малко старомодният английски на Изабела, както и италианският й акцент вече бяха привлекли вниманието ми, но странната й забележка ме накара да се почувствам неудобно. Тогава реших, че ако имам намерение да я вкарам в леглото си, ще трябва да я възпра от по-нататъшни анализи на личността ми.

— Чакай да отгатна — твоят астролог ти е казал, че ще срещнеш един прекрасен, но ужасно скептичен англичанин, с интересен северен акцент…

— Няма да разговарям с теб, ако смяташ да ми се подиграваш.

— Обещавам, ще се опитам да бъда по-широко скроен.

— Наистина ли? — каза го толкова искрено, че се почувствах обезоръжен.

— Заклевам се в живота си, с ръка върху моето дълбоко прагматично сърце.

Изабела се усмихна. След това допи питието си и се приближи до мен.

— Говори се, че преди много години в ръцете на Ахмос Хафре е попаднало писмо на Сонини де Манонкур, природоизпитател, който е пътувал с Наполеоновите войски. В писмото си пишел, че до него е достигнала информация, че корабът, на който е пътувала Клеопатра при завръщането си от битката при Акциум, е потънал в залива на Александрия. На борда на този кораб се е намирал един известен астрариум. Един ден ще открия този астрариум, убедена съм в това. Длъжна съм да го направя.

Поколеба се дали да не ми каже още нещо, нещо, очевидно изключително важно. В следващия момент обаче се натъжи и се замисли. И днес си спомням колко напрегната беше в онзи момент. Тясното й триъгълно лице изглеждаше толкова уязвимо, че за своя най-голяма изненада осъзнах, че още в същия момент пожелах да я закрилям, чувство, което само подхранваше страстта ми.

— Ще прекараме ли нощта заедно?

Едва успях да чуя отговора й, заглушен от данданията на празнуващите в бара хора. Седях там, обладан от силно желание, но поради ниското си самочувствие реших, че не съм чул правилно отговора й. Същата нощ, след като правихме любов, Изабела ми разказа, че Ахмос Хафре е настоял да й направи астрологическа карта, в която е предрекъл датата на смъртта й. Вбесен от нелепостта на такова действие, седнах в леглото и се опитах да я убедя, че всичко това е глупаво суеверие. Не успях да го направя. Оженихме се три месеца по-късно.

Вперих поглед в мътните води и не можех да повярвам, че наистина стигнахме дотук, а Изабела вече е в края на своето дълго търсене.

Мислите ми бяха прекъснати от вика на Джамал — въжето се клатеше. Възможно ли беше наистина да го е открила? Въпреки цялата ми резервираност усещах, че ме обхваща същият ентусиазъм, който Фахир беше проявил преди малко. Ако наистина бяха открили астрариума, то ставахме свидетели на повратен момент в историята. Дръпнах въжето и дадох сигнал на Изабела, че съм готов, в отговор тя го разклати няколко пъти. Прикрепих цилиндъра посредством металната му кука и го спуснах във водата. Той изчезна за секунди и започна да се спуска към гмуркачите, които го очакваха.

Джамал извади от джоба на джинсите си един измачкан пакет „Лъки Страйк“ и предложи на мен и на Омар да запалим. Бях спрял да пуша преди година, защото установих, че пушенето вреди на обонянието ми, което беше изключително важно при откриването на нефт. Но онази сутрин запалих цигара.

— А сега ще чакаме — заяви Джамал замислено и си затананика „Да останеш жив“ на „Би Джийз“, докато Омар стоеше, вперил поглед в хоризонта.

С Джамал разменихме погледи. Като че ли мислите ни се носеха във въздуха заедно с цигарения дим и двамата споделяхме една и съща скрита тревога — ами ако ни хванат?

Изведнъж до нас се появи моторница и се отправи нанякъде. Стреснах се, стомахът ми се сви и вътрешно се подготвих за среща с бреговата охрана. Но Омар скочи и започна да маха с ръка. Един от мъжете му махна в отговор и моторницата продължи по пътя си.

Като видя изражението ми, Омар се усмихна.

— Не се безпокой, този ми е приятел. Освен това ние не крием нищо.

Останах с неприятното усещане, че тревогата ми му доставя удоволствие.

Точно в този момент над главите ни се появи ято гълъби. Двамата мъже вдигнаха погледи към летящите птици.

Джамал изруга под носа си и се загледа към брега.

— Това никак не е добре — измърмори.

— Лошо предзнаменование — потвърди Омар мрачно, като продължаваше да наблюдава движението на птиците.

— Но това са просто гълъби — възразих аз, чудейки се какво ги тревожи.

— Погледни, приятелю — каза Джамал и посочи с ръка, — това са птици, които живеят на сушата, а сега се отдалечават от нея.

— Може би летят към някой остров.

— Какъв остров? Тук няма острови, само Кипър, но той е прекалено далече и гълъбите не могат да стигнат дотам. Не, нещо не е наред. Може би отново ще има буря, а може и да е нещо още по-страшно.

Изпитах огромно облекчение, когато Изабела и Фахир се появиха на повърхността сред облак от сребърни мехурчета. Изабела свали маската си и тогава видях триумфа, изписан на лицето й.

— Открихме го, Оливър! Не е ли страхотно? Открихме го! Спуснахме цилиндъра и го вкарахме в пясъка около него, сега остава само да го изтеглим! Наистина открих астрариума!