Т. С. Лърнър
Сфинксът (21)

19

Същата вечер спах в леглото на Гарет, бях прекалено пиян и уморен, за да се прибера вкъщи. Той отиде при Зоуи. Свих се под старата завивка, която познавах от детството си. Зарових глава във възглавницата и заспах веднага.

Изабела седеше на покритата с чакъл алея, която знаех от детинство. Това беше улицата, която минаваше пред къщата на баща ми. Черната й коса беше разделена на път и падаше върху матовата й кожа, беше облечена в бродираната рокля, която носеше на сватбата ни. Вдигна поглед към мен, усмихна се и хвърли на цимента две малки сиви камъчета, все едно хвърляше зарчета. Когато се удариха в цимента, двете камъчета започнаха да се въртят все по-бързо и по-бързо, като магнити, които се въртят един около друг.

Събудих се и не можах да разбера къде се намирам. Наклонените стени на тъмната стая ми изглеждаха напълно непознати. Загледах се в тавана, покрит с блестящи звезди и планети. Докато ги наблюдавах, те сякаш се размиха и се превърнаха в пламтяща зелена примка, движеха се все по-бързо, откъснаха се от тавана и се спуснаха към мен, придобили очертанията на бягащ човек.

Събудих се, този път наистина. Бях облян в пот, обезводнен, а болката в главата блъскаше в слепоочията ми.

 

 

Беше ранно утро, когато стигнах до кооперацията, в която живеех. Заизкачвах се уморено нагоре по стълбите и в този момент се появи Радж, облечен в униформата си. Спря ме и каза:

— Оливър, тази сутрин пристигна един колет за теб. Тъй като те нямаше, позвъниха на нашия звънец и аз го занесох горе. Надявам се да ти носи добри новини.

И тръгна забързано, преди да успея да му благодаря.

Пред входната си врата намерих кутия, на която пишеше „лична въздушна пратка“. Веднага разпознах логото на компанията на Бил Андерсън, както и собствения си почерк. Астрариумът беше пристигнал, като че ли повикан от кошмара, който бях сънувал.

Поставен върху пластмасовата повърхност на кухненската маса, механизмът изглеждаше като излязъл от един съвсем различен свят. Седнах на масата и се загледах в него, почти се надявах, че зъбчатите колела са се сглобили по време на пътуването и сега астрариумът щеше да разкрие тайните си пред мен. Но уредът стоеше неподвижен.

Външният бронзов диск, на който бяха гравирани символите на петте основни планети, блестеше на светлината. На средния диск, изработен от метал подобен на сребро, бяха гравирани гръцките зодиакални знаци — близнаци, стрелец, телец, както и крокодил и ибис. Върху най-малкия диск, направен от златна сплав, бяха изписани египетски йероглифи и като че ли точно в него беше съсредоточена тайната на уреда.

Погледнах през малкия отвор в основата на централния лост, около който се въртяха зъбчатите колела. Забелязах скрити в центъра на механизма два магнита, поставени един срещу друг. Малките сиви дискове приличаха на камъчета, също като камъчетата от съня ми. Стори ми се, че очакват да бъдат задвижени и да започнат да се въртят?

Ако успеех да открия ключа, с който се активира механизмът, дали духът на Изабела щеше да намери покой? Възможно ли беше по някакъв странен, езотеричен начин нейният най-голям страх да се е сбъднал и сега душата й да се намира хваната като в капан в света между живота и смъртта? Дали ако откриех ключа Уаз, астрариумът щеше да ми разкрие каква е неговата собствена съдба? Изабела имаше план какво да прави с него, план, в който участвах и аз. Но какъв ли беше той?

Стреснах се. През тънката стена до слуха ми достигна иззвъняването на будилника на съседите. Казах си, че се държа изключително глупаво. Сънят не означаваше нищо. Въпреки това беше толкова жив, че образите от него все още ме преследваха. Трябваше да разбера как действа астрариумът и след това да намеря безопасно място, където да го скрия. Трябваше да направя това заради Изабела, заради самия себе си и ако можеше да се вярва на Хермес, заради новия и все още неукрепнал ред, който сега се създаваше в Египет. В този момент усетих с каква непосилна задача се бях захванал.

Взех телефона, позвъних на справки и помолих да ми дадат номера на Британския музей.

 

 

Саркофагът се намираше в една ниша на голямата зала. Отвсякъде беше изписан с йероглифи, описващи живота на Нектанебо II, военните му подвизи, съпругите му, дворците и богатствата му. Разказваха също така и за пътешествието му в задгробния живот, въпреки че саркофагът никога не бе изпълнил същинската си роля.

Докато обикалях около гранитния ковчег и изучавах йероглифите, съвсем ясно усещах астрариума, който бях поставил в раницата си. Спрях се, когато видях една малка врата, издълбана отстрани на саркофага. Това беше вратата, през която трябваше да преминава Бато на фараона. Какво се бе случило с Нектанебо II? Дали беше починал в някое затънтено кътче на Африка? Или животът му бе приключил като високопоставено лице в двора на друг монарх, където се е криел под чужда самоличност?

Изведнъж ужасно много ми се прииска да прокарам пръстите си по йероглифите. Струваше ми се, че ако докосна вратата, ще успея да разбера къде се намира Бато на фараона, което все още не можеше да намери покой — в Гърция, в Иран или в Египет? Ако сега извадя астрариума и го допра до саркофага, дали между двете щеше да се получи някакъв синхрон?

Огледах внимателно залата. Човекът от охраната беше застанал с гръб към мен. Протегнах бързо ръка и я прокарах по неравната повърхност на саркофага. Имах чувството, че йероглифите шепнат под пръстите ми.

— Прекрасен е, нали?

Отдръпнах бързо ръката си и се обърнах. Пред мен бе застанал един едър мъж на около петдесет години, с яркочервена коса и силен обрив по челото. Темето му беше голо, но за сметка на това имаше големи бакенбарди, които се спускаха по бузите му. Беше с дънки в цвят бордо и оранжева риза. Ярките цветове оставиха в мен усещането, че чрез тях мъжът се опитва да прикрие невзрачната си външност.

— Не се безпокойте — каза той. — Много хора го докосват, просто не могат да се въздържат. Това е натрапчива идея, подсъзнателно ние всички търсим път към задгробния живот.

Смехът му прозвуча като лай, в който долових ирония. Той протегна ръката си и аз предпазливо се здрависах с него.

— Аз съм Хю Уолингтън, а вие трябва да сте Оливър Уорнок.

— Аз съм. Благодаря ви, че отделихте време да се срещнете с мен.

— За мен е удоволствие. Освен това се чувствам поласкан, че ме потърсихте. Не са много хората, които ме търсят. Специализирал съм се в една доста тясна област на египтологията.

Той ме огледа с преценяващ поглед и неочаквано ми се стори, че учудването му, когато му позвъних по телефона, не беше съвсем искрено. Потиснах безпокойството си, трябваше да продължа проучването си по-нататък, а Хю Уолингтън беше единственият ми шанс да го направя.

Отново насочих погледа си към саркофага.

— Кажете ми, наистина ли никой не знае къде е бил погребан Нектанебо II?

— Избягал е от Египет, напуснал е поста си, така да се каже…

— След като се е оттеглил в Мемфис…

— Знаете си урока. — Уолингтън започна да ми показва различни надписи. — Тук е написано, че фараонът е бил смятан за велик магьосник. Нектанебо II е известен с това, че е построил рекорден брой храмове и по този начин е напомнял на населението за собствения си божествен произход, а освен това е използвал мистицизма и религията за политическата си пропаганда. От наша гледна точка това е доста ирационално, особено в контекста на съвременната политическа обстановка…

— Не съм много убеден в това. И днес кралят на Саудитска Арабия често се съветва с астролози, когато му предстои да вземе някое политическо решение.

— Така е наистина. Вие познавате ли краля?

— Не го познавам лично, но съм работил на някои от нефтените му находища.

— А аз познавам цялото семейство. Работих за един от далечните роднини на краля, принц Маджид. Наистина интересен човек, отнася се малко сурово към поданиците си, но в онзи край на света така стоят нещата.

Уолингтън се усмихна, очевидно му доставяше удоволствие да говори по този въпрос. Оставих го да приказва, колкото по-малко говорех аз, толкова по-добре.

— В продължение на много години — продължи той — бях личен куратор на принц Маджид. Беше събрал изключително богата колекция от антични предмети, някои от тях с голяма религиозна и мистична стойност. О, да, обичам Близкия изток. Бях изпратен там през петдесетте години, когато все още бях в армията. В онзи пейзаж и начин на живот не могат да оцелеят хора с преструвки. Но вие сигурно също сте се сблъсквали с това във вашия бизнес.

— Напротив, в петролния бизнес има много преструвки.

Двамата се засмяхме и без да се усетя, започнах да изпитвам топли чувства към този човек, към ентусиазма му, към любовта, която и двамата изпитвахме към трудния, нервен и отчаян живот в Египет. Неговата любов към страната бе поставена на прагматична основа и това много ми допадна, особено в сравнение с фантастичните интерпретации на Хермес Хемиедес относно египетската религия. Хареса ми и това, че е бивш военен. Струваше ми се, че е човек, здраво стъпил на земята.

— Предизвикателството се състои в това да се опиташ да възприемеш културния манталитет на древните египтяни — продължи Уолингтън, — което е направо невъзможно за англосаксонец, живеещ в съвременна демократична страна, изповядваща юдейско-християнска религия. Но ако успееш да си представиш какво означава безпрекословно да вярваш в магии и редовно да разговаряш с цял куп божества, които трябва да умилостивяваш и да отгатваш какво очакват от теб, за да оцелееш, тогава картинката започва да ти се прояснява. — Той посочи един от йероглифите. — Тук е написано, че Нектанебо е издал заповед, според която е трябвало да бъде почитан като живо превъплъщение на бог Хор. Това е било мъдро политическо решение, защото по този начин е използвал мита за победата на Хор над Сет като алегория, с която е искал да покаже собственото си превъзходство над персите. Това е била брилянтна маркетингова стратегия, докато…

— Докато персите не го нападнали за втори път.

— Точно така. Нищо друго не може да разруши мита за непобедимост така успешно, както повторното нападение.

И двамата се засмяхме отново.

— Съдбата на Нектанебо II ме привлича много силно още от студентските ми години — заяви Уолингтън. — В него е събрано всичко — военна стратегия, магьосничество, духовна прозорливост и загадка, свързана с изчезването му. Когато бях млад, героите ме впечатляваха много силно, може би защото в мен самия нямаше нищо героично, бях готов на всичко, само да успея да се измъкна от крайния квартал на Лондон, в който живеех. Животът в тези квартали може да послужи като страхотна мотивация за младите хора. Може би точно заради това отидох в армията, но Луксор, този древен град на фараоните, е причината да стана египтолог. Струва ми се, че са минали векове оттогава.

Стана ми още по-симпатичен поради интелигентния начин, по който говореше. Попитах се дали мога да му се доверя.

Сякаш усетил колебанието ми, той заговори съвсем тихо:

— Чух за съпругата ви, господин Уорнок. Ние, археолозите, сме едно затворено общество. Приемете най-искрените ми съболезнования, смъртта на Изабела е огромна загуба за всички нас. Срещнахме се веднъж на една конференция. Беше прекрасна жена и изцяло отдадена на работата си. Повечето от нас са такива сухари, искам да кажа, че самите ние сме заприличали на парчета от древна керамика, станали сме твърде затворени в себе си…

Усмихнах се и отново погледнах към саркофага. Желанието ми да извадя астрариума и да го приближа до йероглифите беше станало почти непреодолимо. Обърнах се към Хю Уолингтън, бях готов да му разкажа всичко. Имах отчаяна нужда от професионалния му съвет, освен това, изглежда, че той дълбоко уважаваше Изабела. В този момент направих съдбоносен избор.

— Ако ви кажа, че нося със себе си артефакт, който най-вероятно е от времето на фараоните, бихте ли се съгласили да го погледнете и да ми кажете какво мислите за него? — попитах, без много да се замисля.

Той отстъпи стреснато назад.

— Нали знаете, че притежаването на такъв предмет е незаконно? — попита и ме изгледа изпитателно.

В същия момент се разколебах, стори ми се, че съм допуснал ужасна грешка.

— Осъзнавам само, че поемам огромен риск, като ви се доверявам — казах аз и след това добавих тихо: — Жена ми откри този артефакт точно преди да се удави.

Хю Уолингтън хвърли поглед към раницата ми.

— Моля, последвайте ме.

Минахме през една огромна зала и се отправихме към грамадната гранитна глава на Аменхотеп III. Благоговейното изражение на младия фараон бе изгубило донякъде въздействието си, защото липсваше по-голямата част от брадичката му, както и фалшивата брада, която бе знак за божествения му статут. Дали тази фалшива брада не е била строшена от ранните християни, които са нападали старите езически богове? Или може би английските моряци се бяха отнесли с неуважение към фараона, когато през деветнайсети век са пренасяли главата му с някой търговски кораб. Няма значение, сега младият фараон бе загубил част от достойнството си и трябваше завинаги да си остане така, без част от лицето си. Хю Уолингтън ме хвана за лакътя и ме поведе покрай статуята.

Точно зад нея се намираше една едва забележима врата.

Минахме през нея и атмосферата веднага се промени. Вече не се намирахме в огромните зали на музея, а като че ли вървяхме по прашните коридори на някое министерство. Това беше неофициалното лице на институцията, лабиринт, в който всеки от работещите тук историци се бе затворил в собствения си свят — гръцки, римски или келтски — хвърляше въдицата си като рибар и усърдно изучаваше всичко, до което се добереше. Докато се движехме по коридора, преминахме покрай няколко кабинета и покрай други стаи с големината на килии. През прозорците им се виждаха техните обитатели, наведени над осветените си бюра. Те категоризираха и реставрираха новите експонати, възстановяваха старите, правеха отливки на счупените и приличаха на колония от мравки, в която всеки се занимаваше със собствената си задача.

Спряхме пред боядисана в зелено врата, на която имаше месингова плочка с изписано върху нея „Х. У. Уолингтън“.

— В случай, че се питате, У е от Уинстън. Майка ми му беше страхотен почитател — отбеляза Уолингтън с усмивка, докато вадеше от джоба на ризата си ключа, завързан за верига. — Добре дошли във вътрешната част на светилището — каза той и ме покани да вляза.

Веднага ме блъсна силната миризма на химикалите, използвани при реставрация. Познавах тези миризми, защото Изабела ме бе водила в подобни лаборатории. Миришеше на киселини, които се използваха, за да разградят наслоените пластове, и на химикали, използвани при обезсоляването на предметите, открити по морското дъно. Приближих се към бюрото до прозореца и хвърлих поглед навън. След това бръкнах внимателно в раницата си и извадих оттам старателно увития пакет. Бавно разопаковах астрариума и го поставих на бюрото, където той заблестя на светлината на настолната лампа.

Уолингтън пое дълбоко въздух от изненада и след това издиша шумно.

— Невероятно! — възкликна той, взе една лупа и се наведе над механизма. — Първото нещо, което веднага привлича погледа ми, са картушите, отличителните знаци на фараоните.

Той посочи двете колони от йероглифи, оградени от елипси, които малко наподобяваха на печати. В единия от картушите се забелязваше йероглифът на кралския сокол. Уолингтън продължи да говори въодушевено:

— Ясно изразеният мотив с щраусовото перо показва, че астрариумът е принадлежал на Нектанебо II. Другият картуш, който теоретично би трябвало да принадлежи на първия му притежател, е на Рамзес III. Погледнете тук, изписаното с йероглифите се чете „Усе-маат-ре мери Аму“ и означава Ре е могъщ, обичан от Амун, Рамзес, владетел на Хелиополис. Разбира се, много често се добавят картуши, за да се придаде достоверност на фалшивите артефакти. Но два картуша са вече прекалено много. Но да насочим вниманието си към самия уред. Можем най-добре да го опишем като механична звездна карта, която има способността да направлява съдби. Въпреки че съществуването на такъв сложен уред по времето на фараоните, честно казано, ми се струва твърде невероятно. Египетската астрология е била свещена наука и се е пазела в тайна от непосветените, което означава, че това, което знаем за нея днес, са само догадки и научни предположения, направени въз основа на религиозните системи на съвременните цивилизации. За съжаление нямаме никаква друга отправна точка.

— Значи аз преценявам доколко да вярвам и доколко не — опитах да се пошегувам аз.

— На някои хора това им се удава по-лесно, отколкото на други, зависи от вътрешната ви духовна нагласа. Но не трябва да забравяме, че Нектанебо II, както и последователите му, са вярвали непоколебимо в магическите способности на фараона. Всъщност по негово време, а и следващите няколко поколения, са вярвали, че той е един от най-великите магьосници и астролози на всички времена. Разбира се, мистериозното му изчезване още повече е подхранвало този мит. Някои дори вярват, че той е жив и до ден-днешен.

Останах изненадан, че в гласа на Уолингтън не долових никаква ирония, когато изговори тези думи.

Усмихна се, сякаш искаше да ме окуражи, и продължи:

— Това е само в случай, че вярваме в безсмъртието. Невероятно е до какво не би прибягнала по-голямата част от човечеството в стремежа си за вечен живот. Между дванайсети и седемнайсети век се е развивала огромна експортна търговия с мумии. Европейците са вярвали, че ако пият някаква смес, в която има прах от мумии, ще живеят по-дълго. Тази търговия била толкова изгодна, че египтяните започнали да изнасят и труповете на не толкова отдавна починалите си сънародници. — Уолингтън се усмихна мрачно. — Дори и днес американските туристи харчат страшно много пари, за да подкупят пазачите на гробниците да ги пуснат да преспят една нощ в пирамидите. Вярват, че по този начин ще удължат живота си. Астрариумът е нещо подобно, уред, който може да контролира съдбата на човек, вероятно дори се е смятало, че може да го направи безсмъртен. Според древните египтяни такава идея не била лишена от смисъл.

Усетих определена промяна в отношението му към мен, държеше се студено и едва се опитваше да прикрие арогантността си. Започнах дори да подозирам, че до този момент бе крил истинската си същност зад фасадата на дружелюбен ексцентрик.

— И преди съм чувал да се говори за съществуването на подобен астрариум — продължи Уолингтън. — За някои от археолозите, не само за покойната ви съпруга, той се бе превърнал в нещо като Светия Граал.

Отиде до един от шкафовете, започна да рови из него и след малко извади факсимиле на някакъв документ.

— Това писмо, написано през 1799 година в Александрия, е било изпратено от Сонини де Манонкур до Наполеон. В него подробно се обяснява как въпреки че не е успял да открие „небесната кутия“ на Рамзес и Нектанебо, е открил част от изписана каменна плоча, която според него била от изключително значение за магията и религията. Както можете да видите тук, писмото е завещано на Британския музей от коптския египтолог и мистик Ахмос Хафре.

Стана ми ясно, че това е копие на същото писмо, което Изабела бе видяла преди много години в Гоа. Силно впечатлен от това, се опитах да разчета стария френски ръкопис, изписан с красиви букви, но Хю Уолингтън побърза да го прибере обратно в шкафа.

— Може ли да се вярва на Ахмос Хафре? — помъчих се въпросът ми да прозвучи колкото е възможно по-незаинтересовано.

— Репутацията му като египтолог е безукорна. Ще се въздържа да дам преценка за другите му вярвания. Но е безспорно доказано, че писмото е автентично.

— Как е попаднало в музея?

— Хафре ни завеща всичките си трудове и находки, някои от тях са доста ценни, други — не толкова. Интересното е, че е съобщил на музея точно кога могат да бъдат очаквани — замълча, за да придаде ефект на думите си и след малко продължи: — Разбирате ли, предсказал е собствената си смърт, точно до часа. Удивително!

Намръщих се, не само заради задоволството в гласа на Уолингтън, но и заради зловещата тема, по която говорехме.

Уолингтън си сложи бели памучни ръкавици и взе астрариума, за да го огледа от всички страни.

— Винаги ми е било интересно да разбера как са изработени тези фалшификати.

Гласът му ме стресна и ме върна обратно в действителността.

— Фалшификати ли?

— Да, съжалявам, но трябва да ви кажа, че това най-вероятно е фалшификат, изработен през седемнайсети век. Сигурно е бил създаден от някой алхимик като част от странната му колекция, с която е привличал клиенти. Всеки предмет, свързан с Нектанебо II, великият египетски фараон и магьосник, би предизвикал огромен интерес.

Впих поглед в него. Знаех, че ме лъже. Въпросът беше защо го прави.

— Уверявам ви, че присъствах, когато жена ми го извади от дъното на морето.

Беше ми трудно да прикрия гнева си от високомерното му държание. През стъклената преграда видях как другите музейни работници вдигнаха погледи към нас, когато чуха острия ми тон.

— Съжалявам, че трябва да ви разочаровам. Това съвсем не е евтин фалшификат. Освен това, както казах и преди, би било нелепо да се твърди, че артефакт от периода на фараоните може да бъде в такова добро състояние.

Започваше да ми говори все по-снизходително и това още повече ме убеди, че артефактът е истински. Значи и той искаше да се добере до астрариума. Но защо правеше този несполучлив опит да ме заблуди? Дали не си въобразяваше, че ако успее да ме убеди, че предметът няма никаква стойност, щях да му го оставя?

— Като геофизик мога да ви кажа, че такава добра консервация се среща рядко, но не е невъзможна — отвърнах аз. — Понякога наносите по морското дъно са толкова плътни, че кислородът не може да премине през тях. Струва ми се, че в началото механизмът е бил поставен в масло, за да се запази и така върху него се е образувал водонепропусклив слой.

— Господин Уорнок, вие се хващате като удавник за сламка — каза Уолингтън и се опита да се усмихне. — Разбирам душевното ви състояние в момента, като се има предвид обстоятелствата, при които е бил открит артефактът.

Нямаше и следа от предишното му чувство за хумор. Целта на приятелското му държание е била да ме накара да забравя предпазливостта си и да му се доверя. Сега в гласа му се долавяха остри агресивни нотки, а освен това цялото му тяло беше напрегнато, като че ли се подготвяше за бой. Застанах зад стола. В мен заработиха първичните инстинкти, жертвата се подготвяше за бягство, преди ловецът да я атакува.

— Е, щом това е най-обикновен фалшификат, тогава ще си го отнеса вкъщи.

Казах го с подчертано безразличие и се протегнах да взема астрариума. Неочаквано Уолингтън протегна ръка и ме стисна за китката. Измъкнах ръката си от неговата, но той се оказа изненадващо пъргав за човек с неговото телосложение.

— Всъщност, както ви предупредих и по-рано, трябва да се спази определена процедура дори и при фалшификатите.

Сега цялото поведение на Уолингтън се беше променило и войникът в него започна да прозира под фасадата на учения, без съмнение беше готов да упражни насилие върху мен. За момент се поддадох на страха и усетих как безпокойството ми нараства. Последва кратко сборичкване. След това той изведнъж пусна ръката ми и започна да ми говори приятелски:

— Вижте, това няма да отнеме много време. Бихте ли изчакали тук?

Усмихна ми се открито и дружелюбно. Седнах неохотно на стола. Може би започваше да ме обхваща параноя. Наблюдавах го през стъклената преграда, докато той влезе в съседния кабинет и се приближи към един от колегите си. Размениха няколко думи, след това погледнаха към мен. Погледите ни не се срещнаха, предположих, че стъклото пропускаше светлината така, че те не ме виждаха. Изглежда спореха за нещо. По-възрастният мъж се протегна към телефона, но Уолингтън сграбчи ръката му и не му позволи да вдигне слушалката.

При това движение ръкавът на ризата му се вдигна и се показа татуировката на ръката му. След това бързо дръпна ръката си и татуировката се скри от погледа ми. Макар и да не бях съвсем сигурен ми се стори, че разпознах татуировката на Ба, която много приличаше на тази на Изабела. Неочакваната прилика между двете татуировки ми подейства като гръм от ясно небе.

Чух затръшването на съседната врата и реших, че е време да действам. Прибрах астрариума в раница и излязох от кабинета. Движех се бързо, като се стараех да не привличам вниманието на околните.

 

 

Фоайето на музея беше пълно с туристи. Спрях до широкото мраморно стълбище. В другия край на залата забелязах един служител, който внимателно оглеждаше тълпата. Скрих се зад една колона. Точно в този момент вратите на асансьора се отвориха и от него излязоха петима охранители със сериозни изражения на лицата. Началникът им тихо им нареди нещо и те тръгнаха в различни посоки, като си пробиваха път през тълпата от туристи и посетители. Очевидно търсеха някого. Огледах се неспокойно наоколо. Видях близо до себе си млада жена в напреднала бременност и с малко дете на ръце, която се бореше с детската количка. Детето започна да пищи. Наведох глава, приближих се до нея и й предложих да й помогна. Без да изчакам отговора й, взех малкото момиченце, успокоих го, сложих го в количката и заедно с майка му се отправихме към изхода. Минах покрай пазачите, бутайки количката, като в същото време любезно разговарях с благодарната жена. Сигурно сме изглеждали като образец на младо, щастливо семейство. Никой не извърна глава, за да ни изгледа повторно. Но точно когато минавахме покрай информацията, чух някакъв телефон да звъни. Младото момиче зад бюрото вдигна телефона и извърна глава към мен. Събрах всичките си актьорски способности и се опитах да не й обръщам внимание. Бях само на метър от въртящата се врата, когато тя извика служителя на охраната при себе си. Мълчаливо оставих количката на майката и бързо излязох навън, като се стараех да изглеждам спокоен. Затичах се веднага щом напуснах сградата, махнах на едно такси и скочих в него.

Докато таксито завиваше зад ъгъла, видях как служителите от охраната излязоха на бегом от музея. Наведох глава и се сниших на седалката.