Т. С. Лърнър
Сфинксът (50)

48

Един възрастен мъж ми помогна да се изправя и ме подкрепяше, докато стигнахме до малка лодка с гребла, която се носеше по подземната река. Помогна ми да се кача в нея и аз се строполих на дъното й. Промърмори нещо на някакъв непознат за мен диалект и хвърли една черга върху мен. Докато се навеждаше, забелязах, че очите му са съвсем бели, премрежени от перде.

Той отблъсна лодката и ние се понесохме по тъмните води, осветявайки пътя си само с един газен фенер. Нямах никаква представа накъде отиваме. Сталактитите под които минавахме ме заслепяваха, светлината от фенера се отразяваше в хилядите им кристали. Чувствах как кръвта изтича от тялото ми.

 

 

Върху тъмночервеното поле под клепачите ми се появи блестящо оранжево петно и отново се върнах в съзнание. Чух шума на капеща вода и усетих острия мирис на оборски тор и влажна слама, и неподражаемия аромат на ябълков тютюн за наргиле. Отворих очи и осъзнах, че стискам нещо в ръката си. Погледнах надолу. В шепата си държах перо, кафяво перо от ястреб врабчар.

Лежах върху нисък диван, покрит с ярешка кожа. Възрастният мъж седеше до мен, в скута си държеше купа с вода и се усмихваше. Беззъбата му уста бе хлътнала в набръчканото му лице. Докато произнасяше нещо, което ми прозвуча като молитва, той вдигна една чаша и изля студената вода върху лицето ми. Изненадан, аз се опитах да изтръскам водата и едновременно с това да си поема въздух.

Главата ме болеше, но въпреки известната дезориентация и изостреното ми възприятие към цветовете съзнанието ми в момента бе съвсем бистро.

— Не те разбирам — казах аз на арабски.

— Това е защото говоря на древен език — отвърна ми той, също на арабски. — Това е арамейски. Извини ме, че те облях с вода, но трябваше да го направя. Сега сме в десетия час.

Отпуснах се назад на възглавниците, а той се наведе и огледа раната на крака ми, която беше покрита с лапа от кафяво-зелен мъх. Дръпнах уплашено крака си назад. Лапата се разхвърча на всички страни. Той ми се скара и отново върна мъха на мястото му.

В този миг се сетих за астрариума. Вдигнах ръце към раменете си, раницата ми я нямаше. Огледах се като обезумял наоколо. Мъжът разбра тревогата ми, протегна се към малката плетена кошница в краката си и извади от нея астрариума, увит в омазнена ярешка кожа.

— Не се бой, приятелю, съкровището ти е на сигурно място. Настъпи последният час от пътешествието ти и аз успях да възстановя здравето и зрението ти.

При тези думи той докосна клепачите ми, от пръстите му се носеше острият мирис на лапата.

— Аз съм Йедания бар-Ишмаел — продължи той. — От векове моето семейство пази тайната гробница на Нектанебо II, още от времето, когато моят далечен предшественик е бил нает за телохранител от фараона при остров Елефантина.

— Ти евреин ли си?

— Моето семейство е избрало да тръгне с Моше бен Амрам ха-Леви (Моисей) през разделеното море, а сърцата ни винаги са принадлежали на тази земя. Тук съм роден и тук ще умра. — И той попипа с пръсти пръстта по пода на пещерата. — Съжалявам за смъртта на жената, която беше с теб. Берберите ще отнесат тялото й и ще я погребат до съпруга й.

За момент отново видях в съзнанието си трупа на Амилия. Изведнъж ми мина през ума, че астрариумът бе взел прекалено много жертви. Обзе ме отчаяние. Опитах се да потисна надигащата се в мен паника и да пресметна още колко минути ми остават да живея. Може би бяха съвсем малко.

Огледах се. Стаята водеше към двор, рогозка от тръстика закриваше вратата към него. Синкавата светлина на зората се процеждаше между процепите в рогозката и през тях успях да зърна няколко кози, вързани за един кол, и една метална помпа за вода.

Очевидно пещерата някога е била гробница. Стенописи, изобразяващи ловни сцени и пиршества на боговете, покриваха стените й. Имаше огромно каменно огнище, издълбано в задната част на пещерата. Беше толкова голямо, че вътре можеше да застане приведен човек. По стените имаше полици, направени от сандъци за транспортиране на стоки, виждаха се надписите, на които бе изписано „Фурми от оазиса Сива“. По полиците бяха подредени консерви с храна, кондензирано мляко, имаше дори един буркан нескафе. Забелязах, че върху ниската масичка бе поставено радио. Имаше и една отворена табла, а по положението на пуловете личеше, че играта е била прекъсната по средата. Обикновената делнична подредба на стаята ме накара да се почувствам много по-спокоен.

Спрях погледа си върху стария човек. Кожата му висеше на гънки под брадичката, а лицето му бе изпъстрено с бенки и неравни пигментирани петна. Отново видях замъглените му от пердето очи. Невъзможно ми беше да определя възрастта му, предположих, че може би е над деветдесетгодишен.

— Къде се намирам? — попитах аз.

— На остров Арахи, в пещерата на Хор. Но трябва да побързаме. Ра почти се е надигнал над хоризонта и ти трябва да положиш „небесната кутия“ в ръцете на фараона колкото е възможно по-скоро. Знаеш притчата — владетелят се жертва за доброто на народа си, за известно време остава погребан, след това се издига и се присъединява към баща си на небето. Тази история се е разказвала от дълбока древност по всички краища на света.

Той се пресегна към врата си и с рязък жест скъса кожената каишка на която висеше нещо. Взе го и го постави в ръката ми. Беше голяма златна монета на която се виждаше релефното изображение на кон, изправил се на задните си крака.

— Това е монетата на Нектанебо — каза той. — С нея фараонът е заплатил на моя праотец. Вземи я, тя ще те пази.

Някъде далече отвън се чу шум от бягащи стъпки. Погледнах Йедания.

— Ще ни открият — промълвих аз. — Ще ни убият и двамата.

Йедания постави ръката си върху моята, за да ме успокои.

— Имай вяра. Ела, време е да се изправиш лице в лице със собствената си смърт.

Стъпих върху пръстения под и той ми помогна да се изправя. Пробвах внимателно да отпусна тежестта върху ранения си крак и установих, че ме боли много по-малко. След това пуснах монетата в джоба си. Навън изкукурига петел, после се чуха викове.

— Трябва да побързаме — каза Йедания.

Вдигна астрариума и наведе почтително глава, когато го положи в ръцете ми.

— За теб и Нектанебо, моят господар. Нека боговете ви закрилят.

Поведе ме към огнището в задната част на пещерата, премина през изстиналите въглени и бутна покритата със сажди задна стена. За моя изненада тя се отвори и зад нея се показа огромна пещера.

— Бързо! — каза той и с жест ме подкани да вляза в нея.

Огледах помещението в което се намирах, нямаше нищо, освен каменни стени, под, покрит с пръст, и един древен стенопис, осветен от два фенера, закачени за тавана.

— Но къде е ковчегът? — попитах аз.

— Ти си избраният. Дарбата на Озирис ще те води — отвърна ми Йедания и се върна в предното помещение. — Нека Амун Ре и моят Бог те пазят.

Гласът му отекна в стените, той затвори тайната врата и ме остави сам в гробницата.

 

 

Въздухът беше сух и слабо миришеше на парафин. На стенописа бе изобразен Сет, който пробождаше Озирис. Предположих, че това е алегория на победата, изобразена от похитителите на Нектанебо. Оставих астрариума на земята и накуцвайки, тръгнах по пръстения под, а след левия ми крак оставаше кървава следа. Затворих очи, концентрирах се върху земята под босите ми крака и за първи път в живота си се опитах да установя геологическия строеж на терена без помощта на каквито и да било научни изследвания.

Стори ми се, че дочух престрелка в далечината, но се опитах да не обръщам внимание на страха си, да концентрирам цялото си внимание върху земята, за да усетя резонанса й и да чуя какво ми говори. Цялото неверие, което някога бях изпитвал към дарбата си и което ми беше пречило, изчезна и в този момент съвсем ясно успях да видя пластовете в скалите около себе си.

Придвижих се бавно, без да обръщам внимание на болката в левия си крак и застанах в центъра на помещението. Затворих очи и прокарах петата на десния си крак напред-назад по пръстения под. Усетих някакъв ръб в повърхността.

Коленичих и започнах като обезумял да копая с пръсти отъпканата пръст и пясък. Отдолу се оформи ясно очертана линия, приличаше на прав ъгъл. Изрових още малко пръст и скоро се очерта целият ковчег. Беше с размери около метър и двайсет на два метра. Изчистих от пръстта мястото точно по средата и открих картуша. Бях виждал този картуш вече няколко пъти. На него бе изобразено щраусово перо, символът на Нектанебо II. Но когато коленичих до ковчега, прилепил длани плътно до земята, не почувствах абсолютно нищо. Мястото имаше същата плътност, както и останалата част от пода.

Изправих се и се отдалечих от ковчега, преместих се няколко метра наляво, по-близо до стената. Усетих гъделичкане по петите си. Тук структурата рязко се променяше, усещах го така ясно, както виждах светлината пред очите си. Картушът беше подвеждащ, беше сложен там, за да заблуди похитителите на гробове и да ги накара да копаят на погрешното място.

Коленичих отново, прокарах ръце по пода. Почувствах малка кръгла издатина под пластовете засъхнала кал и камъни. Започнах да ровя с пръсти и попаднах на една метална халка. Събрах всичките си сили и започнах да я дърпам. Раната в крака ми започна ужасно да ме боли, но аз не й обърнах никакво внимание. Времето ми изтичаше. С ужасен шум в пода се отвори една врата и зад нея се откри обширен гроб, в който беше положен дървен ковчег.

Скочих в гроба и обиколих ковчега, беше съвсем обикновен и толкова стар, че дървото по ъглите беше съвсем изгнило. Единствената украса по него беше изрисуваната врата през която Бато на починалия да може да премине. Като изключим това, ковчегът беше необичайно прост, като че ли онези, които бяха погребали Нектанебо, се бяха постарали да му осигурят само най-необходимото за задгробния му живот. Стоях надвесен над дървения капак, краката ми трепереха от нервно очакване, целият се разкъсвах от вълнение, че ще се изправя лице в лице с великия Нектанебо.

Излязох от гроба и взех астрариума. Датата на смъртта ми беше непроменена. Двете стрелки почти се бяха слели, което означаваше, че фаталният момент е съвсем близо. Нямах време за губене, нямаше никакво значение какво щеше да се случи с астрариума, Мосри така или иначе щеше да ме убие. Единствената ми надежда бе да успея да завърша мисията си и след това да се укрия или да се опитам да избягам.

Слязох отново в гроба, взех един голям камък и счупих капака на ковчега. Старият дървен похлупак се разцепи, издавайки невероятен шум. Спрях и се ослушах. След това извадих от джоба си перото от Бато на Изабела и го поставих в ковчега. Ако моментът на смъртта ми наближаваше, исках поне да съм сигурен, че тя ще намери покой.

Изведнъж чух викове откъм пещерата на Йедания, последва стрелба и шум от счупени мебели. Без да се замислям повече изкъртих целия капак на ковчега. Вътре имаше мумия със златна маска върху лицето. Намръщих се и я огледах по-отблизо. Разпознах чертите на лицето въпреки накъдрената изкуствена брада, това беше маска на красива жена. Бях виждал това лице, това беше лицето на сфинкса, който затисна Изабела и причини смъртта й. Бях го виждал и в сянката, хвърлена от астрариума. Това беше лицето от дисертацията на Амилия и от рисунката на Гарет — Банафрит, върховната жрица и любима на Нектанебо. Вдигнах маската и под нея видях изсъхналата почерняла кожа, но въпреки това си личеше, че жената е била изключително красива. След това забелязах, че под потъмнялото памучно платно, което покриваше цялото тяло, се очертаваха женски гърди. Върху мумията беше поставено филигранно украшение с мъниста.

Обзе ме отчаяние. Облегнах се на стената на гроба и се загледах в златната маска, която бях оставил настрани. Това трябваше да бъде ковчегът на Нектанебо. Дали цялото ми пътешествие не беше напразно, защото не бях успял да събера на едно място астрариума и законния му притежател? За момент се почувствах смазан от тежестта на задачата, с която се бях нагърбил. След това огледах по-внимателно маската и открих няколко йероглифа, изписани върху челото й. И веднага разпознах шифъра на Гарет. „Когато поставиш пеещата тръстика в устата на лъва, пясъците ще запеят.“ Едва сега забелязах, че украшението върху главата на мумията прилича на лъвска грива. Защо ми се стори толкова познато? Започнах отчаяно да ровя из паметта си и тогава се сетих, че с една и съща дума се обозначаваше както „лъв“, така и Хатор — отмъстителната богиня с глава на лъв, сестрата на Изида. Ами ако „небесната кутия“ трябваше да бъде занесена при Банафрит, а не при Нектанебо и да бъде свързана с женското, а не с мъжкото начало? Това все още не решаваше загадката с пеещата тръстика. Изстрелите отвън вече се чуваха съвсем близо. Опитах се да се съсредоточа и да успокоя бесния ритъм на сърцето си. Взех астрариума в ръце, ключът Уаз все още бе вкаран в механизма, дългото му тяло стърчеше от едната страна на устройството. Мисли, мисли — в съзнанието ми започнаха да се преплитат и наслагват факти и образи… Тръстика. Уаз. Пеене. Бързо извадих ключа от механизма. Краят му представляваше два дълги зъба, по-дълги от тези на обикновен ключ. Тогава се сетих на какво ми бе заприличал ключът Уаз, когато го видях за първи път — на камертон.

Ударите, които идваха откъм тайната врата, започнаха да се чуват все по-близо. Вече нямах никакво време. Погледнах диска на астрариума. Черната стрелка продължаваше да се придвижва към момента на смъртта ми. Нямах избор. Трябваше да рискувам. Извадих ключа от астрариума и рязко го ударих в каменния под. Веднага прозвуча необичайно висок, кристално ясен звук. Пееща тръстика. Поставих все още вибриращият ключ между сухите устни на мумията. Звукът стана още по-силен, изпълни цялото подземие като слънчева светлина и имах чувството, че камъните наоколо започнаха да вибрират.

Вдигнах астрариума с намерението да го поставя върху тялото на Банафрит. Точно в този момент някой изкърти вратата на пещерата.

— Не мърдай! — заповяда ми един мъжки глас. Говореше английски със силен акцент.

Замръзнах на мястото си.

Мосри се изправи над гроба, пистолетът му беше насочен право в мен. Хвърлих поглед към астрариума и стрелката, която посочваше смъртта ми, и в този момент се предадох напълно и повярвах безрезервно в мощта на устройството. Пуснах астрариума върху тялото на мумията, очаквайки всеки миг куршумът да прониже тялото ми. И тогава прозвуча изстрел.

Затворих очи в очакване на болката. Нищо не се случи.

Обърнах се бавно и видях Мосри проснат на пода, а кръвта му се лееше от смъртоносна рана в главата. Зад него на прага видях Йедания, застанал на колене. В ръцете си държеше един много стар автомат „Узи“, а по лицето му се стичаше кръв. Звукът, който ключът Уаз издаваше, изведнъж спря и настъпи пълна тишина.

След това откъм астрариума се чу едно тихо изщракване. Извърнах се бързо към него. Пред очите ми черната стрелка с фигурата на Сет на върха изчезна и усетих как ме обзема някаква странна смесица от страх, смирение и облекчение. Моментът беше настъпил. Наблюдавах като на забавен каданс как астрариумът и красивото лице на Банафрит започнаха да се разпадат, докато накрая се превърнаха в червеникав пясък. „Когато поставиш пеещата тръстика в устата на лъва, пясъците ще запеят.“ Както предсказанието, така и последното желание на Изабела бяха изпълнени. В този прекрасен момент не изпитвах нищо друго, освен облекчение и безмерна радост. След това се затичах и коленичих до Йедания. Кръвта му беше образувала цяла локва под него.

— Такава е волята Божия — едва промълви той. — Тръгвай. Мисията ти вече е изпълнена.

Поколебах се, огледах отново пещерата, простия дървен ковчег, мъртвото тяло на Мосри и алегорията, в която Сет пробожда Озирис.

— Върви — прошепна Йедания, отпусна се назад и издъхна.

 

 

Навън настъпваше нов ден. Седнах до една скала и се загледах към долината. Знаех, че ще трябва да се погрижа за двата трупа в пещерата, както и за телата на Хю Уолингтън и Амилия, но точно в този момент слънцето се издигна над хоризонта огромно и златно и първите му лъчи озариха лицето ми. Изпитах огромно чувство на удовлетворение. Успях, върнах астрариума на мястото му и изпълних обещанието си към Изабела. Спасих себе си, спасих и Египет от разруха. Въодушевлението ми скоро се примеси със скръбта по загубените хора.

Откъм пещерата зад гърба ми долетя ястребът врабчар. Закръжи над главата ми, изпищя пронизително и както ми се стори — радостно, и отлетя към блестящото като шепа диаманти езеро в долината. Наблюдавах птицата, докато потъна в слънчевата светлина и се изгуби от погледа ми.

 

 

Няколко часа по-късно седях на верандата на кафенето, която гледаше към малката самолетна писта на оазиса Сива. Първоначалната ми възбуда бе преминала и сега се чувствах съвсем изтощен както физически, така и емоционално. Бях се върнал по стъпките си, за да погреба Амилия и Уолингтън, а след това и Йедания и Мосри, и това усилие бе изчерпало и последните ми остатъци от енергия. Сега не изпитвах нищо друго, освен огромна тъга.

Отпивах от ментовия чай и наблюдавах огромното море от пясък, което се простираше чак до хоризонта, а на вълни над него се носеше жегата. Вече ми се струваше, че всичко преживяно до този момент е било някакъв сън и нямах никаква представа какво ще ми донесе бъдещето.

Някой увеличи звука на телевизора в кафенето. Стори ми се, че дочух думата „Кнесет“, названието на парламента на Израел. Последваха викове на изненада от страна на хората, събрали се вътре. Обърнах се и видях на екрана прякото предаване от посещението на Садат в Кнесета. Гледката беше странна, един арабин сред толкова много еврейски политици. Той погледна малко смутено през очилата си с дебела тъмна рамка и след това зачете обръщението си с ясен, уверен глас:

— В името на Бога, господин председател на Кнесета, дами и господа, позволете ми първо да изразя своята най-искрена благодарност към господин председателя за дадената ми възможност да се обърна към вас… Днес идвам тук, на ваша земя, за да установим мир и да създадем условия за нов живот. Ние всички обичаме тази земя, която е земя на Бога, а ние всички, мюсюлмани, християни и евреи, почитаме Бог. Не обвинявам всички, които приеха решението ми, когато го съобщих пред целия свят в речта ми, изнесена пред Народното събрание на Египет. Не обвинявам и тези, които приеха решението ми с изненада, дори с удивление, а някои от тях бяха обзети и от недоволство…

Значи кортежът и Рейчъл бяха пристигнали в Йерусалим. Мирната инициатива ще продължи, помислих си аз с удовлетворение и облекчение, а в това време хората в кафенето стъписано мълчаха.

Облегнах се назад и усетих, че в джоба ми има нещо — златната монета, която Йедания ми беше дал. Извадих я и разгледах внимателно гордия профил на Нектанебо II. Подхвърлих монетата във въздуха, хванах я и я поставих на дланта си, показваше ези.