Т. С. Лърнър
Сфинксът (27)

25

Стаите в добрите хотели напълно изолират шума от всичко наоколо. Точно от това имах нужда в момента — от изолирано анонимно убежище, с което нищо не ме свързваше, нито минали връзки, нито спомени, а само приятното чувство, че съм един от многото хора, спали между тези четири стени и после продължили пътя си нанякъде. Мъжете като мен винаги търсят утробата, сигурното място, където винаги могат да се завърнат след дългите си пътешествия. Бях открил малък дискретен хотел на гърба на „Мейфеър“. Регистрирах се под чуждо име, но ми се стори, че в хотела имаше малко гости и повечето от тях не бяха англичани.

Обходих стаята. Минах с бързи стъпки покрай писалището в стил Луи XVI и стола пред него, покрай копринените завеси в златно и синьо, покрай леглото с балдахин, след което се отправих към банята и пуснах водата във ваната.

Восъчнобелите мраморни плочки върнаха в мен спомена за моргата и трупа на Бари Дъглас. Австралиецът напълно щеше да оцени иронията, че бях нагласил астрариума да показва собствената ми рождена дата. Чувах гласа му, който ме призоваваше да си призная, че най-накрая скептицизмът ми и дълбоко вкоренената в мен вяра в науката бяха започнали да се пропукват. Уредът все още не бе определил датата на смъртта ми, така че в края на краищата може би щях да съжалявам, че се бях поддал на инстинкта си.

— Ще видим дали това проклето нещо има власт над живота ми — отговорих гласно на призрака на Бари, който ми се присмиваше.

След като се изкъпах, позвъних по телефона и си резервирах билет за самолета за Египет. Докато седях в абсолютната тишина, изведнъж ми дойде наум, че само преди десет часа Гарет все още беше в кома. Струваше ми се, че от сутринта бяха изминали няколко месеца, а не няколко часа.

Както си бях увит в хавлията, седнах пред малкото писалище, което изпълняваше ролята и на тоалетка. Не бях спуснал пердетата и през прозореца виждах колите, които преминаваха през „Мейфеър“. Нощта живееше. Сърпът на луната приличаше на изящна порцеланова фигурка, закачена за черното небе. Гледах навън и си мислех за Изабела, за Гарет и за всички хора, които обичах. Мъчех се да си съставя план, който щеше да ми помогне отново да си възвърна контрола върху събитията.

Безпокоеше ме не само лекомислието на Гарет, но и неговата уязвимост. Младостта му създаваше у него илюзорното усещане, че животът продължава вечно, че човек не е отговорен за действията си. Познавах добре тази илюзия. Аз самият бях живял така през първите двайсет години от живота си, вземах погрешни решения и предприемах неразумни действия. Сега разбирах, че животът ми е крехък като стъкло. Гарет беше оцелял, но как щеше да живее от сега нататък?

Ами Изабела, чийто живот бе изпълнен с много повече събития от моя въпреки всичките приключения, през които бях преминал? Нейната страст и жизненост понякога създаваха непреодолима пропаст между нас. Дали тази присъща на характера ми черта да се отдръпвам назад и да наблюдавам, а не да участвам активно в събитията, не бе причина за фаталното отчуждение между нас? Нямах отговор на тези въпроси. Може би затова бях така напълно обсебен от астрариума, може би за мен това бе начин да поправя грешките си от миналото, несъзнателен опит да си я върна. Наистина ли мислех, че ако разгадая енигмата на астрариума, щях да намеря отговора на всички нерешени проблеми?

Дръпнах пердетата и се изолирах от града и от ярката луна.

 

 

Няколко часа по-късно лежах, вперил поглед в тавана. Погледнах часовника до леглото, беше шест сутринта. Това означаваше, че в Египет вече е осем и Мустафа отдавна е отишъл на нефтеното находище. Реших да му се обадя, за да се разсея, а и да проверя как вървят нещата там. Връзката беше лоша, но се чуваше далечният тътен на работещите сонди. Този шум ме върна обратно там и изведнъж усетих, че ми липсва нефтеното находище с многото хора, които се движеха насам-натам, с острите специфични миризми, с виковете. Това бе добре познатият ми материален свят.

— Мустафа, Оливър се обажда. Как вървят работите?

— Ти ли си, Оливър? Чудесно, че се обаждаш, опитвам се да се свържа с теб от няколко дена. Ду Воор ми каза, че си изчезнал някъде…

— Сложно е. Как върви сондирането?

— Чакай да отида някъде, където можем да говорим спокойно.

Виковете на работниците постепенно заглъхнаха, очевидно Мустафа се бе отдалечил от тях. След миг чух отново гласа му в слушалката.

— Имам страхотни новини, Оливър. Попаднахме на варовик с голямо съдържание на петрол, а все още не сме стигнали до целта си. Но има нещо много по-интересно. Очевидно е настъпило голямо разместване на подпочвените пластове и сеизмичните данни не отговорят на реалността. Трябва да дойдеш тук, в Синай, Оливър. Според мен трябва да прокараме нови сеизмични линии. — Говореше бързо и задъхано от вълнение.

— Спри малко, Мустафа. Може да се окаже, че тази новина е лоша, а не добра.

— Сигурен съм, че не е лоша. Имаме около шейсет метра чист петрол, а според мен новата структура се простира много по на изток и навлиза в новия участък. От хеликоптера ми се стори, че…

— Чакай малко, земните форми не се образуват за една нощ.

Прозях се толкова широко, че челюстта ме заболя, а в слепоочието усещах неприятна пулсираща болка.

— Така е, но преди няколко седмици имаше земетресение.

Седнах в леглото.

— На двайсет и девети април ли?

— Точно така, ти откъде знаеш за него?

— Фартайм ми каза, бил е същият трус, при който загина жена ми. Просто нямах представа, че разломът стига чак дотам. Старото находище и кладенците удържаха ли?

— Изглежда не са засегнати, няма никакви течове. Но има нов скален резервоар, който изглежда многообещаващ. Появи се нов резервоар, явно цялата структура под повърхността на земята се е променила. Дори от въздуха изглежда по различен начин, можеш да видиш белезите по ръба. Най-вероятно това е тънка разломна линия, която идва чак от Александрия.

Обикновено Мустафа беше прекалено предпазлив. Никога не го бях чувал да говори толкова въодушевено.

— Добре, ще се опитам да хвана по-ранен полет — обещах аз. — До четвъртък ще съм в Порт Саид.

— Благодаря ти, Оливър. Няма да съжаляваш. Знам го със сигурност. Иншаллах!

Затворих телефона и погледът ми беше привлечен от очертанията на астрариума, който блестеше на светлината, идваща от електронния будилник.

Куфарът ми беше в ъгъла на хотелската стая. В него имаше дънки, един костюм и едно старо дънково яке. От Кайро можех да си купя всичко останало, което ми беше необходимо. След петнайсет минути вече си бях осигурил билет за вечерния полет до Египет.

Аз бях бягащият човек. Но от какво бягах?

 

 

Гласът на Гарет се извисяваше над звука от бас китарата и се мъчеше да заглуши монотонния футболен коментар, който идваше от телевизора, закачен срещу леглото. Песента свърши с един отекващ рефрен, който премина през болничната стая като лъч светлина. Брат ми изключи касетофона, имаше относително добър и здрав вид.

— На концерта в „Дъ Вю“ дойде представител на една звукозаписна компания — „Стиф Рекърдс“. Вика ни за прослушване. Кой знае, може да излезе нещо — каза той и се отпусна върху възглавниците.

— Това е чудесно, Гарет. Искрено се надявам, че групата ще направи пробив, заслужавате го.

— Утре ме изписват от тук, трябва само да свършат с изследванията на бъбречните и чернодробните ми функции. Изглежда състоянието ми е доста добро, като се има предвид, че само преди два дни бях почти мъртъв.

— Не беше мъртъв. Беше в кома.

— Почти ме бяха пуснали в рая. Благодаря, че си платил да ме настанят в отделна стая. Чувствам се като истински баровец.

— Това е най-малкото, което мога да направя за теб.

На екрана видяхме как целият стадион започна да ликува, когато „Карлайл Юнайтед“ вкара гол. И двамата се обърнахме и се загледахме в телевизора. Още от детството си познавах този стадион, дървените парапети, светлинното табло покрай игрището, коравите северняци, изправени на крака и крещящи с цяло гърло.

— Татко ще е много щастлив — промърморих.

— Щастлив ли? Ще излезе навън, за да закачи знамето.

Отново усетих кръвната връзка между нас и неописуемата радост да бъда с член от семейството си. След това Гарет заговори:

— Благодаря ти, че не му каза…

Протегнах се и поех ръката му, все още извърнат към телевизора. Седяхме и гледахме мача, стиснали ръцете си.

— Не беше опит за самоубийство — каза Гарет и дръпна ръката си от моята.

Отново се държеше като зрял мъж.

— Знам.

— Няма да се случи отново, обещавам.

— И това знам — отвърнах и го погледнах право в очите. — Това е шансът ти да се откажеш веднъж завинаги — позволих си отново да заговоря на тази тема.

За моя най-голяма изненада той се отпусна назад, нацупи се и зае отбранителна позиция.

— По дяволите, беше само една грешка. Нямам истински проблем. Ще видиш, че ще успея и ще стана известен.

— Просто ми обещай да не правиш повече глупости.

Не ми отговори. Станах и взех раницата си, астрариумът отново беше на сигурно място в нея.

— Този път не оставай там толкова дълго време, моля те! — Гарет вдигна поглед към мен.

— Нямам такива намерения. И запомни, че ако се обадиш в офиса, оттам винаги ще намерят начин да се свържат с мен.

Наведох се над него, бях твърдо решил да го прегърна, независимо колко непохватен можеше да изглежда жестът ми. Докато се навеждах, забелязах върху нощното шкафче скицник. На отворената страница се виждаше женско лице, което ми се стори познато. Вдигнах скицата и я огледах внимателно — беше Банафрит. Познавах лицето й от снимките, които бях виждал в дисертацията на Амилия Линхърст, и което беше по-тревожно, от сянката, която астрариумът беше хвърлил онази вечер в Египет. Хлътналите очи, тежките вежди, плътните устни не можеха лесно да бъдат сбъркани.

— Коя е тя? — попитах аз.

— Не знам. Образът й беше в съзнанието ми, когато излязох от комата. Зоуи настояваше да я нарисувам. Имах чувството, че наистина бе дошла да ме посети. Човек може да стане престъпник заради лице като това. — Гарет се загледа замислено в рисунката. След това толкова бързо смени темата, че почти не успях да реагирам: — Бях прав за астрариума, нали така, Оливър?

Затворих вратата и отново седнах до него.

— Слушай ме внимателно, ако някой се появи и започне да задава въпроси, нищо не знаеш и освен това никога не си работил с Изабела, разбра ли?

— Да не би да си в беда?

— Някой е нахлул в апартамента ми и е изпочупил всичко.

— Тя го откри, нали, Оливър?

Кимнах едва забележимо.

— Господи, осъзнаваш ли, че това е нещо изключително?

— Моля те, Гарет, говоря ти съвсем сериозно. Много хора искат да го притежават, а те са изключително опасни. Искам начаса да забравиш, че сме водили този разговор.

— Вече го забравих. Но какво ще правиш отново в Египет? Там ще си в много по-голяма опасност, отколкото си тук, прав ли съм?

— Имам да довърша някои работи там. Освен това обещах на Изабела.

Отново се отправих към вратата.

— Значи това е последното нещо — каза Гарет.

Обърнах се отново към него.

— И гледай да не направиш нещо изключително глупаво, като например да умреш. Обещаваш ли ми?

— Обещавам.

 

 

До кацането оставаше още един час и Средиземно море вече се виждаше. Сянката на самолета преминаваше по набраздената му синя повърхност. Хвърлих поглед към вестника, който държах в ръцете си. Цялата първа страница бе заета от новината за смъртта на Елвис Пресли. Спомних си как баща ми го имитираше, докато негова песен звучеше по радиото. Това беше един от малкото случаи, когато видях майка ми да се смее.

Тази година се бяха случили толкова много събития, които създаваха у мен усещането, че цяла една епоха си отива. Може би просто моето поколение се прощаваше с наивния си оптимизъм и на негово място идваха скептицизмът и моралната празнота. По-младите от мен, хората на възрастта на Изабела, бяха гневни и не без основание, лишени от всичките си илюзии. Смъртта на Елвис дошла вследствие на злоупотреба с най-различни вещества и в резултат на това, че той бе разрушил мита за самия себе си, беше още една проява на това тотално разочарование.

Вперил поглед в Кайро, докато летяхме над делтата на Нил, осъзнах, че и аз самият съм започнал да се променям. Не исках да се замислям върху истинските причини, поради които бях нагласил дисковете на астрариума, така че да показват рождената ми дата. Не беше само защото ученият в мен искаше да отправи предизвикателство към механизма. Бях воден от перверзното желание да установя дали е било възможно Изабела да спаси живота си. С връщането ми в Египет пред мен се откриваше удобен случай да разреша загадката на астрариума и да оставя Изабела да почива в мир. Макар изобщо да не бях суеверен, не можех да се примиря с мисълта, че душата й е хваната в капан в нещо, подобно на чистилище.

Хвърлих поглед към багажа над главата ми. Астрариумът беше на сигурно място в раницата. Бях съобщил на летищните власти, че пренасям един геоложки апарат. В началото ме изгледаха с подозрение, но когато им показах билета си първа класа, бързо ми дадоха знак, че мога да премина нататък.

Огледах пътниците в самолета. Три седалки пред мен седеше един висок, изискан арабин, който беше вперил поглед в мен. Щом погледите ни се срещнаха, той веднага се извърна напред. Забелязах го още при излитането ни от „Хийтроу“. Дали някой се беше закачил за мен и щеше да ме следва чак до Александрия? Докъде се простираха пипалата на принц Маджид, а вероятно и на Хю Уолингтън? Извърнах глава в другата посока. В ума ми се въртяха всякакви ужасяващи сценарии, но в следващия момент подскочих на мястото си, защото самолетът беше започнал да се снишава и бяхме попаднали в зона на турбуленция. Без всякакво предупреждение самолетът пропадна надолу, но след това се стабилизира. Стюардесата залитна и се хвана за облегалката на стола ми. Погледнах през илюминатора. Под нас като мираж от високи сгради от пясъчник се виждаше Кайро. По небето нямаше нито едно облаче.

— Турбуленция в такова хубаво време? — обърнах се към стюардесата. — Аз самият съм пилот, но най-често управлявам чесна.

Тя се озърна, за да се увери, че никой друг не ни чува, и се наведе към мен:

— Трябва да ви кажа, че изглежда има някакъв проблем с уредите, но това да си остане между нас. Нещо не е наред с автопилота, повредата настъпи още при излитането. Затова пилотите трябваше да управляват самолета ръчно. Но не се безпокойте, капитанът е отличен пилот, бивш военен.

Отново погледнах към багажа над главата си. Стори ми се, че дочух въртенето на магнитите. Възможно ли беше намагнетизираният астрариум да причинява смущения в навигационните уреди на самолета?

Самолетът се наклони на една страна, лампичките, показващи, че коланите трябва да се затегнат, светнаха. Наведох се към илюминатора. Видях трите пирамиди, когато прелетяхме над Гиза. Застанали мълчаливо една до друга, те бяха величествено свидетелство за това, че човек винаги се е стремял да надмогне смъртта. След десет минути самолетът плавно заходи към летището и леко се разтресе, когато колелата докоснаха пистата.