Т. С. Лърнър
Сфинксът (43)

41

Лежах, загледан в тавана на стаята. Рейчъл спеше свита в леглото и лекичко похъркваше. Завиждах й за лекотата, с която бе успяла да заспи. Предполагам, че беше напълно изтощена. Мислите в главата ми се гонеха като луди. Опитвах се да реша какво да предприема, след като астрариумът се е върнал при мен. Очевидно не можех да го унищожа, а освен това носех отговорността да не попадне в ръцете на врага. Отново изпитах огромна нужда от мъдростта и напътствията на Изабела. Не можех да си намеря място и станах от леглото.

Писъкът на птица прекъсна мислите ми. Чух го отново — ке-ке-ке… това беше жалният вик на ястреба врабчар. Облякох се съвсем тихо, за да не събудя Рейчъл, и излязох в нощта.

Около лампите се въртяха облаци насекоми и нощни пеперуди. На изток хоризонтът бе започнал да просветлява. Викът на ястреба врабчар прозвуча някъде високо над главата ми. Вдигнах поглед към небето, но не видях нищо. Седнах на дървеното стъпало пред бунгалото и се загледах в звездите. Те бяха толкова ясни, че си представих как блестящият космос се крие зад завесата на нощта.

— Изабела… Изабела…

Това беше призив на един самотен човек. Как се разговаря с духове? Изкашлях се.

— Покажи ми как да спра механизма… как да се спася…

Думите ми прозвучаха почти като молитва.

В този момент усетих, че някой ме наблюдава, като че ли нечий поглед се бе забил в тила ми. Извърнах се съвсем бавно към светлината, която близката лампа хвърляше около себе си. Две жълти очи се бяха вперили в мен. Замръзнах на мястото си. Сигурно беше чакал или хиена. Тялото на животното се криеше в сянката. Погледите ни се срещнаха за част от секундата, но гонен от страха си, имах чувството, че това продължи безкрайно дълго.

Звярът се раздвижи и приклекна на задните си лапи, сякаш се готвеше да скочи върху мен. В уплахата си грабнах няколко камъка и ги хвърлих срещу него. Животното се обърна и със скок изчезна в просветляващата нощ. Успях да зърна светлокафявата му козина и дългите крака, след това съвсем ясно видях раздвоената опашка, която помете пясъка след себе си.

На следващата сутрин Рейчъл с неохота се приготви за тръгване.

— Не искам да те оставям с това — каза тя и безпомощно посочи към астрариума, — но се налага.

Мустафа беше уредил да пътува заедно с един инженер до Порт Тауфик, където щеше да се присъедини към кортежа на президента Садат, за да присъства на историческото събитие. Тя ме прегърна набързо и аз едва успях да устоя на желанието си да я задържа и да я помоля да остане при мен, за да ми помогне. В този момент имах чувството, че тя е последната ми надежда, единствената ми връзка с реалността. Чувствах се безкрайно самотен, докато я наблюдавах как се качва в колата и потегля.

Малко по-късно отидох с колата на мястото, където бях заровил астрариума. Вече бе обяд, когато стигнах до дюната. Слънцето препичаше, горещината ме блъскаше в очите и пресушаваше устата и ноздрите ми. Започнах да се изкачвам по хребета, опитах се да разсея страха си, че ще открия нещо необичайно, представяйки си земната структура, по която се движех. Мисълта за черното злато под краката ми подейства успокоително. Въпреки това не се чувствах особено добре и когато достигнах до зейналата дупка, в която предишния ден бях заровил раницата с астрариума, цялото ми тяло пулсираше в такт със сърцето.

Около дупката имаше разхвърляни камъчета, като че ли този или това, което бе изкопало астрариума, отчаяно е бързало за някъде. Коленичих. По ръба на празния гроб се виждаха следите от птичи крака, без съмнение следи от ястреб врабчар. Вдигнах поглед към небето. Приличаше на огромна синя бездна.

Когато се върнах в лагера, бунгалото беше празно и според астрариума ми оставаха само два дена живот.

По-късно през деня отново се преоблякох като коптски монах и двамата с Мустафа заминахме за квартирата, която бе наел в Александрия. Знаех, че се връщам право в леговището на лъва и че има голяма вероятност Мосри да ме причака. Но като се имаше предвид развитието на политическите събития и вероятността да ми остават само двайсет и четири часа живот, трябваше да предприема нещо, за да предизвикам открит сблъсък, а това нямаше как да се случи, ако продължавах да се крия в пустинята.

Пътуването ни отне около дванайсет часа и ние пристигнахме в Александрия на зазоряване. Срещата ни с господин Именанд беше насрочена за същата сутрин. Ако се съдеше по кукуригането на петлите и рева на магаретата, които чувах докато наближавахме квартирата, тя сигурно се намираше някъде близо до пазара за животни.

Апартаментът в неокласически стил бе видял и по-добри времена. Беше обзаведен кичозно, в стил имитация на Луи XVI. Приличаше на квартира, която някой правителствен чиновник би наел за метресата си. Мустафа ме убеди, че можем да прекараме целия ден тук, след което щеше да ме откара в Уади ел-Натрун. Не му бях съобщил, че може би няма да се наложи да изминем пътя обратно.

В девет часа четиримата се събрахме около дългата стъклена маса. Над главите ни висеше огромен сребристочерен полилей. Господин Уалиф, представителят на Египетската правителствена петролна агенция, бе седнал срещу нас с Мустафа, вперил поглед в таблиците и картите, които моят помощник му бе предоставил. Той бе изключително слаб мъж на около шейсет години, с плоско лице, покрито с огромен брой лунички. Не бе споменал нищо за поверителния характер на срещата, но това не ме изненада особено много. Уалиф беше известен с две неща — дискретността си и потайните сделки, които уреждаше. Неговото одобрение беше изключително важно, ако искахме да подпишем договор и да получим лиценз.

От другата страна на масата беше седнал господин Еминитес, който представляваше господин Именанд. Той беше йорданец, нисък на ръст и облечен в светлосиня джелаба, под която се подаваха яката на ризата и скъпата му вратовръзка. Носеше огромни очила с плътни черни рамки. В началото се държеше дружелюбно към нас, но отношението му се промени, когато настоях да получа обяснение защо господин Именанд не присъства лично. Настойчивостта ми шокира любезните ни събеседници, но след като Мустафа прошепна нещо в ухото на господин Еминитес, той ме увери, че господин Именанд ще се присъедини към нас по-късно, но засега трябва да започнем без него. Всичко това не ми подейства особено окуражаващо.

Уалиф се прокашля:

— И така, господин Уорнок, както разбирам, вие заедно с Мустафа Сахеер, в партньорство с господин Именанд, искате да вземете терена на концесия за първоначален проучвателен период от три години, последван от двайсет и пет годишен период на експлоатация при стандартни условия. Това означава, че ще изплащате годишна такса за ползване на земята, както е упоменато в приложение четири, производствени бонуси, според приложение пет, държавни такси, определени в приложение шест и ще отделяте част от продукцията, според приложение седем. Както разбирам, вече е постигнато съгласие по първоначалната работна програма.

Господин Еминитес хвърли поглед към проектодоговора, който се намираше пред него. Лицето му бе непроницаемо, а и като се имаше предвид отсъствието на тайнствения ни благодетел, всичко това ми се стори много рисковано начинание.

— Ние, разбира се, не можем да предвидим какво ще бъде крайното производство — обадих се аз. — Но сме убедени, че резервоарът съществува и че ще успеем да го разработим.

— И как се нарича другата петролна компания, с която ще си партнираме? — попита Уалиф.

Двамата с Мустафа се спогледахме. Господин Еминитес оправи възела на вратовръзката си и после отвърна на английски с много силен акцент:

— Няма да има други партньори. Това е едно от условията господин Именанд да се съгласи да вложи такива значителни капитали. Освен това той настоява проучванията да започнат още този месец.

— Защо толкова бързо? — намесих се аз.

Питах се дали ще доживея да видя началото на работата.

— Господин Именанд не е никак млад и много би искал да види резултатите от капиталовложенията си.

— Това е твърде необичайно — отбеляза Уалиф. — Но египетското правителство се отнася с уважение към господин Именанд и значителния капитал, който е готов да вложи в този проект, освен това имаме пълно доверие на нашия приятел, господин Уорнок. Така че сме готови да приемем това условие.

Уалиф, който имаше голям опит в преговорите, беше известен с това, че изморяваше събеседниците си с обсъждането на безброй много подробности. Сега по лицето му се бе разляла усмивка и обичайната му арогантност бе заменена от нещо, което можеше да се определи като уважение. Отпуснах се на стола, опитвайки се да прикрия изненадата си. Кой всъщност беше този господин Именанд? Единствената информация, която бях успял да изкопча от Мустафа, беше, че е вложил огромни капитали по цялото Средиземноморие, от Испания до Турция, както и в Северна Африка и че през по-голямата част от живота си бе живял в Гърция. Притежаваше значително богатство и най-интересното беше, че нямаше никакви наследници. Тази информация не беше особено изчерпателна, но бях напълно наясно, че без поддръжката на „Гео Консалтънси“, нямаше да успеем да съберем достатъчно средства дори за първоначалните проучвания и че никога нямаше да можем да подпишем такъв изгоден договор. Така че нямах избор, трябваше да му се доверя напълно.

Изведнъж усетих, че атмосферата в стаята се промени. Господин Еминитес се бе изправил на крака и бе навел почтително глава. Останалите го последваха. Обърнах се. Зад мен, точно до вратата, беше застанал един слаб мъж.

— Оливър Уорнок. За мен е чест да се запозная с такава легендарна личност като вас.

Гласът на Именанд беше много дълбок, имах чувството, че басовите нотки отекнаха в цялото ми тяло. Той се приближи към нас, слънцето вече не го огряваше и успях да го огледам по-внимателно. Беше слаб, висок около метър и седемдесет, имаше тъмна кожа и много приличаше на либиец. Имаше фини черти на лицето, високи скули и дълъг, извит нос. Трудно ми беше да определя възрастта му, бих казал, че е някъде между петдесет и седемдесетгодишен, кожата му бе гладка и показваше, че полага доста усилия за себе си. Движеше се съвсем изправен, имаше царствена осанка и от него се излъчваше обаяние, каквото бях усетил само веднъж в живота си, когато бях представен на принц Фейсал. Беше безупречно облечен в скъп черен костюм, носеше цветна вратовръзка и подходяща кърпичка. Вратовръзката му бе прикрепена със златна игла с формата на щраусово перо. Този ексцентричен детайл подсказваше, че срещу мен стоеше човек, от когото можеше да се очаква всичко.

Господин Еминитес придърпа един стол за новодошлия.

— Господин Уорнок, за мен е чест да ви представя на господин Именанд — каза той.

Бизнесменът ми подаде ръка и двамата се здрависахме. За моя изненада, въпреки че изглеждаше млад, кожата на ръката му бе като на много възрастен човек.

— Приятно ми е да разбуля тайната и да се запозная лично с вас, господин Именанд — казах аз.

— А на мен да се срещна с Ясновидеца. Репутацията ви ми е добре известна, от доста време следя внимателно кариерата ви. Имате забележителни постижения, очевидно сте един от най-добрите геофизици на света.

— Преувеличавате — отвърнах аз скромно.

За моя най-голяма изненада думите ми като че ли го засегнаха.

— Аз никога не преувеличавам. Може би вие самият не осъзнавате истинските си способности.

— Аз съм просто един учен, господин Именанд, нищо повече. И много щателно извършвам проучванията си.

— Ще видим това. А сега приемете моите съболезнования за загубата на съпругата ви. Тя беше забележителен археолог.

— Значи сте чували за нея? — попитах аз и в този момент се почувствах неловко.

Почти нищо не знаех за този човек, а държането му пораждаше някаква странна близост между нас.

— Чел съм някои от нейните научни работи. Аз съм колекционер на антични предмети и дори може да се каже, че съм нещо като археолог, но разбира се, съвсем на аматьорски начала. — Той се засмя и всички учтиво го последваха. — А сега да поговорим за работа. Условията на договора удовлетворяват ли ви?

Почувствах се притиснат в ъгъла и отговорих малко несигурно:

— Да, всичко е наред.

— Не се заблуждавайте, господин Уорнок, а впрочем мога ли да ви наричам Оливър?

Кимнах в знак на съгласие.

— Ще проявявам огромен личен интерес към проучванията ви, Оливър. Реших, че вие ще станете моето хоби.

Той отново се засмя и другите отново се присъединиха към него. Аз обаче не го направих. Нещо ми подсказваше да се противопоставя на обаятелния му чар, който изпълваше стаята като парфюм.

— Значи можем да сключим сделка? — попитах направо, твърдо решен да не се поддавам на общото настроение.

Смехът моментално спря.

Мустафа ми хвърли един поглед, изражението му подсказваше, че бях прекрачил определена граница. Господин Еминитес се изкашля, а Уалиф започна да оправя копринената си вратовръзка. Напрежението ставаше все по-голямо, докато най-накрая за всеобщо облекчение на лицето на господин Именанд се появи широка усмивка.

— Да, можем да сключим сделка, а сега трябва да хвана самолета си. В бъдеще доста често ще се виждаме, Оливър, бъдете сигурен в това.

И ние отново си стиснахме ръцете.

Господин Еминитес събра от масата всички карти и таблици и ги прибра в куфарчето си. Забелязах, че докато се отправяше към вратата се движеше така, че никога да не застане с гръб към шефа си. Господин Именанд се спря до вратата и за моя изненада ми намигна, преди да излезе.