Т. С. Лърнър
Сфинксът (30)

28

Британският консул Хенриз се отнесе с ледена любезност към вбесения служител на затвора, след което ме изведе от сградата. Веднага щом се отдалечихме достатъчно, за да не могат да ни чуят, той ми съобщи, че трябва да се чувствам задължен на помощника си Мустафа Сахеер, който го бе информирал за ареста ми и след това под негово влияние полковник Хасан бе използвал връзките си, за да уреди освобождаването ми. Всичко това беше още по-трудно, тъй като днес беше петък, почивният ден за мюсюлманите.

— Оливър, след теб наистина остава една твърде неприятна диря от полуистини и завършващи със смърт инциденти. Сигурно е ужасно да загубиш съпругата си, но Бог ми е свидетел, вече ми става твърде трудно да те измъквам от кашите, в които се забъркваш. Не бих искал в даден момент да се превърнеш в БПБ.

— Какво е БПБ?

— Британски поданик в беда, горките хора не могат с години да се измъкнат от неприятностите, в които са се озовали. Започват да се превръщат в нещо подобно на твоя нещастен приятел австралиеца Бари Дъглас. Слава богу, поне проблемът с него не ми е на главата. Според мен той беше АГБ — австралийски гражданин в беда. Каква ужасна мисъл само.

Колата на Хенриз беше паркирана на улицата, съвсем близо до входа на затвора. Когато ни видя, шофьорът му излезе и отвори задната врата.

— С каквото и да си се захванал, крайно време е да го прекратиш — предупреди ме настойчиво Хенриз. — Следващия път няма да мога да те измъкна, независимо колко пъти ще ми се обади шефът на „Бритиш петролиум“, на „Шел“ или който и да е друг. Дори и такъв специалист по петрола като теб е лесно заменим, когато става въпрос за международни отношения. Имай предвид, че времето ти на свобода ти е дадено назаем, Оливър — и той чукна с пръст по часовника си, сякаш да подчертае думите си.

Лимузината се отдалечи. Стоях на улицата, чувствах се замаян от обезводняването. Един мъж излезе от сянката на съседния магазин и ме хвана за ръката. Отблъснах го, но в следващия момент осъзнах, че това беше Хермес Хемиедес.

— Ела, приятелю, нека те придружа до вилата ти, където ще бъдеш на сигурно място — каза той.

Дръпнах го отново в сянката на магазина.

— Откъде научи за ареста ми?

— Градът е малък. Разбрах, че си пристигнал още когато кацна в Кайро. Оттогава започнах да следя стъпките ти. Правя го, естествено, защото се страхувам за сигурността ти и за астрариума.

— Да не си полудял? Изобщо не трябва да ни виждат заедно. Разпитваха ме за теб, искаха да разберат дали те познавам. Какво става?

— Властите никога не са одобрявали този тип египтология, с който се занимавам аз. Сигурно вече си разбрал, че имаха подобно отношение и към Изабела.

— Хермес, разпитваха ме и ме унижаваха в продължение на часове!

Някой изсвири кратко зад гърба ми и аз се обърнах. Моят иконом Ибрахим стоеше малко по-надолу, от другата страна на улицата, и нервно наблюдаваше въоръжената охрана пред входа на главното полицейско управление. Забелязах, че колата на компанията също ме чакаше. Ибрахим изгледа Хермес с огромно презрение и след това започна ожесточено да ми прави знаци да отида при него.

Обърнах се отново към Хермес:

— Изглежда всяка моя стъпка се следи.

— В много по-голяма степен, отколкото си представяш. Искаш ли да дойдеш с мен?

— Не. Стой далече от мен!

Той стисна силно ръката ми.

— Не забравяй, винаги когато имаш нужда, можеш да ме потърсиш.

Измъкнах ръката си от неговата и без да се обръщам назад, пресякох улицата и се отправих към Ибрахим и чакащата ме кола.

 

 

Когато се върнахме във вилата, Ибрахим тикна в ръцете ми раницата с астрариума.

— Вашият приятел, господин Сахеер я донесе. Каза да ви предам, че понякога е по-добре сърцето да не знае какво вършат ръцете. Моля ви, господин Уорнок, имам жена и син в университета. Не искам никакви неприятности.

— Обещавам ти, Ибрахим, няма да имаш никакви неприятности.

Той ме погледна недоверчиво, сви рамене и изчезна в стаята си.

Занесох раницата в спалнята, заключих вратата и пуснах щорите. След това я поставих върху бюрото и зачаках. Нервите ми бяха опънати до краен предел. Очаквах всеки миг да чуя удари по входната врата. Нараняванията ме боляха, а мускулите ми бяха напрегнати, все едно очаквах повторно нападение. Бях убеден, че всеки момент ще атакуват вилата и този път или щяха да ме изправят пред съда, или просто щях да „изчезна“. Около мен цареше пълна тишина.

Извадих внимателно астрариума от раницата и се загледах в него. За моя най-голяма изненада двата магнита все още бясно се въртяха един около друг, а дисковете се бяха активирали, за да поставят началото на лавина от съдбоносни събития, които аз така неразумно бях задействал.

А толкова много хора искаха да се доберат до този мистериозен механизъм. Те вярваха, че той може да влияе върху живота на хората, върху събитията и дори върху историята. Това беше необикновена, но колкото и да не ми се щеше да призная, изключително вълнуваща мисъл. Това, че в момента аз бях притежателят му, ме караше да се чувствам изпълнен със сила и власт.

Огледах се наоколо, преценявайки възможностите пред себе си. Трябваше да скрия астрариума, но къде? След опита за нахлуване във вилата и след като бяха претърсили основно апартамента ми в Лондон, знаех, че е изключително неподходящо да го скрия тук. Освен това във вилата всеки ден влизаха и излизаха прекалено много хора. Трябваше да го скрия на някое неочаквано място, на място, за което дори опитен крадец не би се сетил. Излязох на балкона, дръпнах щората и се загледах в градината. Откъм страната на къщата, където живееше Ибрахим, имаше едно малко оградено пространство, в което държахме нашата немска овчарка Тинин. Мюсюлманите смятат, че кучетата са нечисти същества, но последните събития бяха принудили Ибрахим да приеме присъствието на Тинин, тъй като той беше добър пазач. В тази част на двора имаше една кучешка къщичка, която беше достатъчно голяма, за да може да се зарови нещо в единия й край.

Малко по-късно викнах на Ибрахим за довиждане и излязох на дълга разходка по „Корниш“. Преборих се с поривите на вятъра, идващ откъм Средиземно море, прекосих улицата и седнах на стената, отделяща улицата от морето. До мен достигна мирисът на печени кестени, който идваше откъм един близък пазар, и колкото и да е странно, ми напомни за Оксфорд стрийт по време на коледните празници. Влюбени двойки, някои от тях облечени в традиционни, а други в западни облекла, се разхождаха покрай мен, а вятърът издуваше дрехите им като платна на кораб. Жените бяха красиви, примамливи и изпълнени с живот, а мъжете имаха продълговати лица и гледаха сериозно. Докато ги наблюдавах, изведнъж още по-болезнено усетих липсата на Изабела. Спомних си как веднъж само преди няколко месеца бяхме излезли заедно на разходка. Вперих поглед в морето. Вдясно от мен се намираше малкият остров, на който някога е било разположено едно от чудесата на древния свят — александрийският фар. Изабела ме беше завела там и най-подробно ми го беше описала, сякаш го бе виждала със собствените си очи. Фарът е бил построен по времето на Птолемеите, за да не се разбиват многобройните търговски кораби, когато навлизат в пристанището. Изабела ми беше казала, че фарът бил толкова висок, че сякаш не се подчинявал на законите на земното притегляне. За религиозните поклонници от онова време той вероятно е представлявал гледка, надминаваща всички човешки възприятия, а сигналният му огън е горял ден и нощ. Изабела стоеше, вперила поглед в това място, и си спомням, че останах направо поразен от убедителния начин, по който ми го описваше.

 

 

Както всяка вечер, възрастните мъже бяха започнали да се събират в кафе „Атенеос“ и да разговарят, докато пушат лулите си, пият гъсто черно кафе в малки чашки и ядат баклава. Седнах на една маса отвън и си поръчах кафе. Трябваше да въведа малко ред в разхвърляните си мисли.

Полицаят беше споменал, че йероглифът, изобразяващ Ба, е знак на някаква нелегална организация. Изабела, както и Хю Уолингтън имаха татуировка на Ба, което означаваше, че между тях вероятно е съществувала по-здрава връзка, отколкото предполагах. Бяха ли хората от снимката в Бехбейт ел-Хагар замесени по някакъв начин? Може би Енрико Силвио също беше част от нея. Но що за организация беше това?

Картинката, отпечатана на първата страница на менюто, привлече вниманието ми. Рисунката на жена, която имаше змии на главата си вместо коса, ми се стори позната. Спомних си главата на Медузата Горгона, която Изабела ми беше показала в съня ми. Освен нея на стената на килията ми бяха изрисувани още риба и бик. Къде ли можеха да се открият тези три образа заедно? Отново насочих мислите си към нелегалната организация. Дали Хермес…

— Господин Уорнок.

Вдигнах стреснато поглед. Адел, икономът на Франческа, стоеше до масата и ме гледаше тревожно.

— Търсих ви във вилата ви в Рушди и икономът ви ми каза, че най-вероятно ще ви открия тук.

Той погледна порезната рана над веждата ми и сниши глас:

— Отново ли ви разпитваха?

Кимнах.

— Беше доста неприятно, но можеше да бъде и далеч по-лошо. Предполагам, че към мен се отнесоха сравнително добре, защото съм европеец.

Адел хвърли нервно поглед назад и в мен остана усещането, че се притеснява да не го видят, че разговаря с мен. Направи ми знак да го последвам.

— Моля ви, нека да тръгваме. Безпокоя се, че госпожа Брамбила е напълно съсипана от мъка. Започва да губи разсъдъка си. Моля ви, трябва да дойдете с мен незабавно.

 

 

Франческа седеше в трапезарията, френският прозорец, който гледаше към градината, беше отворен. Въпреки че следобедът беше доста топъл, тя беше наметнала едно одеяло върху раменете си. Когато ме видя, по лицето й се изписа ужас и тя силно стисна ръката ми.

— Значи най-после дойде да си вземеш къщата?

Седнах на дивана до креслото, в което се бе разположила. Нямаше и следа от огромната власт и авторитет, които преди излъчваше. Вместо това приличаше на объркано дете. Представляваше наистина жалка гледка.

— Нищо не съм дошъл да взема, Франческа, нито имам намерение да те изпращам където и да било. Тук си на сигурно място — опитах се да я успокоя аз, протегнах се и помилвах ръката й.

— Аз съм виновна, Оливър, аз я убих. Всичко стана заради онази жена. Джовани беше глупак, че й се довери. Чуваш ли ме какво ти казвам, Джовани? — обърна се тя към празното пространство пред себе си. — Чуваш ли ме?

Страдаше от лека форма на деменция и от време на време губеше връзка с реалността.

— Коя жена? — попитах тихо.

— Англичанката, която помогна на Изабела да отиде в Оксфорд. Все кроеше нещо.

— Амилия Линхърст ли?

— Джовани я избра да му бъде върховна жрица… двамата разполагаха с толкова много власт, а след това тя провали всичко, абсолютно всичко… — Франческа започна да се поклаща напред-назад. — Тялото винаги ни изоставя, така че какво значение има всичко това? Горкото дете, вече е мъртво.

Предположих, че говореше за липсващите органи на Изабела. Наведох се към нея, вперих поглед в очите й и се опитах да я върна към действителността.

— Кой откара тялото на Изабела в моргата, Франческа?

— Мъжете, които работят в черквата ни, аз наредих така. Не исках да й правят аутопсия, но от полицията настояха.

— И колко време остана трупът й при свещениците?

Франческа като че ли отново изпадна в деменция.

— Никой от рода Брамбила не е бил кремиран. Нас винаги ни погребват, също като великите владетели на Египет. И оставаме завинаги безсмъртни чрез своите наследници. — Тя отново стисна ръката ми. — Изабела беше родена на изключително благоприятна дата. Съдбата я беше предопределила за велики дела. Беше избрана, ако можеш да разбереш какво имам предвид. Съпругът ми нареди да й направят астрологическа карта, той вярваше в тези неща.

Бръкнах в джоба на якето си и извадих снимката, направена по време на разкопките в Бехбейт ел-Хагар.

— Познаваш ли някого от хората на тази снимка? — попитах аз.

Франческа посочи Хю Уолингтън.

— Този мъж е идвал у нас няколко пъти още докато беше студент. Аз не го харесвах, но той боготвореше Джовани. Добрата съпруга никога не задава на мъжа си излишни въпроси. Бракът е конспирация, в която и двете страни са постигнали споразумение. Понякога се превръща в пародия — заключи тя с горчивина. — Ела, време е да те запозная със съпруга си.

Посегна към бастуна си, след това с куцукане се отправи към аркадата. Последвах я с известно безпокойство. Къде ме водеше? Спряхме пред една малка врата, покрита със завеса. Тя дръпна завесата, след това взе ключа, който висеше на верижка около врата й, и го пъхна в ключалката. Бутнах тежката врата и тя се отвори.

— Това е кабинетът на Джовани. Малцина имаха привилегията да бъдат допускани тук. Нищо не е пипнато тук след смъртта му.

Огромната стая беше пълна със старинни мебели. В единия ъгъл пред еркерния прозорец беше разположено огромно бюро, подобно на това, което Наполеон е използвал по време на военната си кампания. Върху него беше поставен овален портрет на мъж на около петдесет години, облечен в униформата на италианската фашистка партия. На протегната му ръка беше кацнал един сокол. До нея имаше друга снимка на същия мъж, заедно с младия крал Фарук, който изглеждаше изключително красив и елегантен. Двамата си бяха стиснали ръцете. Високо в единия ъгъл на стаята беше поставен препариран сокол, чиито стъклени очи проблясваха. На масичка вдясно от бюрото под прашен стъклен похлупак стоеше модел на семейната фабрика за памук, изработен от балсамово дърво и клечки кибрит. В противоположния край на стаята имаше малко походно легло, застлано с чаршафи и одеяло, дискретно прикрито зад големия диван. Гледката беше доста трогателна.

Франческа улови погледа ми и отбеляза, сякаш се опитваше да се защити:

— Спя тук, при призраците на семейството. Така се чувствам в безопасност. Исках да ти покажа това…

И тя ме заведе до една от стените, цялата покрита със снимки, поставени в рамка, и ми показа редица от групови фотографии, на които се виждаха само мъже. Под фотографиите с красив почерк бяха отбелязани датите от 1910 до 1954 година. Забелязах, че нямаше снимки от времето на Втората световна война — от 1939 до 1945 година. Всички снимки бяха направени на едно и също място, на брега на езерото Мариот, където богатите жители на Александрия са ходели на лов за патици и други водни птици. На една от последните снимки, направена през 1954 година, се виждаше момиченце, застанало до мустакат мъж на средна възраст, облечен в костюм за лов и с шапка на главата. На протегнатата му ръка беше кацнал сокол, а детето беше съсредоточило цялото си внимание върху птицата. Човек много лесно можеше да си представи цялата обстановка. Можех дори да чуя виковете на разтревожените чапли, които излитаха от тръстиките, и да усетя вятъра, разлюляващ палмите. Веднага ми стана ясно, че това дете беше Изабела.

— Ето я — каза Франческа. — Тук е на пет години и вече ходи на лов с баща си и дядо си. Човекът със сокола е синът ми Паоло. Другите мъже гледаха ловни кучета, а Паоло имаше сокол. В нашия род винаги са се гледали соколи, още от шестнайсети век, когато прадедите ми са живели в областта Абруцо. Внучката ми много обичаше тази птица.

Тя посочи препарираната птица в ъгъла на стаята.

— Ето я, това странно същество надживя сина ми. Такъв е животът, пълен с всякакви изненади. След като баща й умря, Изабела изкарваше сокола навън. Питаше ме: „Нона, защо и аз нямам крила?“. Не трябваше да напуска Египет, не трябваше да ходи да учи в чужбина. Сега щеше да е жива.

— Какво искаш да кажеш, Франческа?

— Basta! Вече всичко е безсмислено. Родът ни е прекъснат.

И тя блъсна ядно крака на креслото с бастуна си.

Отидох до библиотеката и коленичих, за да мога да прочета заглавията на книгите — „Древна астрология“, „Древното изкуство на мумифицирането“, „Египетска книга на мъртвите: магии и заклинания“, „Нектанебо II — магьосник или политик?“, „Магьосникът Моисей“, „Трудовете на Хермес Трисмегист, интерпретирани от Тоз Грекус“.

Възрастната жена застана зад гърба ми.

— Това са книгите на Джовани. Когато пътуваше, винаги ги носеше със себе си. В началото отстъпвах на прищевките му. Дори участвах в някои от възстановките му, но после нещата взеха да стават сериозни.

Тя спря, очевидно реши, че е казала прекалено много. Възстановки? Дали това не бяха представленията, за които ми бе говорила и Сесилия? Сетих се за думата „секта“, която офицерът беше споменал.

— Какво значи „сериозни“? — зададох въпроса съвсем между другото, за да не прекъсвам тънката нишка, която крепеше Франческа в действителността.

Лицето й помръкна.

— Не можеш да ги спреш мъжете — отбеляза тя с горчивина.

Извадих от библиотеката една книга, озаглавена „Популярни истории от древния Египет“ от Гастон Масперо. Името ми беше познато, тъй като го бях срещал сред книгите на Изабела. Отворих я на произволна страница и попаднах на историята за съня на Нектанебо, същият, който Амилия Линхърст беше описала в дисертацията си. Едно изсушено цвете се плъзна и падна на пода. Въпреки че беше съвсем сухо, из стаята се разнесе нежният му аромат. Вдигнах цветето, беше изсушен син лотос, цветът на листенцата все още си личеше. Знаех, че това цвете е свещено и често го бях виждал изобразено по стените на храмовете и на рисунки, на които се виждаше как членове на египетския двор позират, надвесени над него. Изабела ми беше казвала, че има халюциногенни свойства.

— Джовани интересуваше ли се от историята на Нектанебо II? — попитах аз.

— Историята на този фараон бе завладяла напълно съзнанието му. Джовани беше силно привлечен от идеята за расовата чистота, а Нектанебо II е последният истински египетски владетел. Съпругът ми наричаше онези, които след него са се възкачили на трона, колониални окупатори. Това са персите, след тях арабите, после турците, французите и англичаните. По ирония на съдбата следващият управник на Египет беше Насър, но това не намали интереса на Джовани към фараона.

— Няма такова нещо като расова чистота — отбелязах малко разсеяно.

Стоях, загледан в цветето, умът ми се напрягаше да установи точните връзки.

— През трийсетте години времената бяха съвсем други, тогава хората търсеха сигурност и това ги караше да се чувстват в безопасност. Трябва да разбереш, че всички бяхме отчаяни, особено ние, които живеехме в Египет. Ние, италианците, искахме да се идентифицираме с някого. Джовани усещаше, че наближават огромни промени, искаше да осигури бъдещето на семейството, да направи така, че да не загубим всичко, което имахме.

Заслушах се по-внимателно, когато долових заплашителната нотка в гласа й.

— Как точно си е представял, че ще успее да постигне това?

Франческа рязко вдигна глава и ме изгледа право в очите, като че ли изведнъж осъзна, че е казала прекалено много.

— Достатъчно! И без това се разприказвах прекалено много, няма да предам съпруга си!

— Не те моля да предадеш съпруга си, а само да спасиш внучката си — отговорих й аз в същия тон и двамата се изгледахме намръщено.

— Вече е твърде късно за това, Оливър. Не разбираш ли, че я загубихме? И двамата я загубихме.

— Но тя дали почива в мир, Франческа?

— В мир? Не се дръж като идиот. Огледай се наоколо, отвсякъде съм заобиколена от мъртви, които крещят за възмездие. Когато и аз умра, и с мен ще стане същото.

Върнах книгата на мястото й.

— Трябва да ми кажеш името на свещеника, който погреба Изабела — казах й го със съвсем мек тон, не знаех дали отново не бях изгубил доверието й.

За мое най-голямо облекчение Франческа отговори на молбата ми:

— Отец Карлото от черквата „Света Екатерина“. Семейството ни принадлежи към тази енория от много години.

Докато я водех към вратата на кабинета забелязах колко фини бяха костите на ръката й. След като излязохме в коридора, тя заключи вратата и се обърна към мен:

— Не можеш да отидеш при него сега, тази вечер имаш задължение към мен. Отивам на опера и ти ще ме придружиш. Гостува балетът на Болшой театър, който ще представи „Орфей“ на Стравински.

Объркан от странната промяна в нея, реших, че отново се е пренесла в някой спомен от миналото, но точно в този момент от сянката се появи Адел.

— Госпожа Брамбила ще ви бъде изключително задължена, ако я придружите — каза той. — Това е събитието на годината. Всички важни личности в Александрия ще бъдат там. А госпожата трябва непременно да присъства заради честта на фамилията.

Представих си белезите по лицето си. Може би за мен щеше да е от полза да се покажа на публично място. Така щях да предизвикам преследвачите си и може би дори щях да ги принудя да разкрият самоличността си. Мина ми тревожната мисъл, че в опита си да се превърна от жертва в преследвач, използвах самия себе си като примамка. Това беше опасен ход, но той можеше да се окаже и твърде полезен.