Т. С. Лърнър
Сфинксът (22)

20

Същата нощ лежах в леглото, разкъсван между умората и страха, че ако заспя, отново ще сънувам кошмар, свързан с Изабела. Чувствах тялото си сковано от напрежение. Лежах с широко отворени очи и наблюдавах сенките по тавана. Не можех да се отпусна. Бях заключил здраво входната врата и дори я бях залостил с един шкаф, но веднага осъзнах, че това е твърде глупав опит да предотвратя вероятно нападение. Без съмнение, стига да искаше, Хю Уолингтън можеше да ме проследи до апартамента ми. Изведнъж до слуха ми достигна призрачен вой. Скочих ужасен, очаквайки да бъда споходен от някакво свръхестествено същество. Воят беше последван от ръмжене и силно мяукане — котки и котараци се гонеха по покривите. Изпитах огромно облекчение, присмях се над собствения си страх и хвърлих поглед към будилника. С изненада установих, че е пет сутринта. Станах от леглото и реших да предприема нещо, за да се разсея. Трябваше да разбера дали не мога да открия някоя следа сред бележките на Изабела, които бяха останали тук. Знаех колко задълбочени бяха изследванията й, надявах се, че може би някъде беше описала пътя, който астрариумът трябваше да измине. Не можех цял живот да го нося със себе си. Исках да се отърва от него колкото е възможно по-скоро. Протегнах се да взема една кутия с книжа, която се намираше на най-горния рафт, и в същия момент от по-долния изпадна една книга. Беше антология с английска поезия. Вдигнах я и видях надписа от вътрешната страна на корицата: На Изабела с цялата ми любов Енрико Силвио, Оксфорд, 1970 г.

От страниците изпадна една стара черно-бяла снимка. На нея се виждаха група хора, застанали пред археологически разкопки. Бяха подредени като за официална снимка, все едно бяха членове на някакъв клуб. Клекнала на първия ред се усмихваше Изабела, изглеждаше много, много млада. Беше сложила ръката си върху коляното на Амилия Линхърст, която седеше до нея. С изненада установих, че по онова време Амилия е била доста привлекателна. До нея се бе разположил дядото на Изабела, Джовани Брамбила. Познах го, защото го бях виждал на стари семейни фотографии. Беше облечен в костюм за пътуване, а на главата си носеше бродиран фес. Личеше си, че дори на осемдесет години е човек с авторитет, дълбоко хлътналите му очи гледаха строго към камерата изпод дебелите вежди. Зад него в профил беше застанал един женствен мъж с дълга коса, това беше младият Хермес Хемиедес. От едната му страна стоеше човек, който ми се стори познат, беше мъж на трийсет и няколко години, с гъста буйна коса и проницателен поглед. Беше облечен в униформата на британската армия и чертите на лицето му се открояваха съвсем ясно въпреки различната прическа — Хю Уолингтън. Значи наистина бе познавал Изабела, но не от някаква конференция. Спрях, в този момент се почувствах като воайор, който наднича в миналото на Изабела, и това чувство се затвърждаваше от това, че в момента бях заобиколен от предмети, които й бяха принадлежали. Вдигнах поглед. Стаята бе започнала да се изпълва със синкава светлина, зазоряваше се. Отново усетих неприятното чувство, че някой ме направлява, че съм част от една огромна загадка, чийто измерения ми бяха дълбоко неясни. Потреперих, обзе ме някакво лошо предчувствие. Бях успял да избегна заплахата, която ме дебнеше в Египет, или поне си мислех, че е така, но след случилото се в музея и сега, докато стоях, вперил поглед в снимката на Хю Уолингтън, усетих, че примката около врата ми отново се затяга.

На гърба на снимката пишеше:

Бехбейт ел-Хагар, 1965

Окървавена, приижда прибойна вълна

да удави обреда Невинност.

Добрите изгубват свойта увереност,

а злите кипят от страст и от сила.

Думите на стихотворението кънтяха в ушите ми. Погледнах книгата, в която беше скрита снимката. Имаше ли някаква връзка между двете? Прелистих я и открих, че цитатът е бил взет от стихотворението на Йейтс „Второто пришествие“:

Завой след завой в спирала растяща,

соколаря соколът не чува,

разпада се всичко, оста не издържа,

светът се изгубва в анархия дива.

Окървавена, приижда прибойна вълна

да удави обреда Невинност.

Добрите изгубват свойта увереност,

а злите кипят от страст и от сила.

Безспорно иде откровение ново,

безспорно настава второ пришествие.

— Второ пришествие! — едва изричам

и тозчас издуха на Мирозданието изплува образ необятен:

насред пустинята създание със тяло лъвско и глава човешка

със поглед пуст и като слънце безсърдечен

размърдва хълбоци, дорде край него

се вие ято възмутени птици на пустинята.

Отново притъмнява, сега обаче знам,

че двайсетте ни века дрямка каменна

кошмар били са зарад тази детска люлка.

Какъв ли звяр жесток, дочакал своя час,

промъква се към Витлеем да се роди?

Какви бяха разкопките, в които бе участвала тази група? Спомних си, че Хермес бе споменал нещо за Бехбейт ел-Хагар и за това, че там са били извършени важни разкопки, свързани с последните дни на фараоните. Имаше ли всичко това някаква връзка с астрариума? И защо ме беше излъгал Хю Уолингтън?

Докоснах надписа върху вътрешната страна на корицата, усетих грапавината под пръстите си и във въображението ми се роди нов сценарий. В миналото на жена ми е имало някаква тайна любовна история, за която тя никога не ми беше споменавала. Изплува сянката на мъж, за когото не знаех нищо. Всяко ново разкритие, което правех за миналото на Изабела, ме отдалечаваше все повече от нея. Всъщност колко добре я познавах? Дали не бях влюбен в един измислен образ? В някаква смесица от всичко, което исках тя да бъде, а не в това, което в действителност е била? Тази мисъл ме разтърси из основи. Трябваше да вярвам в нас, в истинността на любовта и брака ни, нищо друго не ми беше останало.

Погледнах отново името и започнах да ровя из паметта си. Енрико Силвио. Никога не го бях чувал преди. Знаех, че стихотворението на Йейтс се отнасяше до края на християнството. Когато бях дете, майка ми ме беше накарала да го науча наизуст. Но сега образите придобиваха ново значение — сфинксът бавно се разбужда в очакване да настъпи краят на съществуващия свят, пустинните птици грачат и се разлитат пред немигващите очи на гиганта. Имах чувството, че тази алегория напълно съответства на моя разпадащ се свят.

Огледах стаята, опитвах се да събера мислите си. Изабела имаше стар тефтер, в който бе записвала всякакви адреси. Сигурно беше някъде тук. Няколко пъти претърсих стаята. Най-накрая погледът ми попадна на няколко стари дамски чанти, които висяха на закачалката зад вратата. Прегледах съдържанието им много внимателно. Най-после късметът ми проработи. Беше в обшитата с мъниста чанта, която Изабела носеше, когато бяхме гаджета. Знаех, че имаше тази чанта още от студентските си години. По скъсаната й копринена подплата имаше петна от парфюм и червило, вътре открих трохи от нещо, което предположих, че може да е хашиш. Обърнах чантата с хастара навън. Намерих тефтера, скрит под подплатата. Отворих го, познах почерка й и сърцето ми се разтуптя, беше малко променен в сравнение с почерка, който познавах. Седнах и внимателно запрелиствах страниците, докато стигнах до буквата „С“. Интуицията ми подсказваше, че трябва да проследя тази нишка. Ето го, беше написано „ЕС“ и след него следваше телефонен номер в Оксфорд.

Съзнавах, че шансовете ми не са особено големи, номерът беше отпреди повече от пет години, но все пак си струваше да опитам. Погледнах часовника си, беше станало почти девет и сега цялата стая беше обляна в слънчева светлина. Вдигнах слушалката на телефона и набрах номера. Последва дълго звънене. Тъкмо щях да се откажа, когато чух женски глас, беше на възрастна жена и имаше чужд акцент. Тя доста неучтиво ми съобщи, че в момента Енрико е в болницата, но ще се прибере по-късно през деня.

Оставих телефона и адреса си и я помолих да му каже, че го е търсил вдовецът на Изабела Брамбила. Вдовец. Прозвуча ми сякаш тази дума се отнасяше до трагедия, споходила някой друг. Стори ми се, че усетих напрежение в гласа на жената, когато чу името на Изабела, но може и да съм си го въобразил.

Затворих телефона. Искаше ми се да избягам от всичко, което ми напомняше за брака ми, от тесния апартамент, от Лондон и от нарастващото усещане, че някой ме наблюдава.

Чух шум откъм площадката пред апартамента ми. Замръзнах, очаквайки всеки момент някой да започне да блъска по вратата ми. Започнах да си мисля колко време ще ми е необходимо, за да грабна астрариума и да се покатеря по покрива на сградата. След миг чух как стъпките продължиха към долния етаж и входната врата се затръшна. Някой от съседите ми отиваше на работа. След сблъсъка ми с Хю Уолингтън бях напълно убеден в автентичността и изключителната стойност на астрариума. Без съмнение Уолингтън беше проявил нездрав интерес към него и бе разиграл пред мен странна сценка, като твърдеше, че е фалшификат. Усещах, че нямаше да се поколебае да употреби насилие, и това силно ме тревожеше. Никой не знаеше какво можеше да предприеме в следващия момент. Трябваше да се махна от Лондон, трябваше да преосмисля ситуацията и да реша какво да правя нататък. Основният въпрос, който стоеше сега пред мен, беше дали поради невнимание не бях въвлякъл Гарет в тази опасна игра, която можеше да има фатален край.

Звънът на телефона ме стресна.

— Ало.

— Здрасти, Оливър. Гарет се обажда… просто ти звъня, както се разбрахме.

Гласът на брат ми издаваше, че е напълно изтощен, но изпитах облекчение, когато го чух.

— Как си? — попитах аз, като се опитах да скрия тревогата си. — Вкъщи ли си?

— Да. Как се прибра до „Уест Хампстед“?

— Без проблеми. Слушай ме внимателно, Гарет, забеляза ли нещо необичайно, някой да те следи или нещо подобно?

Отново се опитах да говоря спокойно и разумно, макар че започвах да се питам дали не ме обхваща параноя.

— Не, само обичайните хора. Защо, да не би да си наел частен детектив да ме следи? — пошегува се той.

Не ми стана смешно.

— Просто се пази, разбра ли?

— Да, хер командант.

— И се грижи за себе си.

Разбра, че имах предвид наркотиците.

— Обещах ти, че ще го направя.

Започна да ми говори сърдито и враждебно. Трябваше да се постарая отново да спечеля доверието му.

— По-късно днес ще си замина да видя татко. Да му предам ли нещо?

— Кажи му, че още не съм умрял. Дано да спре да ме следи и да ми натяква.

Последва изщракване и сигнал свободно. Гарет беше затворил телефона, но генетичната връзка между нас не беше прекъсната, потрепваше като леко подръпната струна.

 

 

Тази сутрин, когато напуснах кооперацията, минах по малката задна уличка и се отправих към спирката на метрото. Прецених, че ще ми е по-лесно да се отърва от преследвачите си, ако се скрия в тълпата на гара „Кингс Крос“ и взема влак на север. След като се слях с хората, които рано сутрин идваха на работа в Лондон, се качих на влака до селото, в което живееше баща ми. Астрариумът беше внимателно прибран в раницата ми.

Гарата беше точно такава, каквато я помнех, боядисаният надпис висеше над перона, а в двата му края имаше дървени кашпи с рози. Тази позната гледка веднага ми подейства благотворно. Забелязах и две нови придобивки. Точно до гишето за продажба на билети дискретно беше поставен автомат за продажба на шоколади, а до тоалетните имаше чисто нова телефонна кабина. Началникът на гарата, господин Уилкот, когото познавах откакто се помня, стоеше в края на перона. Беше висок, приведен мъж, който слабо накуцваше от раната, получена през Втората световна война. Историята за раняването му бяхме слушали неведнъж още когато бяхме ученици. Той наду свирката, за да даде знак на влака да отпътува, и след това, накуцвайки, се отправи към мен.

— Това ти ли си, Оливър?

— Същият, господин Уилкот.

— Съжалявам за жена ти, момче. Срещал съм я само веднъж, но си спомням, че беше прекрасно момиче.

Познатият глас ме върна назад към безгрижните времена и застиналия пейзаж на детството ми. Докато го слушах как ми говореше за най-различни незначителни неща със северняшкия си акцент, изведнъж осъзнах колко много ми е липсвал животът на село, където всеки те приема такъв какъвто си и не задава много въпроси.

— Татко ли ви каза? — попитах аз.

— Да, много беше разстроен, нали се сещаш? Ще се радва да те види. Дълго ли ще останеш?

— Боя се, че само една вечер.

— Как може така. Баща ти се чувства толкова самотен, откакто майка ти си отиде. Остани по-дълго, сигурно ще ти е приятно да видиш някои позабравени физиономии.

— Много би ми се искало, но нямам време.

— В такъв случай ще те изпратя утре. С влака в 10:45 ли си заминаваш?

— Точно така.

Слязох по стълбите и поех по улицата, бях преметнал раницата си през рамо. Имах намерението да стигна до къщата на баща ми, като прекося цялото село, както правех преди десетилетия, когато отивах и се връщах от училище. Но в този момент не ми се искаше да срещам когото и да било, затова реших да мина през полето и така да стигна направо до редицата от залепени една за друга къщи. В една от тях живееше баща ми, а и аз самият бях живял в нея до осемнайсетата си година, когато отидох да уча в университета. Майка ми беше починала преди пет години и сега ми мина през ума, че последния път, когато дойдох тук, беше за нейното погребение. Все още ми беше трудно да повярвам, че няма да я заваря да ме чака заедно с баща ми на входа на малката тухлена къща.

Поляната беше изпъстрена с жълтурчета и маргаритки, чиито нежни стебълца се превиваха от поривите на вятъра. Носеше се лек дъх на оборски тор и мокър торф. Когато бях дете, идвах тук, за да мечтая. Гледах небето и си представях, че всеки облак е магическо килимче, на което можех да се кача и да избягам към екзотични места, непознати пейзажи и нови лица. Спрях, поех дълбоко въздух, бях силно изкушен да легна на земята с надеждата, че ще върна времето назад и когато се изправя, отново ще бъда тийнейджър. Чист и невинен. Вместо това преметнах през рамо раницата с астрариума и продължих да вървя.

 

 

Баща ми стоеше пред вратата на малката къща и ме чакаше. Едно време беше висок, едър мъж, а сега като старо дърво се беше превил под тежестта на годините. Изненадах се, като видях колко е остарял, и инстинктивно се заоглеждах да зърна някъде около него дребната, крехка фигура на майка ми.

Къщата беше част от миньорски жилищен квартал, построен през двайсетте години. Покрай тесните улички бяха построени малки тухлени къщи, залепени една за друга. Железопътната линия минаваше точно зад тях, а покрай нея бяха малките градинки, които принадлежаха на всяка една от къщите. В градината на баща ми растяха тиквички, домати, ягоди, тук-там се виждаше някой розов храст. За него тази малка територия беше източник на гордост и радост. Всяка неделя, веднага щом се върнехме от черква, той отиваше в градината и прекарваше там с часове. Ние, синовете му, не бяхме допускани до това място. Дори и сега, когато погледнах нататък, почувствах обида.

Къщата се състоеше от две спални на горния етаж, на долния имаше дневна с камина и кухня. Тоалетната беше на двора и до нея водеше бетонна пътека. Нямаше баня и единственото място, където човек можеше да се измие, беше умивалникът в кухнята. Когато бях дете, всяка неделна вечер се къпехме в тенекиеното корито, което поставяхме пред огъня. Първо татко, после мама, след нея аз и накрая идваше ред на Гарет. Седнал от другата страна на камината, наблюдавах как баща ми се къпе. Слабият му гръб бе покрит със синкавочерен прах, срамните му части тайнствено се криеха в сянката, докато той внимателно се наместваше в тясното корито. Един от най-ранните ми спомени е свързан с това негово прераждане, с преобразяването му от чернолик циклоп с миньорска лампа на челото в най-обикновен простосмъртен. Тогава сигурно съм бил на около година, но си спомням как това едновременно ме възхити и ужаси. Аз също исках да порасна и да сляза под земята, но се страхувах, че тя ще ме отрови.

В началото на хиляда деветстотин и шейсета година, когато приключи първата ми успешна година като консултант, предложих да дам пари, за да разширим къщата, като построим баня. Баща ми направо побесня.

— Няма да приема подаяние от собствения си син — беше казал тогава на майка ми.

Измина цяла година, преди отново да ми проговори. Но такъв си е баща ми, горд и суров като природата наоколо.

— Мислех, че ще пристигнеш с някоя от модерните си коли — викна ми той откъм вратата.

Забелязах, че стиска бастун, а големите синкави кокалчета на ръцете му приличаха на възли. Освен това беше облечен с женска жилетка, най-горното перлено копче беше плътно закопчано, а бледорозовата вълна беше добре опъната върху потника му. Не посмях да го попитам откъде я е взел.

— Дойдох с влака — отвърнах аз. — Колата все още е в гаража, откакто съм се прибрал, не ми е останало време да отида да я взема.

Баща ми впери поглед в мен, хлътналите му очи ме огледаха внимателно. Кожата под скулите му беше хлътнала, бръчките му говореха както за възрастта му, така и за многобройните му разочарования. Днес обаче очите му бяха изпълнени с обич.

— Изпих чая си преди повече от час — каза той, — но мога отново да сложа чайника.

— Би било чудесно.

Двамата влязохме в къщата, без да се ръкуваме.

По-късно същата вечер седяхме в дневната и гледахме по малкия черно-бял телевизор епизод от „Шоуто на Бени Хил“. Това беше едно от малкото неща, които наистина доставяха удоволствие на баща ми. Бях купил този телевизор преди пет години като подарък на родителите ми за Коледа, най-вече за да има с какво да се забавлява майка ми, която беше болна. Мълчанието беше оглушително. Винаги съм си мислел, че това бе една от причините, поради която се ожених за Изабела, гласът й неспирно ромонеше като поточе, докато аз упорито мълчах. Бяха минали четири часа от пристигането ми, а баща ми все още не беше казал нито дума за смъртта й. Бяхме разговаряли за здравето на Гарет, за времето, за последните спорове на миньорските профсъюзи с управляващите, за Харолд Уилсън, за Инок Пауъл, за все по-лошото обслужване по влаковете, за идеално поддържаната градинка на баща ми. Въртяхме се около темата за жена ми, както гаргите се въртят над току-що изораната нива.

„Шоуто на Бени Хил“ свърши със сцена, в която един дебел комик подгони една приятно закръглена блондинка. Баща ми стана и веднага изгаси телевизора, защото вярваше, че се изхабява от много работа. Докато се връщаше към креслото си, спря и отвори едно чекмедже на бюфета, в което винаги държеше кутия с лимонови резанки. Отвори кутията шумно и ми предложи да си взема.

— Кажи ми как е в действителност Гарет — започна той.

— Оцелява някак си.

— И това е нещо. Какво става с групата му?

— Бях на техен концерт. Наистина ги бива, татко. Нямаше да го познаеш, ако го беше видял. Поканих го да дойде да живее при мен, но той отказа. Но обеща да ми се обажда всеки ден. Вярвам, че ще се оправи, просто сега минава през труден период.

Настъпи мълчание, предполагам, че баща ми се опитваше да си представи ситуацията. После неочаквано заяви:

— Никога не съм го казвал преди, но съм ти благодарен, че се грижиш за него. Той винаги е бил син на майка си, нали се роди толкова късно. Едва сега разбирам това. Трудно ми е да разговарям с него, не както с теб.

Усмихнах се вътрешно, очевидно представата на баща ми за нивото на общуване между нас беше съвсем различна от моята.

— Но той е близък с теб — продължи баща ми. — Ти ще се погрижиш за него, когато… нали знаеш…

— Няма за какво да се безпокоиш, татко.

— В случай, че се чудиш, да ти кажа, че тази жилетка беше на майка ти — поясни той. — Може да ти звучи смешно, но като я нося, се чувствам спокоен. Струва ми се, че все още мирише на нея.

— Не е необходимо да ми обясняваш.

— Искаше ми се да ти го кажа.

Наведе се и разрови жарта в камината, като че ли се чувстваше неудобно и отбягваше да срещне погледа ми.

— Това, което се случи, е противоестествено, синко. Изабела беше толкова млада, не трябваше да умира. Обещай ми, че няма да загубиш посоката в живота си, също като стария си баща, който дори не знае дали днес е неделя или четвъртък. Още по-лошото е, че хич не се интересува от това. Човек не трябва да живее по този начин.

Баща ми се настани в креслото си, сякаш бе говорил прекалено дълго и това го бе изтощило. Мълчах слисан. Никога не ми бе говорил по този начин, никога не го бях чувствал толкова близък и ми беше трудно да повярвам, че силният като скала мъж, когото боготворях в детството си, е станал толкова уязвим.

— Тя много те харесваше, знаеш това, нали, татко?

— Знам — въздъхна той.

Въздишката му беше тежка, като че ли в нея се съдържаше цялата неправда на света и нещо по-лошо, стори ми се, че той се бе примирил с нея. Изкашля се, за да покаже, че иска да смени темата, и продължи:

— Знаеш ли, реших да продължа това, с което майка ти се захвана малко преди да умре. Спомняш ли си, че започна да съставя фамилно дърво по ирландска линия?

— Така беше.

Чувствах се като хипнотизиран от проблясващите огнени езичета в камината, клепачите ми натежаха, бях изкарал прекалено много безсънни нощи. С мъка държах очите си отворени.

Докато седях там и слушах баща ми да говори за това-онова, си спомних за един разговор, който бях провел с Изабела преди няколко години. Беше ме видяла как работя на едно нефтено находище в Италия, в южните части на Апенините. Лицето й светеше от възбуда, каза ми, че съм истински ясновидец и че имам дарба, която прахосвам. Беше дълбоко убедена в думите си и това ме разтревожи. Дали това не бе реакция срещу сляпата вяра на майка ми, която толкова много ме смущаваше като дете, или подсъзнателно се страхувах от нещо? За Изабела това беше още един случай, в който се бях подиграл с убежденията й. Тогава защо се чудех, че се бе доверила на Гарет, а не на мен? Защо упорито отбягвах да говоря с нея за мистичните й вярвания, или защото дълбоко в себе си усещах, че притежавам някакви необикновени способности?

Баща ми отново бе потънал в дълбоко мълчание, усетих, че пак ме обхваща добре познатото ми чувство на досада, струваше ми се, че се задушавам. Обзе ме същото онова безпокойство, което като тийнейджър ме бе накарало да напусна селото. Знаех тогава, че тук не е моето място, разбирах, че и сега нещата не се бяха променили. Пожелах лека нощ на баща си, в себе си бях доволен, че си тръгвам утре сутринта.

Спах във втората спалня, това беше стаята на Гарет, след като аз се изнесох от къщи. Когато влязох вътре, имах усещането, че стаята все още очаква тринайсетгодишното момче да се завърне — там бяха старите комикси, прашните модели на самолети висяха от лампата на тавана, скаутското знаме бе закачено за полицата над камината. Между тези неща забелязах и някои останки от юношеството ми — постер на „Куин“, на нощното шкафче видях стар брой на списанието „Ролинг Стоун“. Марк Болън ме гледаше втренчено от корицата. Оставих на писалището раницата с астрариума в нея, това беше моят талисман от Египет.

Отметнах завивката и се вмъкнах в тясното легло.