Т. С. Лърнър
Сфинксът (51)

Епилог

Наблюдавах като хипнотизиран как блестящата синя вода се разбиваше в носа на моторницата. Беше изминала повече от година, откакто напуснах Египет, но дори и сега имах чувството, че всичко се беше случило на някой друг. Като че ли спомените и необходимостта да им намеря логично обяснение бяха започнали да превръщат отминалите събития в мит.

Видяха се отблизо очертанията на гръцкия остров Докос, където живееше господин Именанд. Следвайки инструкциите на помощника му бях взел самолет до Атина, а след това наех лодка, с която да стигна до дома на бизнесмена. Въпреки че той бе определял хода на живота и кариерата ми през последните дванайсет месеца, не бях виждал господин Именанд от срещата ни в Александрия и сега се чудех защо този толкова саможив човек изведнъж настоя да се видим.

Близо до лодката ни се появи делфин, перката му ту се подаваше, ту изчезваше под водата, докато си играеше и се състезаваше с нас. Морето блестеше като тюркоаз — цяла една водна вселена, която криеше едновременно тайнства и избавление.

Докато моторницата се носеше по Егейско море си спомних за последния ден, който прекарах с Изабела, денят на смъртта й. Спомних си силното въодушевление, изписано на лицето й, когато се показа от водата и обяви, че е открила астрариума. Спомних си и паниката, която я бе обзела предишната вечер, както и кошмарите й.

Не я бях сънувал от месеци. Знаех, че винаги щях да я нося в себе си, но една сутрин се събудих и осъзнах с известна тъга, че тя окончателно ме е напуснала. Ако човек имаше душа, нейната най-после бе намерила покой.

След като се върнах в Лондон, накарах Гарет да се премести от онази квартира и да заживее в собствен апартамент. Беше много зает със записите на първия си албум, но най-важно от всичко беше, че като че ли завинаги се бе отказал от амфетамините. Между нас се бе установила някаква нова връзка и за първи път от детството му се чувствахме добре в компанията един на друг. Заведох го дори да види баща ни и тримата отидохме на стадиона „Брънтън Парк“, на който любимият ни отбор „Карлайл Юнайтед“ загуби, но това беше без значение, защото моето внимание беше изцяло насочено към тях двамата. За първи път от смъртта на майка ми видях баща ми в толкова добро настроение.

Редовно поддържах връзка с Рейчъл. Тя се бе върнала в Ню Йорк, а статията й за Садат се бе появила на първа страница на списание „Тайм“. Бяхме разговаряли няколко пъти по телефона, но като че ли нито един от нас не искаше да разговаря за онази невероятна история с астрариума.

Междувременно Мустафа с удоволствие управляваше новото нефтено находище в Египет. Спазвайки обещанието, което бях дал на Бил Андерсън да му се отплатя за услугата, бях включил и него в сделката. Той получаваше малък процент от печалбата, в замяна на което осигуряваше безплатна противопожарна охрана и потушаване на пожари, в случай че имахме нещастието някъде да се получи пробив. Това беше моят начин да благодаря на тексасеца. Фахир беше изчезнал, но от време на време получавах от него по някоя картичка от интересни в политическо отношение страни като Алжир, Гватемала и Шри Ланка. Така и не разбрах за кого в действителност работеше. Франческа се беше оттеглила в „Каза ди Рипоза“, старческия дом, в който отиваха европейците, и бе изпаднала в пълна сенилност. Вила „Брамбила“ беше дадена под наем, но бях прехвърлил на Адел собствеността на апартамента, в който живееше. Това беше най-малкото, което можех да направя за него.

Президентът Садат и министър-председателят Бегин си бяха поделили Нобеловата награда за мир в края на годината. Като че ли най-после в този район се долавяше оптимизъм.

Животът продължаваше и може би и аз трябваше да се чувствам по-щастлив.

Но хъсът, който изпитвах при откриването на всяко ново нефтено находище, бе изчезнал завинаги. Когато пробите показаха, че вторият кладенец на новото нефтено поле има капацитет от осемнайсет хиляди барела на ден, бях доволен, но в никакъв случай не бях така развълнуван, както се чувствах преди. Открих, че изпитвам нужда да използвам ясновидските си способности за по-духовни цели. Може би господин Именанд, който бе обещал да подкрепя всички начинания на основаната от мен компания, интуитивно бе схванал настъпилата в мен промяна. В крайна сметка срещата беше по негово, а не по мое настояване.

След блестящото слънце навън ми беше необходимо известно време, докато привикна към сумрака в стаята, където бях поканен, за да се срещна с господин Именанд. Отправих се по прекрасен персийски килим, който покриваше мраморния под. С изненада установих, че въпреки огромния си размер като зала в художествена галерия всъщност е болнична стая. Мъжът, подпрян на възглавниците, беше възрастен и немощен, лицето му бе изпито от болестта, а под очите му имаше тъмни сенки.

— Добре дошъл, Оливър. — Гласът му прозвуча съвсем немощно.

— Господин Именанд, вие май не сте добре.

Думите ми прозвучаха толкова нелепо в присъствието на човек, който очевидно бе съвсем близо до смъртта. В настъпилата тишина чух ясно как дишането на Именанд стана все по-трудно, прозвуча като птица, която пърха в клетката си в опита си да излезе от нея.

— Не съм добре ли? — повтори той и сухо се засмя. — Умирам най-после, слава богу!

Направи ми знак да се приближа към него. Една лампа светна, като че ли с движението си бях предизвикал това. Сега успях да огледам стаята по-добре. С удивление видях, че освен леглото и медицинската апаратура около него, единственият друг предмет в стаята е огромна каменна статуя на сфинкс. Намираше се до стената и лицето й беше скрито в сянка, но аз имах чувството, като че ли в стаята присъстваше трети човек.

До леглото имаше кожено кресло поставено така, че господин Именанд не трябваше да помръдва нито една част от тялото си, за да вижда човека, с когото говори. От другата страна на леглото беше поставена система с прозрачна течност в нея, а маркучът й минаваше под ръкава на пижамата на възрастния човек. На нощното шкафче имаше порцеланова чиния, в която беше сложен полуобелен нар. Яркочервените му семки се бяха разпилели по порцелана.

— Знаеш ли, избрах те, защото ти много приличаш на мен, още един Орфей… — прошепна той, гласът му бе едва доловим.

— За какво ме избрахте?

— Ти ще бъдеш моят наследник. А моето завещание включва много повече от материални придобивки.

Погледнах го, бях напълно объркан. За какво говореше? Съсредоточих вниманието си върху дланите му, които лежаха върху чаршафа и приличаха на стари кожени ръкавици. Сториха ми се някак си изоставени, като че ли той вече бе започнал да напуска тялото си.

Господин Именанд заговори отново, този път гласът му звучеше по-силно и по-уверено:

— Така и не ти благодарих за това, че върна астрариума.

Вдигнах стреснато поглед. За момент реших, че не съм го чул правилно.

— За какво говорите?

Изненадата и объркването ми ме накараха да се държа непочтително. Кой беше той? И откъде знаеше това? Имах странното усещане, че всички събития в живота ми са водили точно към този момент. Възрастният мъж се надигна с огромно усилие.

— Нямаме време за игрички, Оливър — каза той с дрезгав глас, пръстите на ръцете му потреперваха. — Няма значение дали ще ми повярваш, или не, но аз ти дължа обяснение. Ще ти дам последните парчета от загадката, която се простира доста по-назад във времето, отколкото можем да си представим. Има още една скрита истина за астрариума. Моля те, Оливър, за момент забрави скептицизма си. Направи това удоволствие на един умиращ човек.

И той се отпусна уморено на възглавниците. Кимнах, безпокоях се да не би с въпросите си да ускоря смъртта му.

— Слушам ви.

Господин Именанд въздъхна уморено и след това започна да ми разказва историята си:

— Нектанебо е имал много жени, много съпруги, но една от тях е обичал най-много от всички — Банафрит. Тя е била не само върховна жрица, но и велик астроном и астролог и е поддържала връзки с най-големите умове по онова време от Гърция и Вавилон. Онази статуя на сфинкс е направена в нейна чест и е оцеляла и до ден-днешен. Мисля, че си видял друг такъв сфинкс на дъното на пристанището в Александрия, сред руините на някогашния великолепен град.

Обърнах се и огледах отново статуята на сфинкса. Сега разпознах извивката на носа, високите скули и специфичната форма на лицето. Това беше огледален образ на лицето на сфинкса, който бях видял под водата и който бе причинил смъртта на жена ми. Но по статуята пред мен не се виждаха никакви следи от ерозия. Изглеждаше така, сякаш е била направена вчера. Чертите на лицето бяха съвсем запазени. Отново се извърнах към мъжа в леглото. С изненада установих, че чертите на неговото лице бяха съвсем същите като тези на лицето на сфинкса, наистина бяха по-мъжествени, по-тежки, но приликата беше направо поразителна. Побиха ме тръпки. Господин Именанд ме наблюдаваше, усмихна се едва-едва, после направи усилие и продължи да говори:

— Беше толкова отдавна и въпреки това като че ли се случи вчера. Фараонът обичал жрицата повече от собствения си живот, повече от върховното си право да бъде живо божество. Но настъпили размирни времена — жреците, министрите, дори части от армията тайно се съюзили с персийците. И направили заговор да унищожат фараона. Банафрит дочула за този заговор и без Нектанебо да знае за това, в онзи ден заела неговото място, като скрила лицето си зад златната маска на фараона.

Гласът му се разтрепери от вълнение, той спря за миг, след това събра сили и продължи:

— И тогава предателите убили Банафрит, а не Нектанебо. Същата вечер фараонът чакал любимата му да дойде при него, но вместо нея дошъл един прислужник и му съобщил, че Банафрит била отровена от враговете му и сега лежи в кома. Полудял от мъка, Нектанебо отишъл при любимата си и нагласил дисковете на астрариума така, че да показват рождената й дата. Изида, която властва над безсъзнанието, отдавна била ядосана, че механизмът бил откраднат от храма й, затова част от нея преминала в астрариума. Той на свой ред произнесъл присъдата си над фараона, осъждайки любимата му на вечни страдания, а него самият за наказание направил безсмъртен. Така Банафрит и Нектанебо никога нямало да бъдат заедно в отвъдния живот. И така до днес.

Господин Именанд едва дишаше, поемаше си дъх с ужасна мъка, но бе твърдо решил да довърши историята си.

— Виждаш ли, Оливър, и ти, и аз изиграхме ролята на Орфей. В продължение на хиляди години бях обречен да водя жалко подобие на живот. Това беше истински ад, не можех да отида в Туат, на небето, и да бъда с любимата си. До момента, в който ти постави астрариума в гроба й и събра в едно тялото и душата й.

Стоях, вперил поглед в него, опитвах се да разбера смисъла на думите му. Дали агонията, в която бе изпаднал, не бе замъглила съзнанието му? Той като че ли прочете мислите ми и се усмихна.

— Както казах и преди, Оливър, няма никакво значение дали ми вярваш, или не. Въпреки това ти си моят спасител, благодарение на теб магията е развалена. Както виждаш, започнах много бързо да остарявам, но съм благодарен, че имах достатъчно време да намеря свой наследник, човек с талант, който ще остави истинска диря след себе си.

С върховно усилие той се протегна и хвана ръката ми, неговата ръка приличаше на част от скелет, покрит с кожа.

— Благодаря ти — промълви той.

След това отпусна глава на възглавниците. Все още държах ръката му в своята, когато той започна да шепне нещо. Говореше на език, който никога не бях чувал, въпреки това ми се стори, че ме благославя. По лицето му се изписа безкрайно блаженство, погледът му се спря някъде зад гърба ми, от устата му се отрони думата „Банафрит“ и той издъхна.

Влязох в ярко осветения хол, като внимателно затворих вратата на спалнята зад гърба си.

Една млада гъркиня, очевидно прислужничка, седеше в плетен стол до отворения прозорец и шиеше нещо. Вдигна поглед към мен и ми се усмихна.

— Не обръщайте внимание на стария човек. Той е луд, напълно луд — каза тя и отново се наведе над работата си.

Отвън долетя подрънкването от хлопатарите на козите и за момент ми се стори, че дочух женски смях.