Майкъл Крайтън, Ричард Престън
Микро (9)

5.

Уайкики

27 октомври, 17:45 ч.

 

Питър Янсен лежеше на оправеното легло в хотелската си стая. Имаше чувството, че това не се случва на него. Не знаеше какво да прави. Защо не беше казал на Уатанаби коя е Алисън Бендър? Беше ужасно уморен, но не можеше да си почине. Кадрите от видеозаписа непрекъснато се сменяха пред очите му. Видя Алисън да държи нещо, докато наблюдаваше смъртта на Ерик, сякаш тя не означаваше нищо за нея. А после побърза да се махне. Защо?

Рик Хътър му беше споменал нещо във връзка с Ерика Мол. Как да провериш някого. Намери портфейла си и затършува из него, вадейки карти и пари. Най-накрая я намери — визитката, която Рик му бе дал в лабораторията преди повече от седмица. На нея беше изписано името ХОРХЕ и телефонен номер.

Човекът, който можеше да се добере до телефонни записи. Хакерът от МТИ.

Кодът беше на Масачузетс. Набра номера. Известно време даваше свободно. И продължи да дава свободно. Не се включи гласова поща, така че Питър просто продължи да чака. Накрая получи нещо като отговор.

— Ъ?

Питър се представи и обясни какво иска.

— Приятел съм на Рик Хътър. Можеш ли да ми дадеш списък на последните обаждания от и на определен телефонен номер?

— Ъ? Защо?

— Рик каза, че можеш да го направиш. Ще платя колкото поискаш.

— С пари не става. Правя нещо само ако е… интригуващо. — Слаб латиноамерикански акцент, тих глас.

Питър обясни положението.

— Една жена може би е замесена в… смъртта на брат ми.

Смърт. За първи път използваше тази дума във връзка с Ерик.

Последва доста дълго мълчание.

— Виж… Имам телефонния номер, от който ми се обади въпросната жена. Можеш ли да разбереш на кого още се е обаждала? Предполагам, че телефонът е неин. — Продиктува номера на Алисън.

Отново се възцари мълчание, което този път доста се проточи. Питър затаи дъх. Накрая Хорхе каза:

— Дай ми… няколко часа.

Питър се просна на леглото с разтуптяно сърце. Чуваше движението по Калакауа Авеню, стаята му гледаше към маука — към вътрешността, града и планините. Денят преваляше; слънцето започна да залязва и стаята се изпълни със сенки. Може би Ерик беше успял да се добере до брега. Може би страдаше от амнезия и се намираше в някоя болница. Може би всичко беше някаква ужасна грешка… Питър трябваше да се надява, трябваше да вярва, че Ерик може би ще се появи — някак, някъде. Винаги имаше шанс, колкото и малък да бе той. Или Ерик е бил… убит? Накрая вече не го свърташе и излезе навън.

Седна на плажа пред хотела и загледа как червеното сияние на залязващото слънце помръква над океана. Защо не каза на полицая, че я разпозна на видеото? Сякаш инстинктът го бе подтикнал да замълчи. Но защо? Какво го накара да постъпи така? Когато бяха малки, с Ерик държаха един на друг. Ерик го покриваше, той покриваше Ерик…

— Ето те и теб!

Обърна се. Алисън Бендър приближаваше във вечерната светлина. Носеше синя хавайска рокля и сандали и изглеждаше съвсем различна от първата им среща в Кеймбридж, когато беше с делови костюм и перли. Тук приличаше на невинно момиче.

— Защо не ми се обади? Помислих, че ще ми звъннеш веднага след като приключиш с полицията. Как мина?

— Добре — отвърна Питър. — Заведоха ме до онова място… Макапуу Пойнт… и ми показаха къде се е случило.

— Ясно. Има ли някакви новини за Ерик?

— Още не са го открили.

— А лодката?

— Какво за нея?

— Полицията проверила ли е лодката?

— О, не знам — сви рамене Питър. — Не споменаха нищо.

Тя седна на пясъка до него и постави ръка на рамото му. Дланта й бе топла.

— Много съжалявам, че ти се наложи да минеш през всичко това, Питър. Сигурно е било ужасно.

— Трудно беше. Полицията разполага с видеозапис.

— Видеозапис? Сериозно? Видя ли го?

— Да.

— И какво? Помага ли с нещо?

Наистина ли не бе видяла камерата в ръцете на двойката, намираща се само на няколко метра под нея? Възможно ли бе да е гледала единствено към катера? Тя се взираше в лицето му в здрача.

— Видях Ерик да скача… но така и не се появи отново — каза той.

— Какъв ужас — тихо промълви тя.

Стисна рамото му и започна да го гали. На Питър му се прииска да й каже да спре, но нямаше вяра на гласа си. Цялата работа изглеждаше страшно зловеща.

— И какво мислят от полицията? — попита тя.

— За кое?

— За случилото се.

— Мислят, че са се задръстили…

Телефонът му иззвъня. Питър го извади от джоба си.

— Ало.

— Хорхе се обажда.

— Момент. — Стана и се обърна към Алисън. — Извинявай, но трябва да се обадя.

Отдалечи се по плажа. В притъмняващото небе започваха да се появяват звезди.

— Слушам те, Хорхе.

— Намерих информация за онзи телефон. Номерът е регистриран на името на „Наниджен Майкротекнолъджис“ със седалище в Хонолулу. Името на служителя е Алисън Ф. Бендър.

Питър погледна назад. Алисън беше като тъмен силует на пясъка.

— Продължавай — каза той.

— В три четирийсет и седем вчера следобед, местно време, тя е звъняла на номер 646–673–2682. Три пъти последователно.

— Чий е номерът?

— Необявен номер за някой от онези боклуци, които купуваш и говориш, докато ти се изчерпа лимитът.

— И се е обаждала три пъти?

— Да, но за много кратко време — три секунди, после две, после още три.

— Добре… Това означава ли, че не е могла да се свърже?

— Не, със сигурност се е свързала. Няма отговарящо съобщение, получила е сигнал свободно. Знаела е, че е свързана. Възможностите са две. Или е продължавала да звъни, защото е очаквала някой да вдигне, или е задействала някакво устройство.

— Устройство…?

— Да. Връзваш телефона да включи нещо, когато получи обаждане.

— Добре, значи три позвънявания едно след друго. После?

— В три и петдесет и пет я е потърсил друг номер на „Наниджен“, записан на името на Винсент А. Дрейк. Искаш ли да го чуеш?

— Разбира се.

Свободно, после някой вдига.

Вин: Да?

Алисън (задъхана): Аз съм.

Вин: Да?

Алисън: Виж, разтревожена съм. Не зная дали се получи. Би трябвало да има пушек или нещо такова…

Вин: Извинявай.

Алисън: Но аз се тревожа…

Вин: Достатъчно.

Алисън: Не разбираш…

Вин: Напротив, много добре разбирам. А сега слушай. Обаждаш ми се по телефона. Искам да говориш… по-конкретно.

Алисън: О…

Вин: Разбираш ли какво искам да кажа?

Алисън: (пауза) Да.

Вин: Добре. Така. Къде е обектът?

Алисън: (пауза) Няма го. Изчезна.

Вин: Добре. В такъв случай не виждам проблем.

Алисън: Въпреки това се тревожа.

Вин: Обектът не се появи, нали?

Алисън: Не.

Вин: В такъв случай предполагам, че няма проблем. Ще обсъдим това по-подробно, но не сега. Прибираш ли се?

Алисън: Да.

Вин: Добре. До скоро.

Връзката прекъсна.

— Има още две обаждания — каза Хорхе. — Искаш ли да ги чуеш?

— Може би по-късно.

— Добре. Ще ти ги пусна на имейла като аудиофайлове. Би трябвало да можеш да ги отвориш на компютъра си.

— Благодаря. — Питър погледна назад към Алисън и потръпна. — Може ли да занеса това в полицията?

— Категорично не — отвърна Хорхе. — Трябва ти съдебна заповед, за да получиш достъп до подобни неща. Покажеш ли ги, ще пратиш по дяволите всички шансове за повдигане на обвинение. Заради незаконно издирване и придобиване на информация. Освен това ще натопиш здравата и мен.

— Тогава какво да правя?

— Хм… — изсумтя Хорхе. — Не знам… накарай ги да си признаят.

— Как?

— Съжалявам, но тук не мога да ти помогна — каза Хорхе. — Ако ти трябват още записи, обаждай се по всяко време.

И затвори.

Питър се върна при Алисън облян в студена пот. Вече се беше стъмнило и бе невъзможно да разчете изражението й. Тя седеше абсолютно неподвижно на пясъка.

— Всичко наред ли е? — попита Алисън.

— Да, всичко е наред.

Всъщност Питър имаше чувството, че се дави, повлечен от бурния поток на събитията. През целия си живот се бе занимавал с учене и до този момент смяташе, че опитът му е дал ясна и дори цинична представа за човешките същества и за това на какво са способни. През годините му се бе налагало да се сблъсква с преписвани, със студенти, предлагащи сексуални услуги срещу оценки, с такива, които фалшифицираха резултатите от изпитите си, и с професори, които присвояваха работата на подопечните си. Имаше дори един шантав случай, в който беше консултант на дипломна работа върху хероина. На двайсет и три години си мислеше, че е видял всичко.

Но вече не беше така. Идеята за убийство, за това, че някой най-хладнокръвно ще се опита да убие брат му, го остави потресен, плувнал в пот и смразен. Не смееше да разговаря с тази жена, която трябваше да е приятелка на Ерик, а явно бе заговорничила срещу него. Тази приятелка не беше проронила нито една сълза. Изобщо не изглеждаше разстроена.

— Ужасно се умълча, Питър — рече тя.

— Денят беше дълъг.

— Да те черпя едно?

— Не, благодаря.

— Тукашните коктейли са прочути.

— Мисля, че е по-добре да си легна.

— Вечеря ли вече?

— Не съм гладен.

Тя стана и изтупа пясъка от роклята си.

— Зная, че си разстроен. И с мен е така.

— Да.

— Защо се държиш така студено? Просто се опитвам да…

— Извинявай — бързо каза той. Не искаше тя да заподозре нещо. Би било глупаво, дори опасно. — Просто шокът е много голям.

Тя протегна ръка и докосна бузата му.

— Обади ми се, ако мога да направя нещо за теб.

— Благодаря. Добре.

Върнаха се обратно в хотела.

— Приятелите ти пристигат утре — рече тя. — И те са разстроени заради случилото се с Ерик. Но обиколката е подготвена. Искаш ли да участваш?

— Абсолютно — отвърна той. — Не мога просто да седя… и да се измъчвам, без да правя нищо.

— Обиколката ще започне от ботаническа градина „Уайпака“ в долината Маноа, в планините — каза тя. — Оттам събираме повечето материали за проучванията. Утре в четири. Да мина ли да те взема?

— Не е необходимо — отвърна Питър. — Ще взема такси. — Криво-ляво успя да я целуне по бузата. — Благодаря, че намина, Алисън. Това означава много за мен.

— Просто искам да ти помогна. — Тя го погледна колебливо.

— И ми помагаш — рече той. — Повярвай. Наистина ми помагаш.

Питър Янсен стоеше на балкона на стаята си. Не можеше да мигне, нито да сложи залък в устата си. Информацията от Хорхе не му даваше покой. Балконът гледаше към града и разхвърляните планински върхове, съвсем черни, без никакви светлини, очертани само от звездите в нощното небе. Алисън Бендър беше направила три кратки обаждания на някакъв номер. Времето на обажданията, 15:47, се беше запечатало в ума му. Късно следобед. Спомни си, че видеозаписът на двойката също беше с отбелязан час. Опита да си го спомни. Имаше добра памет за числа — използваше ги непрекъснато в проучванията си. Отбелязаният час се появи в съзнанието му: 15:50 и някакви секунди. Само три минути след обажданията на Алисън лодката на Ерик беше записана със спрял двигател.

Момент. Ами онзи есемес от Ерик? Кога беше пристигнал? Влезе вътре, взе телефона и прелисти списъка на съобщенията. Текстът (не идвай) беше пристигнал в 21:49 ч. източно време. Между Източния бряг и Хаваите имаше шест часа разлика. Това означаваше… означаваше, че Ерик е пратил текста в 15:49 ч. Само две минути след като Алисън бе позвънила три пъти на телефон за еднократна употреба. Съобщението беше само от две думи — „не идвай“. Положението е било напечено и Ерик не бе имал време да прати по-дълъг текст. Написал го е на лодката, докато се е мъчил да запали двигателя, а секунди по-късно е скочил зад борда. Ръцете на Питър бяха лепкави от потта и телефонът едва не се изплъзна от пръстите му. Впери поглед в екрана: не идвай. Последните думи на брат му.