Майкъл Крайтън, Ричард Престън
Микро (6)

2.

Факултет по бионауки

18 октомври, 15:00 ч.

 

Върнаха се в лабораторията и познатата обстановка изведнъж им се стори някак прозаична и старомодна. А също и пренаселена. Напрежението се трупаше от доста време — Рик Хътър и Керън Кинг не можеха да се понасят още откакто пристигнаха, Ерика Мол беше навлякла неприятности на групата с избора си на любовници, а всички, подобно на толкова много специализанти по цял свят, се конкурираха помежду си. Освен това бяха уморени от работа. Като че ли всички се чувстваха така, когато се върнаха на местата си и продължиха вяло заниманията си. В лабораторията се възцари дълго мълчание. Питър извади чашата от леда, сложи й етикет и я прибра на лавицата си в хладилника. Забеляза, че в джоба му освен дребните има още нещо, и разсеяно го извади. Беше онова малко камъче, което намери в наетото ферари на брат си. Пусна го на масата и то се завъртя.

Амар Сингх, специалистът по растенията, го наблюдаваше.

— Какво е това?

— Беше изпаднало в колата на брат ми. Помислих си, че може да одраска кожата.

— Може ли да го разгледам?

— Разбира се. — Предметът беше малко по-голям от нокът. — Заповядай — каза Питър, без да се вглежда особено внимателно в него.

Амар го постави в отворената си длан и присви очи.

— Не ми прилича на част от кола.

— Така ли?

— Да. Мен ако питаш, това е самолет.

Питър се вгледа в нещото. То беше толкова малко, че детайлите не се различаваха, но сега, когато му обърна повече внимание, забеляза, че наистина прилича на самолет. Като от онези любителски комплекти, които сглобяваше като хлапе. Може би изтребител, който трябваше да се залепи за самолетоносач. Но ако беше така, това бе изтребител, какъвто никога не бе виждал. Имаше затъпен нос, открита кабина без капак и ъгловата задна част с мънички къси издатъци, които трудно можеха да се нарекат истински криле.

— Може ли…

Амар вече вървеше към голямата лупа до лабораторната си маса. Постави предмета под стъклото и го завъртя внимателно.

— Направо фантастично — рече той.

Питър също погледна през лупата. Под увеличение самолетът — или каквото там беше — изглеждаше изящен и красив, изпълнен с детайли. Пилотското място имаше изумително сложни уреди за управление — толкова миниатюрни, че беше трудно да си представи как са били изработени. Амар явно си мислеше същото.

— Може би е лазерна литография — каза той. — По същия начин се правят компютърните чипове.

— Но това самолет ли е?

— Не ми се вярва. Няма задвижване. Не знам. Може би е просто някакъв модел.

— Модел? — повтори Питър.

— Най-добре да попиташ брат си — каза Амар и тръгна към работната си маса.

Питър се свърза с Ерик на мобилния му телефон. На заден план се чуваха високи гласове.

— Къде си? — попита той.

— На Мемориъл Драйв. Страшно ни харесаха в МТИ. Разбират за какво говорим.

Питър му описа малкия предмет, който беше намерил.

— Не бива да е у теб — рече Ерик. — Това е фирмена тайна.

— Но какво представлява?

— Всъщност това е тестов модел — отвърна брат му. — Един от първите модели на технологиите ни. Това е робот.

— Струва ми се, че си има пилотска кабина с малко кресло и инструменти, сякаш някой може да седне там…

— Не, не. Това, което виждаш, е слотът за миниатюрното захранване и контролния модул. За да можем да го управляваме дистанционно. Нали ти казвам, Питър, това е бот. Едно от първите доказателства за способностите ни в областта на миниатюризацията. Никой друг не може да се похвали с подобни постижения. Смятах да ти го покажа, ако имахме време, но… виж, предпочитам да не го показваш много, поне засега.

— Разбира се, няма проблем. — Нямаше смисъл да му казва за Амар.

— Вземи го, когато дойдеш да ни видиш на Хаваите — каза Ерик.

Рей Хох, шефът на лабораторията, дойде и до края на деня преглежда статии в кабинета си. Смяташе се за проява на лош вкус специализантите да обсъждат други работни ангажименти в присъствието на професор Хох, затова към четири следобед всички се отбиха в „Люси Дели“ на Мас Авеню. Събраха се на една малка маса и започна оживена дискусия. Рик Хътър продължаваше да твърди, че университетът е единственото място, където човек може да се занимава с почтена изследователска дейност. Никой не му обръщаше внимание; интересът на всички беше насочен към твърденията на Вин Дрейк.

— Добър беше — каза Джени Лин. — Само че си беше чиста реклама.

— Да, но поне в едно отношение беше прав — обади се Амар Сингх. — Откритията наистина следват новите инструменти.

Ако разполагат с еквивалента на нов тип микроскоп или някаква техника на полимеразна верижна реакция, доста бързо ще направят куп открития.

— Но възможно ли е наистина да става дума за най-добрите условия за изследвания в света? — зачуди се Джени Лин.

— Можем да проверим сами — отвърна Ерика Мол. — Казаха, че ще поемат пътя.

— Как е на Хаваите по това време на годината? — поинтересува се Джени.

— Не мога да повярвам, че се връзвате на всичко това — промърмори Рик.

— Там винаги е хубаво — каза Керън Кинг. — Занимавала съм се с таекуондо в Кона. Беше великолепно. — Керън беше страстен почитател на бойните спортове и вече се беше преоблякла в екипа за вечерната тренировка.

— Чух директорката да казва, че щели да наемат сто души до края на годината — каза Ерика Мол, мъчейки се да отдалечи разговора от Керън и Рик.

— И какво? Това трябва да ни уплаши или съблазни, така ли?

— Или и двете? — предположи Амар Сингх.

— Имаме ли някаква представа каква точно е технологията, с която твърдят, че разполагат? — попита Ерика. — Питър, ти знаеш ли нещо?

— От професионална гледна точка ще бъде голяма глупост, ако първо не си защитите дисертациите — каза Рик Хътър.

— Нямам представа — каза Питър и хвърли поглед към Амар, който само кимна мълчаливо.

— Честно казано, любопитно ми е да видя за какво става дума — обади се Джени.

— На мен също — съгласи се Амар.

— Погледнах сайта им — каза Керън Кинг. — Там пише, че правят специализирани роботи на микро и нанониво. Това означава от милиметри до хилядни от милиметъра. Имат рисунки на роботи, които изглеждат големи около четири-пет милиметра. А до тях други, два пъти по-малки, някъде около два милиметра. Изглеждат много подробни. Без никакви обяснения как точно са произведени.

Амар се взираше в Питър. Той премълча.

— Питър, брат ти не каза ли нещо по темата? — попита Джени.

— Не, било тайна.

— Е — продължи Керън Кинг, — лично аз не зная какво имат предвид под нанороботи. Това би трябвало да е по-малко от дебелината на човешки косъм. Никой не произвежда неща с такива размери. Ще се наложи да го конструират атом по атом, а никой не може да направи това.

— Но те твърдят, че могат, нали? — обади се Рик. — Корпоративни небивалици.

— Онези коли изобщо не ми се видяха небивалици.

— Взети са под наем.

— Трябва да тръгвам — каза Керън Кинг и стана от мястото си. — Ще ви кажа обаче едно — досега „Наниджен“ изобщо не са се разгласявали, но в последната година се споменават в някои бизнес сайтове. Получили са близо милиард долара финансиране от консорциум на „Даврос Венчър Капитал“…

— Милиард!

— Да. А въпросният консорциум се състои предимно от международни фармацевтични компании.

— Фармацевтични компании ли? — Джени Лин се намръщи. — Защо ще се интересуват от микророботи?

— Сюжетът се заплита — обади се Рик. — Голямата Фарма зад кулисите.

— Може би очакват нови системи за доставяне на лекарствата? — предположи Амар.

— Не, вече разполагат с подобно нещо. Използват наносфери. Не им трябва да харчат милиард долара за това. Явно очакват нови лекарства.

— Но как… — Ерика поклати озадачено глава.

— В бизнес сайтовете има и друго — каза Керън Кинг. — Малко след финансирането „Наниджен“ били обвинени от друга компания от този бранш от Пало Алто, според която презентациите на „Наниджен“ били измишльотина за събиране на пари и всъщност не разполагали с технологията, която рекламират. Въпросната компания също разработвала микроскопични роботи.

— А така…

— И какво станало?

— Обвинението било оттеглено. Компанията от Пале Алто обявила фалит. И това е всичко, освен че шефът на компанията е цитиран да казва, че „Наниджен“ в края на краищата наистина разполагат с технологията.

— Значи мислиш, че всичко това е вярно? — попита Рик.

— Мисля, че закъснявам за тренировка — отвърна Керън.

— Аз пък мисля, че е вярно — рече Джени Лин. — И смятам да ида на Хаваите и да проверя лично.

— Аз също — обади се Амар.

— Аз пък не вярвам — заяви Рик Хътър.

Питър вървеше с Керън Кинг по Мас Авеню към Сентръл Скуеър. Беше късен следобед, но слънцето още грееше. Керън носеше сака си в едната си ръка, а другата беше свободна.

— Рик ужасно ме дразни — рече тя. — Държи се като много морален тип, докато всъщност е просто мързелив.

— Какво имаш предвид?

— Да останеш в университета е безопасно — каза Керън. — Приятен, удобен и сигурен живот. Само че той никога няма да го признае. Ще бъдеш ли така добър да минеш от другата ми страна? — добави тя.

Питър се премести от лявата й страна.

— Това пък защо?

— Искам ръката ми да е свободна.

Питър погледна дясната й ръка. Керън беше стиснала ключа за колата в юмрука си и върхът му стърчеше между кокалчетата й като острието на нож. На верижката на ключодържателя, до самата й китка, имаше флакон сълзотворен газ.

Питър не се сдържа и се усмихна.

— Мислиш, че тук е опасно?

— Светът по принцип е опасно място.

— Мас Авеню? В пет следобед? — Намираха се в сърцето на Кеймбридж.

— Колежите не съобщават реалния брой изнасилвания — отвърна Керън. — Лоша реклама, нали разбираш. Богатите възпитаници няма да пращат дъщерите си.

Питър продължаваше да се взира в стиснатия й юмрук и в стърчащия ключ.

— И какво смяташ да правиш с този ключ?

— Прав удар в гърлото. Моментална парализираща болка, може би пробиване на трахеята. Ако това не го извади от строя, сълзотворен газ в лицето от близко разстояние. Як ритник в капачката, чупене при възможност. Дотогава вече ще е паднал и няма къде да ходи.

Беше съвсем сериозна, почти мрачна. Питър потисна желанието си да се разсмее. Улицата беше позната, съвсем обичайна. Хората се връщаха от работа, прибираха се за вечеря. Разминаха се с някакъв изтормозен на вид професор с измачкано рипсено сако, стиснал наръч писмени работи. След него пристъпваше дребна възрастна дама с проходилка. Напред се виждаше група бегачи.

Керън бръкна в чантата си, извади малък сгъваем нож и отвори дебелото назъбено острие.

— Имам и нож „Спайдърко“. Мога да изкормя кучия син, ако се стигне дотам. — Вдигна очи и видя изражението му. — Мислиш, че се държа нелепо, нали?

— Не — отвърна той. — Просто… наистина ли би наръгала човек?

— Виж какво — рече тя. — Заварената ми сестра беше адвокат в Балтимор. Един ден, в два следобед, тръгнала към колата си в гаража и някакъв тип я нападнал. Тя паднала, ударила се в цимента и изгубила съзнание. Била пребита и изнасилена. Когато дошла на себе си, имала ретроградна амнезия, не можела да си спомни нищо за нападателя, как точно е станало, как изглежда онзи. Абсолютно нищо. Прекарала един ден в болницата и я изписали. В кантората й работел някакъв тип, съдружник, който имал подозрителни драскотини по врата и тя си помислила, че може да е той. Някой от собствената й фирма я е проследил и изнасилил. Сестра ми обаче не помни и не може да е сигурна. И се чувстваше ужасно. Накрая напусна кантората, премести се във Вашингтон и трябваше да започне всичко от нулата. — Керън вдигна юмрук. — И всичко това само защото не е носила ключовете си по този начин. Беше твърде мила, за да се защитава. Дрън-дрън.

Питър се мъчеше да си представи как Керън Кинг наръгва някого с ключа или го изкормва с ножа. С безпокойство си помисли, че би го направила. В университетската среда, където повечето хора просто говореха, тя като че ли изглеждаше готова за действие.

Стигнаха до студиото за бойни изкуства. Стъклата на прозорците бяха облепени с хартия. Отвътре се чуваха викове в унисон.

— Е, аз съм дотук — рече тя. — Ще се видим по-късно. Виж, ако говориш с брат си, питай го защо фармацевтични компании са вложили толкова пари в микророботика, става ли? Просто ми е любопитно.

И тя мина през летящите врати.

Вечерта Питър се върна в лабораторията. Трябваше да храни кобрата веднъж на три дни и обикновено го правеше вечер, тъй като кобрите бяха нощни създания. Беше осем часът и осветлението бе приглушено, когато той пусна гърчещия се бял плъх в кутията и затвори капака. Плъхът моментално се сви в ъгъла и замръзна. Помръдваше единствено носът му. Змията бавно се разви и се обърна към него.

— Мразя тази гледка — каза Рик Хътър. Беше приближил зад гърба му.

— Защо?

— Ужасно жестоко е.

— Всеки трябва да се храни, Рик.

Кобрата атакува и заби зъби в тялото на плъха. Гризачът потръпна и след миг рухна.

— Ето затова съм вегетарианец — каза Рик.

— Не вярваш ли, че и растенията имат чувства? — попита Питър.

— Само не започвай с това. Като Джени си.

Проучването на Джени беше върху общуването между растения и насекоми чрез феромони — химикали, отделяни от живите организми с цел предизвикване на определени реакции. През последните двайсет години тази област беше отбелязала невероятни успехи. Джени твърдеше, че растенията трябва да се възприемат като активни и интелигентни създания, които малко се различават от животните. И много й харесваше да дразни Рик.

— Това е нелепо — заяви Рик. — Грахът и бобът нямат чувства.

— Разбира се, че нямат — с усмивка отвърна Питър. — Защото вече си убил растението — по най-безсърдечен начин, за да си напълниш стомаха. Просто се преструваш, че не е крещяло от болка, докато си го убивал. Защото не искаш да си признаеш, че си хладнокръвен убиец на растения.

— Абсурд.

— Видовизъм^[1] — отвърна Питър. — И ти много добре го знаеш.

Усмихваше се, но в думите му имаше истина. Питър с изненада забеляза, че Ерика и Джени също са в лабораторията. Малцина от специализантите работеха вечер. Какво ставаше?

Ерика Мол стоеше при дъската за дисекции и внимателно разрязваше черен бръмбар. Тя бе колеоптеролог — иначе казано, ентомолог със специалност бръмбари. Както сама признаваше, това беше начин да сложи край на разговор на някое парти. („С какво се занимавате?“ „Изучавам бръмбари.“) В действителност обаче бръмбарите играеха много важна роля в екосистемата. Те представляваха една четвърт от всички известни на науката видове. Преди години един репортер бе попитал прочутия биолог Дж. Б. С. Холдейн какво заключение би направил за Създателя от творението му и той бе отговорил: „Има изключителна страст към бръмбарите.“

— С какво се занимаваш? — попита я Питър.

— Това е бръмбар бомбардировач — отвърна Ерика. — От онези австралийските, дето пръскат така ефективно.

Докато отговаряше, тя отново се зае с дисекцията, като се помръдна така, че се опря в Питър. Изглеждаше случайно и тя с нищо не показа, че е забелязала. Но пък беше прочута с флиртовете си.

— И какво му е специалното на този бомбардировач? — поинтересува се Питър.

Бръмбарите бомбардировачи дължаха името си на способността да изстрелват горещ зловонен спрей във всяка посока от въртяща се „оръдейна кула“ в края на коремчето. Спреят беше достатъчно неприятен, за да държи жабите и птиците настрана, и достатъчно отровен, за да убие моментално по-дребни насекоми. Още от началото на миналия век учените се мъчеха да разберат как бръмбарите бомбардировачи постигат това и днес механизмът вече бе добре известен.

— Бръмбарите произвеждат попарващ бензоквинонен спрей, който се получава от отделни съединения, съхранявани в тялото — обясни тя. — Имат две торбички в задната част на телцето — в момента ги отварям, нали ги виждаш? Първата съдържа веществото хидроквинон и окислител, водороден пероксид. Втората торбичка представлява твърда камера и съдържа ензими, каталази и пероксидази. Когато бъде нападнат, бръмбарът мускулно изстисква съдържанието на първата торбичка във втората, където съставките се комбинират и се получава експлозивна струя бензоквинон.

— А тази конкретна буболечка?

— Тя има още нещо в арсенала си — отвърна Ерика. — Наред с останалото произвежда и кетона 2-тридеканон. Той има свойствата на репелент, но действа и като сурфактант или овлажняващ агент, който ускорява разпръскването на бензоквинона. Искам да разбера къде се произвежда кетонът.

Тя леко докосна ръката му.

— Според теб не се произвежда от бръмбара, така ли? — поинтересува се Питър.

— Не е задължително. Може да се произвежда от някакви бактерии.

Това беше доста често срещано явление в природата. Производството на защитни вещества изисква енергия и ако някое животно може да използва бактерии, които да работят вместо него, толкова по-добре.

— Този кетон среща ли се другаде? — Това би могло да бъде довод в полза на теорията за бактериалния произход.

— Да, при някои гъсеници.

— Между другото, защо работиш толкова късно? — попита той.

— Всички го правим.

— Защото?

— Защото не искам да изоставам и смятам, че следващата седмица ще съм заминала. За Хаваите.

Джени Лин държеше хронометър и наблюдаваше сложен апарат — някакви растения с големи листа, ядени от гъсеници под голям стъклен похлупак, свързан чрез стъклена тръба с други три похлупака, под които също имаше растения, но не и гъсеници. Малка помпа контролираше движението на въздуха между съдовете.

— Вече знаем най-общата ситуация — каза тя. — В света има известни триста хиляди вида растения и деветстотин хиляди вида насекоми, като много от тях се хранят с растения. Защо тогава растенията не са изчезнали напълно? Защото отдавна са създали защитни механизми срещу враговете си. Животните могат да избягат от хищниците, но растенията не могат.

Затова са се специализирали в химическата война. Произвеждат собствени пестициди, токсини, от които листата им стават неприятни на вкус, или пък отделят летливи вещества, които привличат хищници, хранещи се с насекоми. А понякога отделят вещества, които предупреждават други растения да направят листата си по-отровни и негодни за ядене. В случая измерваме точно това — общуването между растенията.

Гъсениците в първата колба караха растението да отдели химикал, растителен хормон, който достигаше до другите колби. Останалите растения увеличаваха производството на никотинова киселина.

— Целта ми е да измеря скоростта на реакция — обясни тя. — Затова използвам три съда. Ще откъсна листа от различни места, за да измеря количеството киселина в тях, но веднага щом отрежа листо от едно растение…

— То ще реагира така, сякаш е атакувано, и ще отдели още летливи вещества.

— Именно. Затова са и похлупаците. Знаем, че реакцията е относително бърза, в рамките на минути. — Джени посочи една кутия. — Измервам летливите вещества с високоскоростна газова хроматография, а добивът на листата си е съвсем обикновен. — Тя погледна хронометъра. — А сега, ако ме извиниш…

Джени вдигна първия похлупак и започна да реже листа отдолу нагоре, като ги подреждаше внимателно.

— Хей, хей, хей, какво става тук?

Дани Мино влезе в лабораторията, размахвайки ръце. Червендалест и кръгъл, той бе облечен със спортно сако от туид с кръпки на лактите, крещяща вратовръзка и торбести панталони; имаше вид на типичен достолепен английски професор. А това бе далеч от истината. Мино пишеше докторат върху научните изследвания — бъркоч от психология и социология с щедри дози френски постмодернизъм. Имаше научни степени по биохимия и сравнителна литература, но сравнителната литература бе надделяла; цитираше Бруно Латур, Жак Дерида, Мишел Фуко и други, които смятаха, че обективна истина не съществува, а единствената истина е онази, която е наложена. Мино беше в лабораторията, за да завърши някакъв труд по „научни лингвистични кодове и трансформация на парадигмата“. На практика това означаваше, че досаждаше на всички, тормозеше хората и записваше разговорите между специализантите, докато работеха.

Всички го презираха. Имаше чести обсъждания защо изобщо Рей Хох се е съгласил да го пусне в лабораторията. Накрая някой го попита направо. „Защото е братовчед на жена ми — беше отвърнал Рей. — И никой друг не го иска.“

— Стига бе, хора, никой в тая лаборатория не работи толкова късно, а ето че всички сте тук — каза Мино и отново размаха ръце.

Джени изсумтя презрително.

— Ръкомахник.

— Чух — каза Мино. — Какво означава това?

Джени му обърна гръб.

— Какво означава това? Не ми обръщай гръб.

Питър отиде при него.

— Ръкомахник е някой, който не е развил напълно идеите си и не може да ги защитава — обясни той. — И когато се представя на някоя конференция и стигне до местата, които не е развил, започва да ръкомаха и да говори бързо. Така, както някои размахват ръце и казват „и така нататък, и така нататък“. В науката ръкомахането означава, че нямаш доводи.

— Изобщо не правя това — махна с ръка Мино. — Семиотиката е абсолютно изопачена.

— Аха.

— Но както е казал Дерида, технопреводът е много трудно нещо. Просто се опитвам да посоча всички ви чрез жест. Какво става?

— Не му казвай — обади се Рик. — Ще поиска да дойде.

— Разбира се, че искам да дойда — заяви Мино. — Аз съм хронистът на живота в тази лаборатория. Трябва да дойда. Къде отивате?

Питър накратко му разказа историята.

— О, определено идвам. Пресечната точка между наука и търговия. Покваряването на златната младеж. О, задължително ще присъствам.

Питър си вземаше кафе от машината в ъгъла, когато Ерика отиде при него.

— Какво ще правиш по-късно?

— Не знам, защо?

— Мислех си да прескоча до вас.

Гледаше го право в очите. Нещо в директния й подход го накара да се отдръпне.

— Не знам, Ерика — каза той. — Може да остана до късно.

Като в същото време си мислеше: „Минаха три седмици от последния път.“

— Аз пък почти приключих — рече тя. — А е едва девет.

— Не знам. Ще видим.

— Предложението не ти ли допада? — Ерика продължаваше да го гледа изпитателно.

— Мислех, че се виждаш с Амар.

— Харесвам много Амар. Той е страшно интелигентен. Харесвам и теб. Винаги съм те харесвала.

— Може би ще поговорим по-късно — каза той, наля мляко в кафето си и се оттегли с такава бързина, че го разля.

— Надявам се — рече тя след него.

— Проблем с кафето? — попита Рик Хътър, погледна Питър и се ухили. Държеше лабораторен плъх под една халогенна лампа и мереше подутата му задна лапа с малък шублер.

— Не — отвърна Питър. — Аз такова… изненадах се колко е горещо.

— Аха. Изненадващо горещо.

— Това карагенан^[2] ли е? — смени темата Питър. Карагенанът бе обичайното средство за предизвикване на оток в лапата на опитното животно. Това беше стандартният начин, използван в лабораториите по цял свят за изучаване на възпалителни процеси.

— Точно така — отвърна Рик. — Инжектирах карагенан, за да подуя лапата. После третирах крака с екстракт от кората на Himatanthus sucuuba, екваториално дърво със средни размери, и сега — надявам се — демонстрираме противовъзпалителните му възможности. Вече го демонстрирах със смолата на дървото. Химатантът е изключително дърво, може да лекува рани и язва. Шаманите от Коста Рика казват, че има антибиотични свойства и помага срещу треска, рак и паразити, но още не съм проверил тези твърдения. Но няма съмнение, че екстрактът от кората лекува отока на този плъх със забележителна бързина.

— Определил ли си кои вещества имат противовъзпалително действие?

— Бразилски учени смятат, че свойствата се дължат на алфаамирин цинамат и други цинаматни съединения, но още не съм проверил това. — Рик приключи с измерването, върна плъха в клетката и въведе резултатите и часа в лаптопа си. — Едно обаче е ясно — екстрактите от дървото като че ли са напълно нетоксични. Може би един ден ще ги даваме дори на бременни жени. Ха, виж това. — Той посочи плъха, който щъкаше из клетката. — Вече изобщо не куца.

Питър го тупна по гърба.

— По-добре внимавай, че някоя фармацевтична компания ще започне да те гони за резултатите.

— Изобщо не ме притеснява — отвърна Рик. — Ако наистина се занимаваха с разработка на нови лекарства, вече би трябвало да работят върху това дърво. Но защо им е да рискуват? Нека американският данъкоплатец финансира изследването, нека някой специализант да потроши месеци, за да направи откритието, а накрая те се появяват и купуват резултата от университета. И после ни продават нашето откритие, при това без никакви отстъпки. Сладка сделка, а? — Рик вече се беше разпалил и започна поредната си тирада. — Казвам ти, проклетите фарма…

— Рик — прекъсна го Питър. — Трябва да вървя.

— О, да, разбира се. Никой не иска да чуе това.

— Трябва да центрофугирам отровата.

— Няма проблем. — Рик се поколеба и се озърна през рамо към Ерика. — Виж, не че ми влиза в работата…

— Точно така, не ти…

— Но ми е кофти да гледам как свястно момче като теб попада в лапите на някоя… нали разбираш… Както и да е, познаваш ли приятеля ми Хорхе, който се занимава с компютърни науки в МТИ? Ако искаш да знаеш какви ги върши Ерика, обади се на този номер… — Подаде на Питър визитка картичка. — Хорхе ще се добере до телефонните й записи, гласовата поща и есемесите. Ще научиш истината за нейните… безразборни връзки.

— Това законно ли е?

— Не. Но е адски удобно.

— Все пак благодаря, но… — започна Питър.

— Не, не, задръж я — настоя Рик.

— Няма да ми потрябва.

— Никога не можеш да си сигурен — отвърна Рик. — Телефонните записи не лъжат.

— Добре. — По-лесно беше да задържи визитката, отколкото да спори. Прибра я в джоба си.

— Между другото, брат ти… — започна Рик.

— Какво за него?

— Мислиш ли, че е откровен?

— За компанията ли?

— Да, за „Наниджен“.

— Мисля, че да — отвърна Питър. — Но, честно казано, не съм много запознат.

— Не ти ли разказа?

— Доста е потаен относно цялата работа.

— А мислиш ли, че е нещо наистина иновативно?

Определено е иновативно, помисли си Питър, докато се взираше през микроскопа. Отново разглеждаше бялото камъче, микробот, или каквото там беше. Опитваше се да провери обяснението на брат си, че не става дума за пилотска кабина, а просто за слот за захранване или контролен модул. Изобщо не му приличаше на слот. Беше си точно седалка, пред която имаше миниатюрен, изключително детайлен пулт за управление.

Още се бореше със загадката, когато осъзна, че в лабораторията се е възцарила пълна тишина. Вдигна очи и видя, че образът от микроскопа се предава и на големия плосък екран на стената. Всички бяха вперили погледи в него.

— Какво е това, по дяволите? — попита Рик.

— Не знам. — Питър изключи монитора. — И няма да разберем, ако не отидем на Хаваите.