Майкъл Крайтън, Ричард Престън
Микро (22)

18.

Папратово дере

29 октомври, 14:00 ч.

Керън я подхвана, метна я на гръб и хукна с всички сили. Ножът отново полетя надолу, но този път Керън се метна под някакви папрати, все така носейки Джени на гръб.

Земята изтътна и подскочи, след което тътенът заглъхна. Мъжът се отдалечаваше, взел в ръце натрошените половини на станцията. Видяха го да мята парчетата в раница. Продължи по пътя си и след миг изчезна.

Възцари се тишина. Джени плачеше.

— Ръката ми — изскимтя тя. — Боли… ужасно боли.

Ръката й беше счупена, при това лошо.

— Спокойно, ще те оправим — рече Керън, като се мъчеше да звучи оптимистично. Ръката на Джен изглеждаше ужасно, най-вероятно имаше съставно счупване на раменната кост. Керън намери захвърлен недалеч чувал, отвори го и извади радиостанция. — Хей? Има ли някой? С Джени съм. Тя е със счупена ръка. Чувате ли ме?

— Добре сме — отвърна гласът на Питър. — Всички са налице.

Събраха се под папратите и поставиха Джени на едно листо.

Никой от тях нямаше медицински опит. Керън отвори аптечката и намери спринцовка морфин. Вдигна я така, че Джени да я вижда.

— Искаш ли това нещо?

Джени поклати глава.

— Не. Ще се кача на черешата. — Трябваше да запази ума си бистър въпреки болката. Предпочете две таблетки тиленол, а Керън раздра парче плат и направи клуп за ръката й. Помогнаха й да се надигне. Тя се олюляваше, лицето й бе с цвят на пепел, а устните й бяха побелели. — Ще се оправя.

Но не изглеждаше никак добре. Ръката й се подуваше ужасно и кожата потъмняваше.

Вътрешен кръвоизлив.

Керън се спогледа с Питър и разбра, че той също си спомня какво бе казал Джаръл Кински за микрокесонната болест. Кръвта ти може да изтече и от съвсем малко порязване. А това не беше малко порязване.

Питър си погледна часовника. Беше два следобед. Бяха спали два часа.

Земята беше отрупана с отломки като при корабокрушение. Чувалите и раницата бяха пръснати наоколо. Много други неща бяха изпопадали от бункера, когато ножът го разцепи. Намериха трите мачетета и харпуна. Гроздът от сапуненото дърво бе паднал недалеч. Разполагаха със средства за оцеляване, но къде можеха да отидат? Щом станция „Ехо“ беше изтръгната от мястото си, какво ли се бе случило с останалите? Дали онзи човек ги беше видял? За Вин Дрейк ли работеше?

Трябваше да предположат най-лошото.

Бяха открити. Станциите бяха взети. Къде да се скрият? Къде да идат? Как да се върнат в „Наниджен“?

Докато се чудеха какво да правят, небето започна да притъмнява. Порив на вятъра задърпа листата на едно растение наблизо, разкривайки мъхнатите им долни страни. Питър погледна нагоре и видя как вятърът обръща листата над главите им…

После се разнесе странен звук, дълбоко пляс, последвано от второ пляс. Специализантите гледаха като парализирани как сплескана водна сфера с огромни размери пада на земята до тях и експлодира в стотици по-малки капчици, които полетяха във всички посоки. Беше дошло времето на следобедните дъждове.

— Идете на високо! — извика Питър. — Насам!

Затичаха нагоре по склона, помъкнали кой каквото свари. Керън носеше Джени на гръб, а дъждовните капки експлодираха около тях като бомби.

Вин Дрейк се извърна от компютърния екран. Беше наблюдавал метеорологичния радар на Коолау Пали. Пасатите бяха толкова надеждни. Когато се натъкваха на наветрената страна на Оаху, ветровете изсипваха влагата си върху планините. Върховете на Коолау Пали бяха едни от най-влажните места на планетата.

Дон Макеле почука на вратата, влезе и остави парчетата от станция „Ехо“ на бюрото на Дрейк.

— Леглата са разхвърляни, тоалетната е била използвана. И видях двама да се спасяват. Наредих им да спрат. Опитах се да ги спра с ножа, но се разбягаха като хлебарки.

— Това е обезпокоително — рече Дрейк. — Много обезпокоително, Дон. Казах ти да оправиш нещата.

— Какво искате да направя, сър?

Вин Дрейк се облегна и почука по зъбите си със златния си автоматичен молив. На стената отзад висеше негов портрет, нарисуван от многообещаващ художник от Бруклин. На него лицето му сякаш се разчупваше на парчета в дръзки цветове; това беше образ на силата и Дрейк го харесваше.

— Искам да затвориш портала на входа на Маноа. Спри камиона. Долината трябва да бъде изолирана. И ми доведи двама от най-добрите си хора.

— Ще са Телиъс и Джонстън. Обучавах ги в Кабул.

— Имат ли опит в микросвета?

— Богат — отвърна Макеле. — Какво искате да направят?

— Да спасят специализантите.

— Но вие изолирате долината…

— Прави каквото ти казвам, Дон.

— Да, разбира се.

— Ще се срещна с хората ти отвън. На паркинг Б, след двайсет минути.

Дъждовните капки се сипеха и експлодираха, запращайки във всички посоки вода, смесена с пръст. Питър изчезна в облак пръски, когато една капка го улучи. Тя го запрати във въздуха и той се просна на земята, кашляйки. Останалите тичаха и се хлъзгаха по склона, мъчеха се да отидат на по-високо. После се чу звук като от приближаващ товарен влак.

По една цепнатина в Папратово дере се стичаше поток. Той се пръсна в един камък, заобиколи стъблото на папратово дърво и удари хората със стена от кафява вода, принуждавайки ги да се спасяват с плуване. Керън носеше Джени, когато дъждовният поток ги връхлетя и Джени се откъсна от гърба й с вик.

— Джени!

Водата повлече Керън надолу и тя не можеше да види Джени. Вкопчи се в някакво листо, което се въртеше бясно в течението. Рик беше коленичил на листото пред нея.

— Хвани ръката ми! — извика й той.

Успя да я хване и я издърпа нагоре. Керън кашляше и се мъчеше да си поеме дъх. Листото се въртеше и се носеше по течението.

— Изгубих Джени! — извика тя и се огледа отчаяно. Джени не можеше да плува със счупена ръка.

Дани Мино се бе покатерил на камък, който стърчеше над развилнелия се поток.

Някакъв удавен червей се понесе покрай тях, като се въртеше във водата. Джени Лин се бореше с течението, опитваше се да плува, но превръзката й пречеше и счупената й ръка се мяташе по плашещ начин. Главата й изчезна под водата. И се появи отново.

Рик легна по корем на листото.

— Джени! — извика той. — Подай ми ръка! Джени!

— Дръж се, Рик! — извика Керън, сграбчи го за краката и го задържа, като се мъчеше да не се плъзне от листото.

Джени се обърна и се пресегна със здравата си ръка, но мина покрай Рик. Пръстите им само се докоснаха; той не успя да я задържи и изкрещя отчаяно.

Джени приближаваше камъка, на който се бе сгушил Дани.

— Дани, моля те! — изкрещя тя, протягайки ръка. Течението заплашваше да я повлече под водата.

Дани Мино се пресегна. Стигна ръката й и пръстите й се вкопчиха в неговите. Той протегна другата си ръка и успя да пъхне пръсти под клупа. Задърпа я към себе си, но в следващия миг се подхлъзна.

Джени изкрещя от болка, когато той изви счупената й ръка, но въпреки това извика:

— Не ме пускай, моля те! — Пресегна се със здравата си ръка… и го хвана за ризата.

Давещият се ще те завлече със себе си. Дани знаеше, че давещите се хора са много опасни.

Озърна се. Гледаше ли го някой? Погледна Джени Лин в очите.

— Съжалявам — каза той. Отвори пръсти и я пусна. Тя щеше да го завлече във водата и да го удави, нямаше съмнение…

Извърна се. Не можеше да понесе изражението й. Беше направил всичко, за да я спаси. Ако не я беше пуснал, тя със сигурност щеше да го повлече във водата… и двамата щяха да умрат… А Джени така или иначе беше обречена. Аз съм добър човек… Сгуши се на камъка, а водата ревеше около него. Никой не го беше видял. С изключение на Джени. Онова изражение в очите й…

Керън изкрещя, когато видя, че Дани пуска Джени.

— Не! Джени! Не!

Зърнаха как главата й се подаде още веднъж в течението, после потъна и повече не я видяха.