Майкъл Крайтън, Ричард Престън
Микро (37)

33.

Кратер Тантал

31 октомври, 10:15 ч.

Керън Кинг се беше свила в зародишна позиция и бе затаила дъх. Мускулестите стени на гушата на птицата я притискаха толкова силно, че не можеше да помръдне. Стените бяха лигави, хлъзгави и воняха отвратително. В гушата обаче нямаше храносмилателни сокове. Тя представляваше просто торба за съхраняване на храната, преди тя да продължи към храносмилателната система.

Керън знаеше, че птицата лети, защото долавяше равномерното думкане на гръдните мускули, които задвижваха крилете. Събра ръце около лицето си, бутна навън и успя да отвори известно място за носа и устата си.

Пое дъх.

Въздухът смърдеше ужасно, наситен с киселата воня на гниещи насекоми, но поне беше въздух. Вярно, не особено много. Почти моментално стана нетърпимо горещо и тя се задъха. Заля я вълна клаустрофобия. Искаше й се да закрещи. С усилие на волята си заповяда да запази спокойствие. Ако започнеше да крещи и да се бори, щеше да изразходва въздуха бързо и да се задуши. Единственият начин да остане жива бе да бъде спокойна, да се движи колкото се може по-малко и да пести въздуха. Изправи гръб и изпъна крака, като по този начин си осигури малко повече място в гушата. Въпреки това въздухът й свършваше.

Опита да извади ножа си, но го беше прибрала дълбоко в джоба. Не можеше да го достигне. Мускулестите стени на гушата задържаха ръката й.

По дяволите. Трябваше да се добере до този нож.

Закле се, че в бъдеще ще го носи на шията си. Стига да имаше бъдеще… Натисна с дясната си ръка надолу, борейки се с еластичните стени. Успя да напъха върховете на пръстите си в джоба и издиша шумно, глътна от гадния въздух и се закашля. Пръстите й напипаха бутилка… какво беше това? Спреят. Пълен със сока на бръмбара. Рик го беше напълнил.

Оръжие.

Керън се намръщи и извади бутилката.

Точно тогава птицата направи маневра във въздуха. Гушата се стегна и мускулите рязко изкараха въздуха от дробовете на Керън. Обзе я чувство за безтегловност, за падане. Последва рязко залитане и тупване. Птицата беше кацнала. Керън изгуби съзнание.

Птицата се бе върнала на мястото, където беше уловила Керън, за да търси още храна. Наклони глава настрани и се загледа в Рик Хътър.

Рик позна черната ивица на човката. Това беше гадината, погълнала Керън, но нямаше как да разбере дали тя е още жива. Той размаха харпуна си и пристъпи напред.

— Ела ме хвани, страхлив боклук такъв.

Атаката на масаите. Точно това щеше да направи. Млад воин на тринайсет-четиринайсет години можеше да убие лъв с копието си. Постижимо е, каза си той. Всичко опира до техника.

Птицата подскочи към него.

Рик не откъсваше поглед от нея, преценяваше разстоянието, изчакваше момента, планираше под какъв ъгъл да атакува с харпуна. Трябваше да използва силата и тежестта на животното срещу самото него, както правеха масаите с лъвовете. Ловецът предизвиква лъва да го нападне и в последния момент опира края на копието си в земята, насочвайки острието към звяра и коленичи зад оръжието; лъвът се хвърля върху копието и се нанизва сам.

Птицата атакува с човка. В мига преди удара Рик заби харпуна под ъгъл в земята с насочено нагоре острие, пусна го и се хвърли напред, озовавайки се под гърдите на противника си.

Харпунът улучи птицата в шията, когато тя се опита да клъвне Рик. Назъбеният ръб, по-остър от хирургична игла и потопен в отрова, успя да прониже кожата и зъбът се закачи за мускул. Птицата отстъпи, но харпунът остана да стърчи на място. Тя тръсна глава, мъчейки се да се освободи, докато Рик пълзеше настрани. Той се надигна, извади мачетето си и изкрещя:

— Хайде, бий се!

Керън чу гласа му. Той я накара да дойде на себе си — беше изгубила съзнание само за миг. Започна да хипервентилира, но въздухът не й стигаше. Видя искри — сигурен признак за кислороден глад. Осъзна, че е стиснала в юмрук спрея. Натисна го и почувства ужасно парене, когато химикалите се пръснаха около нея. Мускулите се свиха, искрите се превърнаха в мъгла, а после в нищо…

Птицата изобщо не се чувстваше добре. Харпунът я бодеше, а ето че започна да изпитва и неприятно усещане в гушата. Повърна.

Керън Кинг тупна в мъха, а птицата отлетя.

Рик коленичи до Керън, потърси пулс на шията й и откри, че сърцето й още бие. Долепи уста до нейната и вкара въздух в дробовете й.

Керън успя да си поеме дъх с дрезгав звук. Закашля се и очите й се отвориха.

— Ооох.

— Дишай, Керън. Добре си.

Тя още стискаше спрея; пръстите й се бяха вкопчили в бутилката. Рик успя някак да ги разтвори и да го вземе, след което я замъкна под една папрат. Там й помогна да седне и я взе в прегръдките си.

— Дишай дълбоко — каза той, махна кичур от лицето й и приглади косата й. Не знаеше къде са птиците, дали още ловуват в района, или са се преместили, но крясъците им като че ли се бяха отдалечили. Рик облегна Керън на стъблото и седна до нея, свил колене до гърдите си. Продължаваше да я прегръща.

— Благодаря, Рик.

— Ранена ли си?

— Само малко замаяна.

— Не дишаше. Помислих си, че…

Птичите крясъци заглъхнаха. Ятото беше отлетяло.

Рик направи бърз преглед на инвентара им. Оцеляването им вече беше изложено на реална опасност. Хексаподът беше изчезнал. Ерика бе мъртва. Повечето от запасите им си бяха отишли с машината. Харпунът го нямаше — беше забит в шията на птицата, когато тя отлетя. Раницата лежеше при езерцето. Все още разполагаха с тръбата и курарето. Едно-единствено мачете лежеше на земята. Дани Мино не се виждаше никакъв.

Точно тогава чуха гласа му отгоре. В паниката си Дани се беше покатерил по някакво увивно растение и се бе озовал върху един камък. Видяха го да клечи там и да маха със здравата си ръка.

— Виждам Голямата канара! Почти стигнахме!