Майкъл Крайтън, Ричард Престън
Микро (41)

37.

Кратер Тантал

31 октомври, 14:00 ч.

Осата единак летеше бавно на връщане, носейки парализирана гъсеница. Започна да лети на зигзаг над гнездото си, после се сниши, търсейки комина от пръст.

Почти моментално забеляза, че той е разрушен. Гнездото й беше повредено и нападнато.

Дани Мино се притисна в камъка, скрит под растението.

— Идиотка! — прошепна той по адрес на Керън. Беше изоставен сам-самичък в микросвета.

Майката кацна с гъсеницата. Приближи входа с трептящи криле. Долови миризмата на смъртта на малкото си и крилете й затрептяха по-силно. Въздухът се изпълни с яростно бръмчене. Тя пусна гъсеницата и се хвърли с главата напред в дупката.

Керън Кинг чу грохота горе — бръмчене на криле, тракане и трясък на екзоскелет.

— Дани! — извика тя. — Какво става?

Отговор не последва.

— Обади се, Дани!

Осата единак се втурна в гнездото си — отровна, бронирана маса майчина ярост.

Керън слушаше приближаването на осата. Беше приклекнала в голямото помещение под вертикалната шахта, а Рик лежеше на пода зад нея. Звуците бяха плашещи — и показателни. Лъхна я остра миризма — първата вълна на яростта на майката.

Керън извади диамантеното точило и започна трескаво да точи мачетето — зън, шшш, зън.

— Дръж се, Рик — промърмори тя.

Продължи да работи върху стоманата, наостри я като скалпел. Мачетето трябваше да разсече дебелата хитинова броня. Накрая застана до отвора, вдигнала оръжието над главата си.

— Хайде, хайде.

Майката стигна края на шахтата. Последва пауза.

После огромната жълто-черна глава на осата се появи в отвора.

Обърната надолу.

Керън замахна с мачетето към главата на осата, влагайки и последната си капка сила.

Острието отскочи от окото, оставяйки драскотина. Дамата имаше бронирани очи.

Осата рязко вкара глава в помещението, изщрака с челюсти и изтръгна мачетето от ръцете на Керън, след което го помъкна обратно в дупката. Керън чу хрущене на метал — насекомото унищожаваше последното й оръжие.

Помещението се разтресе — осата блъскаше стените на тунела. Готвеше се да нападне. Керън чуваше дишането й.

Озърна се през рамо и лъчът на лампата освети Рик. Изглеждаше мъртъв…

Докато завърташе глава, Керън забеляза малкия нож на врата си. Беше се заклела никога вече да не го носи в джоба. Отвори го и с рязко движение скъса връвта, на която бе вързан.

Главата на осата вече беше в помещението — още обърната надолу — и челюстите изщракаха към нея. Керън се метна на пода и се плъзна под тях. Главата беше цялата във власинки. Керън се вкопчи в тях. Главата рязко се метна нагоре-надолу, удряйки я силно в земята. Осата я виждаше — три от малките й очи се взираха в нея.

Керън се притисна в главата, която се въртеше и я блъскаше в тунела, челюстите се отваряха и затваряха. Керън понасяше ужасен пердах. Въпреки това, докато търсеше къде да се захване, тя посегна зад главата и успя да пъхне пръсти в тилния шев — цепнатината между капсулата на главата и плеврона, първата бронирана плоча на гърдите. Това бе тилната част на шията на насекомото. На това място двете брони се срещаха. Керън напипа мека тъкан.

Шията беше толкова тънка, че можеше да я обхване с пръсти. Керън стисна с всички сили. Може би щеше да успее да я задуши.

В този момент осата рязко се дръпна назад в тунела, помъквайки я със себе си. Керън се заклещи, почти смачкана от главата й, която продължаваше да я блъска. Насекомото изви тялото си и Керън осъзна, че се опитва да я ужили. Осата я бутна обратно в помещението и започна да се извива, за да се освободи от хватката й. Керън обаче не пускаше. След като откри цепнатината, тя грабна ножа и го пъхна между броните. Бързо прокара острието през шията, следвайки цепнатината, докато не направи пълен оборот.

Главата на осата се отдели, изтъркаля се през Керън и тя се озова обратно в гнездото, следвана от струя кръв.

Челюстите щракнаха два пъти и замръзнаха. Кръвта изтичаше бързо от разреза и я оплиска цялата. Крилете на обезглавеното тяло се блъскаха в стените на тунела, но все по-слабо и бавно, докато не замряха напълно.

Керън изпълзя назад, коленичи до Рик и хвана ръката му. Тресеше се неудържимо.

— Успях.

С периферното си зрение Рик долови движение зад нея. Примигна и извика наум: „Пази се!“

Главният мозък в отрязаната глава беше изгубил връзка с осемте по-малки в тялото, но те продължаваха да изпращат сигнали. Краката на осата се задвижиха и помъкнаха безглавото тяло из помещението. Коремът се изви напред, жилото се показа.

Шумът накара Керън рязко да се обърне. Видя в последния момент приближаващото жило и успя да отскочи настрани, когато коремът я блъсна в стената. Остана заклещена и се мъчеше да се освободи; жилото профуча покрай лицето й. Тя видя как двете му остриета се движат напред-назад като игла на шевна машина, минавайки на сантиметри от очите й. Пипалцата докоснаха бузата й и влязоха в устата й. Но накрая жилото замря и се отпусна на ключицата на Керън с все още оголени остриета. В края им се образува бистра капка отрова. Керън виждаше отражението си в нея.

Освободи се внимателно, като внимаваше да не докосне течността и остриетата. Отпусна се на колене и избърса мръсотията от лицето на Рик.

— Как я караш, войнико?

Изглеждаше напълно парализиран. Лицето му бе като маска. Очите се движеха, мигаше, но нямаше никакво изражение. Мускулите на лицето му сякаш си бяха взели отпуска, беше се изпуснал. Поне дишаше и сърцето му туптеше. Керън си даде сметка, че отровата на осата е хитро нещо. Беше изключила част от нервната му система, но не цялата. Да не би Рик да се опитваше да говори? Не можеше да определи със сигурност.

— Можеш ли да мигаш? — попита го тя. — Мигнеш ли, това ще означава „да“. Ако не мигаш, значи отговаряш с „не“. Разбираш ли ме?

Той примигна. Да. После нещо потрепна на лицето му.

— Рик! Това усмивка ли беше?

Да. Опит за усмивка.

— Добро начало. Боли ли те нещо?

Да.

— Какво…? Няма значение. Ще те нося. Ще те боли ли?

Той не мигна. Не.

Керън вдигна Рик на ръце и го помъкна около мъртвата оса, заобикаляйки отдалеч голямата капка отрова, която продължаваше да виси от жилото. Докато го носеше, забеляза в какво ужасно състояние е той. Нямаше шанс да оцелее, ако не раздвижеше мускулите си. Нервната му система се нуждаеше от помощ. Шибаната отрова — капката проблесна под светлината на лампата — беше изиграла ролята на умна бомба, елиминирайки само част от нервната му система. Ужасна отрова, но и много сложна. Природата можеше да прави чудеса с химията, на каквито не бе способно нито едно лекарство, създадено от човека.

Рик се нуждаеше от помощ, иначе щеше да умре.

Докато се взираше в бистрата капка, на Керън й хрумна нещо. Отровата, която бе парализирала Рик, можеше и да го спаси.

Трябваше да я събере. Заопипва слепешком и намери бутилката за вода, завързана с въже за колана й. Изля водата, поднесе отворената бутилка към капката и загледа как течността се стича в нея. После сложи капачката. Добре.

— Имам план, Рик. Шантав е, но може да проработи.

Той се взираше безмълвно в нея.

Притиснала колене в стените на шахтата, Керън буташе Рик нагоре. Чувстваше се като Супержена; никога не би могла да извърши подобен подвиг в големия свят. Катеренето беше дълго и се налагаше да си почива от време на време, но беше доволна, че е силна като мравка. Накрая се добра до отвора.

Дани Мино вече беше изгубил всяка надежда. Не можа да повярва на очите си, когато Рик Хътър се показа от дупката, следван от очуканата на вид Керън Кинг.

— При мен е — яростно рече тя и го метна на рамене. Понесе го през пясъка и го остави в сянката на растението до Дани.

Коленичи до Рик и се вгледа в него. Дани се сгуши до тях, за да се предпази от вятъра.

— Можеш ли да станеш? — попита тя Рик.

Той мигна веднъж.

— Да? Искаш ли да опиташ?

Помогна му да стане. Той се олюля и рухна на колене, после се отпусна и се строполи.

Керън му показа бутилката с отрова.

— Това може и да те спаси, Рик. Не гарантирам. А сега трябва… — тя погледна към бамбука, извисяващ се в края на откритата площ — да се върнем в гората.

Мислеше за смъртта на снайпериста, как беше изпаднал в конвулсии от отровата на паяка. Смъртта му съдържаше информация, която можеше да съживи Рик.