Майкъл Крайтън, Ричард Престън
Микро (43)

39.

База „Тантал“

31 октомври, 17:00 ч.

 

Керън нямаше представа откога мъжът стои там — може би ги беше наблюдавал през цялото време, докато изследваха базата. Косата му се развя на вятъра — дълга и бяла. Носеше някаква броня, но Керън не можеше да определи от какво е направена. Очите му изглеждаха сурови и студени дори от това разстояние. Той вдигна нещо и Керън видя, че е газова пушка.

— Долу! — извика тя и сграбчи Рик.

Мъжът стреля. Чу се съскане, иглата проблесна покрай тях, заби се в земята някъде отзад и се пръсна с глухо думкане. Керън запълзя, мъкнейки Рик след себе си, но нямаше къде да се скрие. Още един снайперист… Дрейк ги беше открил…

Гласът на мъжа долетя до тях:

— Това беше предупреждение. Станете и вдигнете ръце. Ако имате оръжия, хвърлете ги пред себе си.

Подчиниха се. Керън вдигна тръбата така, че да се вижда, и я пусна на земята. До нея постави кутията със стрелички.

— Поставете ръце на тила си.

Керън се подчини и извика:

— Имаме двама ранени. Нуждаем се от помощ.

Мъжът не отговори. Тръгна към тях, без да сваля пушката. Когато приближи, видяха, че е по-възрастен, със загрубяло и потъмняло от слънцето и вятъра лице и дълбоко разположени сини очи. Беше мускулест и изглеждаше много як. На колко ли години беше? Спокойно можеше да е както на петдесет, така и на осемдесет. Бронята му беше изработена от хитин на бръмбар. От челото му започваше белег, който се спускаше по врата и изчезваше някъде под нагръдника. Мъжът ги изучаваше и се вглеждаше в лицата им.

Погледът му се стрелна покрай тях. Керън осъзна, че е нащрек за хищници. Мъжът им направи знак с пушката.

— Имената.

Керън каза имената им и добави:

— Кой сте вие?

Той не обърна внимание на въпроса.

— Ръката ми… — започна Дани и замълча, когато мъжът насочи пушката към лицето му.

— Трябва ни медицинска помощ — обади се Керън.

Мъжът продължаваше да ги гледа мълчаливо. Подритна тръбата.

— Интересно — рече той. Вдигна я, огледа една стреличка и я подуши. — Отрова?

Керън кимна.

— Къде са оръжията ви?

— Изгубихме единствената си пушка. Нападна ни птица…

— Вин Дрейк ви е пратил — прекъсна я той. — Защо?

— Не, Дрейк се опита да ни убие… — започна да обяснява Керън.

Мъжът я прекъсна.

— Това е някой от номерата му.

— Ще трябва да повярвате на думите ни — отвърна Керън.

— Откъде дойдохте?

— От ботаническата градина.

— И сте стигнали чак дотук? Невъзможно.

Керън пристъпи към него и бутна пушката настрани.

— Върнете ми оръжието.

Очите на мъжа се разшириха — може би от изненада, може би от гняв. След кратко колебание той насочи пушката си към земята и я отвори. На лицето му се появи усмивка, разкриваща бели зъби.

— Успяхте да ме впечатлите — рече той и й подаде тръбата. — Добре дошли на Тантал. Казвам се Бен Рурк. Изобретателят на тензорния генератор.

Керън го зяпна изумена.

— Как се озовахте тук?

— Прокуден по случайност, отшелник по избор — отвърна той.

Бен Рурк живееше в лабиринт от пещери недалеч от Голямата канара, на около метър и осемдесет над базата „Тантал“. Поведе ги нагоре по склона, като помагаше на Рик. Входът на пещерата представляваше дупка в земята в основата на Голямата канара; от него започваше хоризонтален тунел, подобен на вход на мина. Тръгнаха по него и светлината започна да намалява. След известно време стигнаха до дървена врата, която беше затворена и залостена с желязна кука. Рурк я отвори и се озоваха в абсолютно тъмен проход. Той натисна някакво копче и включи редица светодиодни лампи, закрепени за тавана.

— Добре дошли в Редута на Рурк, както наричам малкото си убежище — каза той, затвори вратата и пусна желязна игла, играеща ролята на резе. После тръгна напред с широки, уверени крачки.

Тунелът плавно зави и започна да се спуска в планината. От време на време завиваше наляво и надясно; минаха покрай странични тунели, водещи незнайно накъде в мрака.

— Това е гнездо на плъхове — обясни Рурк. — Хората на Дрейк решиха, че гризачите са опасни за хората в базата, затова ги изтровиха и запушиха отворите. Аз ги отворих и се нанесох тук.

Разположените на равни разстояния лампи хвърляха синкава светлина от тавана.

— Откъде е електричеството? — попита Керън.

— От слънчев панел. На едно дърво. Свързан е с акумулаторни батерии. Трябваха ми три седмици да ги замъкна дотук от базата, дори с помощта на хексапод. Вин Дрейк няма представа какви съкровища са зарязали хората му, когато изоставиха „Тантал“. Мисли, че съм мъртъв.

— Какви са отношенията ви с него? — попита го Керън.

— Взаимна омраза.

— Какво е станало?

— Всичко с времето си.

Бен Рурк беше загадъчен тип. Как се бе озовал тук? Как не бе умрял от кесонна болест?

Рик опипа ръцете си и ги разтри. Беше целият в синини. Ако не друго, поне бе в състояние да се движи. Запита се с колко ли време разполагат, преди да се разболеят от кесонната болест. Колко време бяха прекарали в микросвета? Сякаш цяла вечност, но всъщност бяха тук само от три дни. Симптомите започваха на третия или на четвъртия ден.

Стигнаха до друга тежка дървена врата. Вратите изпълняваха ролята на херметични люкове, които изолираха отделните части на гнездото. Рурк ги залостваше след тях с обяснението, че трябва да се внимава с някои хищници, живеещи наоколо. Включи лампите и светлината разкри зала с висок таван, обзаведена с мебели, лавици с книги, лабораторно оборудване и всякакви запаси. Това беше жилищната част.

— Най-сетне у дома — каза Рурк, свали бронята си и я закачи на закачалка. Странични коридори водеха към други помещения; в едно от тях се виждаше електронно оборудване.

В залата имаше бюро с компютър и няколко стола, изработени от клечки и плетена трева. Центърът се заемаше от кръгло огнище. На рафтовете до него имаше пушено месо на насекоми. Рурк разполагаше и със сушени плодове, ядливи семена и парченца сух корен таро.

Леглото на домакина им беше черупка от кукуи орех, запълнена с мека, ситно нарязана кора. Покрай едната стена имаше висока купчина орехи. Бен Рурк донесе няколко мазни ядки при огнището и запали огън с газов фенер. Пламъците затанцуваха, донасяйки светлина и топлина в помещението; димът излизаше през отвор в тавана.

Бен Рурк като че ли го биваше за всичко и явно беше блестящ човек, вещ в много неща. Изглеждаше щастлив в крепостта си; сякаш беше намерил живота, който му харесваше. Тримата специализанти се запитаха каква ли е историята му. Как се бе озовал тук? Защо мразеше Вин Дрейк? Какво му беше сторил президентът на „Наниджен“? Керън и Рик погледнаха дланите и ръцете си и видяха синините по тях. Нямаше да е зле да убедят Рурк, че трябва час по-скоро да тръгнат за „Наниджен“ или да научат как се е справил с кесонната болест.

Първата работа на Рурк обаче бе да прегледа Рик и Дани и да им осигури медицинска помощ. Започна с Рик. Разтърка крайниците му, вгледа се в очите му и му зададе няколко въпроса. Извади малко сандъче и го отвори. Беше медицинско сандъче като онова, което капитаните вземат със себе си при дълги плавания. Вътре имаше какви ли не неща, сред които форцепс, ножици, стерилни марли, много дълъг скалпел, трион за кости, бутилка йод и бутилка „Джак Даниелс“. Рурк прегледа дупката под мишницата на Рик, където го беше ужилила осата, и заяви, че раната ще заздравее.

— Трябва ви баня — добави той.

— От три дни сме в микросвета — отвърна Керън.

— Три дни — замислено повтори Рурк. — Всъщност сте тук от повече време. Предполагам, че сте забелязали свиването на времето.

— Какво означава това? — попита Рик.

— Тук времето тече по-бързо за нас. Телата ви работят по-бързо; сърцата ви бият като сърца на колибри.

— Трябваше да спим през деня — отбеляза Керън.

— Разбира се, че е трябвало. И времето ви изтича. Кесонната болест вече ви е засегнала. Сривът ще настъпи скоро. Синините, болката в ставите, кървенето от носа, краят.

— А вие как успяхте да я избегнете? — попита го Керън.

— Не успях. Едва не умрях от нея. Но намерих начин да я прекарам. Може би някои хора могат да оцелеят от нея.

— Какво направихте? — попита Рик.

— Нека първо се погрижим за ръката на този приятел. — Рурк насочи вниманието си към Дани.

Дани се беше настанил на един стол до огъня. Столът беше изплетен от папратови нишки и малки клонки, но въпреки това бе масивен и доста удобен. Дани се бе излегнал в него, придържайки ръката си. Ръкавът му се беше разпрал напълно, а от личинките под кожата крайникът се издуваше на буци. Бен Рурк прегледа ръката, като я натискаше внимателно.

— Като че ли оса паразит е снесла яйцата си във вас. Взела е ръката ви за гъсеница.

— Ще умра ли?

— Разбира се.

Дани зяпна уплашено, но Рурк добави:

— Единственият въпрос е кога. Ако не искате да умрете още сега, тази ръка трябва да се отстрани. — Той извади дългия скалпел и подаде на Дани бутилката „Джак Даниелс“. — Обезболяващо. Започнете да пиете, докато изваря инструментите.

— Не.

— Ако не отстраним ръката, личинките ще се прехвърлят другаде.

— Къде?

— В мозъка. — Рурк вдигна триона за кости и докосна зъбците му.

Дани скочи от стола и отстъпи назад, хванал бутилката като сопа.

— Стойте настрана от мен!

— Гледайте да не разлеете уискито. Не ми е останало много.

— Вие не сте лекар! — Дани отпи голяма глътка. — Искам истински лекар! — Избърса уста и се закашля.

— Никъде няма да ходите, господин Мино — каза Рурк, докато връщаше инструментите в сандъчето. — Нощта наближава. А нощем е по-разумно да останете под земята.