Майкъл Крайтън, Ричард Престън
Микро (21)

17.

Долината Маноа

29 октомври, 13:00 ч.

Пред парниците в ботаническата градина „Уайпака“ спря нов черен пикап. Началникът на охраната на „Наниджен“ слезе от автомобила, метна раница на гръб и затъкна нож в колана си. Коленичи до белия джинджифил, растящ по края на паркинга, и извади ножа. Беше КАБАР, военен модел с черно острие. Макеле внимателно отмести стъблата на растенията с плоското на ножа и намери малката палатка — снабдителна станция „Алфа“ — скрита в сумрака под листата. Наведе се, за да вижда по-добре, и с върха на ножа отвори палатката.

— Има ли някой вкъщи? — попита той.

Знаеше, че няма да чуе отговор, дори микрочовеците да отговореха. А и без това не видя такива. Станция „Алфа“ бе опразнена преди месец, след като беше напусната от последния полеви екип.

Макеле заби ножа в пръстта до станцията и изрови кръг около нея, като движеше острието напред-назад. Извади бункера от земята и от него се посипа пръст, а палатката се разтресе отгоре му. Макеле се изправи и чукна бункера в обувката си, за да го изчисти от пръстта, след което го прибра в раницата си.

После извади карта и я разгледа. Следващата му цел бе станция „Браво“. Тръгна бързо по пътеката към Папратово дере. След около петнайсетина метра кривна и продължи през гората, без да забавя ход. Движеше се с лекота през джунглата. Според картата станция „Браво“ се намираше от южната страна на едно дърво коа, чийто ствол беше отбелязан, за да бъде намерена по-лесно. След няколко минути лутане го откри; на стъблото беше закрепен отражателен оранжев знак. Коленичи на нужното място, намери палатката и надникна вътре. Празна. Ами бункерът?

Изправи се, извика „Хей!“ и тупна с крак по земята до палатката. Ако бяха вътре, щяха моментално да изскочат навън. Не видя нищо — никакво движение, никакви бягащи фигурки. Изрови пръстта, извади бункера и го прибра при станция „Алфа“. Отново направи справка с картата и погледна към склона, който се издигаше към отвесните скали и кратера Тантал. Струваше му се загуба на време да мъкне всички станции в „Наниджен“. Микросветът беше погълнал специализантите без следа. Трябваше обаче да изпълни заповедта на Дрейк. Не се тормозеше, че отнема единствената надежда за оцеляване на младите учени, тъй като те така или иначе със сигурност вече бяха мъртви. Не правеше нищо лошо, просто разчистваше.

Докато вървеше напречно на склона, той изрови станции „Фокстрот“, „Голф“ и „Хотел“. Движеше се бързо и с лекота през джунглата. По-нагоре откри станция „Индия“ и я прибра. Още по-нагоре намери „Джулиет“ и изтръска калта от нея. Станция „Кило“ обаче сякаш беше изчезнала. Трябваше да се намира в подножието на отвесна скала, сред пълзящи растения до малък водопад. Така и не успя да я открие; накрая реши, че най-вероятно е била отнесена от някоя буря. Това се случваше понякога. Времето беше сурово към станциите, защото те бяха твърде малки.

Тръгна обратно, насочвайки се към Папратово дере. Оставаше му станция „Ехо“, която се криеше дълбоко в дерето сред група албизии.

— Хеей!

Звукът отекна като гръм в бункера и събуди специализантите. Помещението се разтресе, всички изпопадаха и се запремятаха из стаята като при силно земетресение. Светлините угаснаха. Тъмнината се изпълни с трясък на съборени сандъци, кутии и лабораторно оборудване. Питър Янсен се сети какво става.

— Навън има някой! — извика той. — Излизайте! Бързо! — Затърси пипнешком лампата си, намери я и я запали.

Осветлението отново се включи. Батериите бяха дали контакт.

Рик Хътър грабна стреличките си и се втурна към стълбата, следван от Керън Кинг. Останалите трескаво започнаха да събират чували, мачетета, кой каквото намери.

Рик стигна върха на стълбата и хвана колелото на люка, но някой сякаш издигна помещението във въздуха. Рик падна и всички се запремятаха из бункера, а помещението се килна и се разтресе от оглушително блъскане.

— Тъпо… нещо… — Думите разтърсваха бункера като взривяващи се артилерийски снаряди.

Дон Макеле разрови земята около станция „Ехо“, извади я от пръстта и надникна в палатката. Всички сандъци бяха пръснати. Това му се стори необичайно и той реши да отвори люка и да надникне вътре. Хвана колелото с два пръста, но то се счупи. Сега не можеше да отвори бункера.

— Мамка му!

Постави станцията странично, коленичи и опита да отвори люка с върха на ножа си, но не успя. Люкът беше затворен така плътно, че върхът не можеше да се пъхне в цепнатината. Макеле вдигна ножа над главата си, щеше да разсече бункера.

Острието на ножа, високо колкото десететажна сграда за микрочовеците, се заби в бункера с трясък, пръскайки разбит бетон из помещението, продължи надолу и отвори широка дупка в земята. След това започна да разрязва бункера, като го разтърсваше напред-назад.

Рик се вкопчи в колелото на люка и се опита да го завърти.

Успя и хвърли навън чувала си, но точно тогава бункерът започна да се издига във въздуха и Рик видя земята под себе си. Бункерът се обърна настрани и Рик се озова легнал на стълбата. Останалите се стълпиха зад него. Той опита да им помогне, хвана Амар, избута го през отвора и го видя да пада. Бункерът продължаваше да се издига и да се накланя. Питър Янсен се озова до Рик и извика:

— Помогни ми да изкараме останалите!

Двамата успяха да изкарат Дани през люка. Чуха писъка му, докато летеше надолу. Ерика бе след него.

Джени Лин беше прикована от гигантския нож — ръката й се бе озовала между острието и бетона. Керън Кинг се мъчеше да я освободи, докато ножът се движеше странично и заплашваше да ги премаже.

— Ръката ми — изплака Джени. — Не мога да я движа.

Някаква маса се плъзна към Джени, после парче бетон се блъсна в масата и удари Керън. Керън го изрита, за миг се изненада от собствената си сила и трескаво продължи да се опитва да освободи Джени.

Бункерът отново се понесе надолу, тресна се в земята и ножът го разряза на две, разделяйки Джени и Керън и разкривайки небето горе. На фона му се извисяваше някакъв мъж. Мъж, когото не познаваха. Той отвори уста и избоботи. Вдигна високо ножа си.

Керън вдигна Джени на крака и се изправи, гледайки размахания над тях нож. Ръката на Джен беше извита под неестествен ъгъл.

— Бягай! — изкрещя Керън, когато огромното острие се понесе към тях.