Майкъл Крайтън, Ричард Престън
Микро (11)

7.

Ботаническа градина „Уайпака“

28 октомври, 15:00 ч.

 

Таксито се отдалечаваше от океана и не след дълго започна да се изкачва по стръмните хълмове. Широко разперените клони на акациите засенчваха пътя.

— Това е университетът. И от двете страни на пътя. — Шофьорът посочи безличните сиви сгради, които приличаха на жилищни кооперации.

Питър не видя никакви студенти.

— Къде са всички?

— Това са общежитията. В момента студентите са на занятия.

Минаха покрай игрище за бейзбол и жилищен квартал с малки, подобни на бунгала домове. По-нататък обаче къщите се разредиха, а дърветата започнаха да стават все по-големи. Пътуваха към зелена планинска стена, гъсто залесена и издигаща се на шестстотин метра пред тях.

— Това е Коолау Пали — каза шофьорът.

— Тук няма ли къщи?

— Не, не може да се строи на това място. Много е стръмно, навсякъде е ронлива вулканична скала, не може нито да се изкачва, нито нищо. Дойдеш ли тук, напускаш града и се озоваваш в пущинака. Твърде много вали откъм маука, близо до планината. Никой не живее тук.

— Ами ботаническата градина.

— На по-малко от километър нагоре — отвърна шофьорът. Пътят вече бе станал еднолентов и под високите, гъсто растящи дървета цареше сумрак. — И там никой не ходи. Хората предпочитат „Фостър“ или другите кокетни ботанически градини. Сигурен ли сте, че искате да идете там?

— Да — отвърна Питър.

Пътят се стесни още повече и се закатери на зигзаг по стръмния, погълнат от джунглата склон.

Някаква кола ги настигна, наду клаксона и ги изпревари с рев, пътниците вътре махаха и викаха. Питър примигна от изненада — специализантите от лабораторията се бяха натъпкали в тъмносиньо бентли седан кабриолет. Таксиметровият шофьор промърмори нещо за побъркани омари.

— Омари? — повтори Питър.

— Така наричаме туристите. Заради начина, по който изгарят от слънцето.

Не след дълго стигнаха до масивен и явно нов портал. Зад него се виждаше някакъв тунел. Имаше и табела, забраняваща влизането на външни лица.

Шофьорът намали и спря пред портала.

— Наскоро правиха някакви промени. Защо ви е да идвате на това място?

— По работа — отвърна Питър. Вярно беше, но докато гледаше зейналия отвор, изпита безпокойство. Със стоманения портал отпред той приличаше на тунел, от който няма връщане. Запита се дали целта на портала наистина е да държи външните настрана — или може би не позволяваше на онези вътре да излязат?

Шофьорът въздъхна, свали слънчевите си очила и подкара колата. Тунелът представляваше тесен проход, издълбан в планината. Излязоха в падина, покрита с гъста растителност и оградена от отвесните скали на Коолау Пали. От обвитите в мъгла стръмни склонове се спускаха потоци и водопади. Продължиха надолу и излязоха на поляна, доминирана от голям навес с прозрачен покрив. Пред него имаше няколко места за паркиране. Вин Дрейк и Алисън Бендър вече чакаха до червено спортно беемве. Носеха боти и туристически дрехи. Специализантите се измъкваха от бентлито, но приповдигнатото им настроение леко помръкна, когато Питър слезе от таксито.

— Съжалявам, Питър…

— Съжалявам за брат ти…

— Да, съжалявам…

— Някакви новини? — Ерика го целуна по бузата и го хвана за ръка. — Ужасно съжалявам.

— Полицията още разследва — каза Питър.

Вин Дрейк стисна здраво ръката му.

— Не е нужно да ти казвам, че това е огромна, огромна трагедия. Ако се окаже вярно, а аз се моля на Бог да не е така, това ще бъде огромна лична загуба за всички ни. Да не говорим за удара върху компанията, в която Ерик играеше толкова важна роля. Много съжалявам, Питър.

— Благодаря — отвърна Питър.

— Добре, че полицията разследва.

— Да — съгласи се Питър.

— Не са се отказали, не са изгубили надежда…

— Тъкмо обратното — рече Питър. — Като че ли проявяват особен интерес към лодката на Ерик. Май беше нещо за изгубен мобилен телефон, повреден някъде в машинното отделение. Не ги слушах много внимателно.

— Мобилен телефон в машинното отделение ли? — Вин се намръщи. — Какво общо би могло…

— Казах ви, че не ги слушах внимателно — рече Питър. — Не зная защо са решили, че е имало телефон. Може брат ми да е изпуснал своя… не знам. Но смятат да проверят и телефонните записи.

— Телефонни записи. А, да. Добре. Много добре. Всичко трябва да се провери.

Пребледнял ли беше Вин? Не можеше да се каже със сигурност.

Алисън нервно облиза устни.

— Успя ли да поспиш, Питър?

— Да, благодаря. Взех приспивателно.

— Е, добре.

— Така. — Вин Дрейк потърка ръце и се обърна към другите. — Във всеки случай добре дошли в долината Маноа. Какво ще кажете да започнем по същество? Елате насам, ще ви запозная накратко с работата на „Наниджен“.

Дрейк ги поведе към гората. Минаха покрай нисък навес със земекопна техника и Дрейк не пропусна да отбележи:

— Сигурно не сте виждали подобни машини. Обърнете внимание колко са малки.

Машините приличаха на малки колички за голф с миниатюрни кофи и стърчащи отгоре антени.

— Тези багери — продължи Дрейк — са произведени специално за нас от немската компания „Сименс Присижън“. Машината може да копае пръст с точност до милиметър. След това пръстта се поставя на подносите, които виждате под навеса. Площта им е трийсет квадратни сантиметра и са дълбоки три или шест сантиметра.

— А антената за какво е?

— Както виждате, антената се намира точно над кофата. С нейна помощ можем да определим точно къде да копаем и да отбелязваме точното място, откъдето е взета пробата. По-нататък ще стане по-ясно. А сега да огледаме.

Навлязоха в гората, теренът изведнъж стана неравен, пътеката се стесни и започна да се вие между гигантските дървета. По масивните стволове пълзяха увивни растения с широки листа; земята бе покрита с трева и храсти до коляното, можеха да се видят хиляди оттенъци на зеленото. Дори слънчевата светлина, филтрирана през балдахина над главите им, беше жълто-зелена.

— Това може да ви прилича на естествена джунгла… — започна Дрейк.

— Не прилича — обади се Рик Хътър. — И не е.

— Точно така. Не е. Тази район се обработва от двайсетте години на миналия век, когато е бил експериментална станция за фермерите от Оаху, а по-късно се е използвал за екологични проучвания на университета. През последните години обаче мястото било занемарено и земята отново се е върнала към по-естественото си състояние. Наричаме този район Папратово дере.

Дрейк се обърна и тръгна по пътеката, следван от специализантите, които вървяха бавно и се оглеждаха, като от време на време спираха, за да обърнат по-голямо внимание на някое растение или цвете.

— По-нататък — продължи енергично Дрейк — ще видите огромно изобилие от папрати. Наоколо виждате гигантските дървовидни папрати циботиум и садлерия, а също и по-малките блехнум и ликоподиум. Разбира се — добави той и обгърна с широк жест склоновете, — да не забравяме и папратите улухе, които покриват по-голямата част от планините на Хаваите.

— Пропуснахте това улухе точно в краката ви — намеси се Рик Хътър. — Нарича се дикраноптерис, известен също като лъжлив еленов рог.

— Май да — рече Вин Дрейк, като едва скри раздразнението си. Спря и приклекна. — Покрай пътеката ще видите папрати пеахи, а по-големите са макуе, по които паяците обичат да живеят. Ще забележите колко много паяци има тук. Само в този малък район са представени общо двайсет и три вида.

Спря на малка поляна, от която се откриваше изглед към планинските склонове около долината. Посочи един връх на хребета.

— Онзи връх се нарича Тантал. Представлява кратер на изгаснал вулкан. Провеждаме изследвания не само в долината, но и там.

Алисън Бендър забави крачка и се изравни с Питър Янсен.

— Днес търсиха ли те от полицията? — попита тя.

— Не — отвърна той. — Защо?

— Чудех се откъде си научил, че са претърсвали лодката… и за телефонните записи.

— О… Ами съобщиха го по новините.

— Така ли? Не съм чула. По кой канал?

— Не помня. Май пети.

Рик Хътър дойде при тях.

— Съжалявам, Питър. Наистина съжалявам, човече.

Джени Лин вървеше плътно зад Вин Дрейк.

— Но не разбирам каква всъщност е изследователската ви програма — каза тя. — Какво правите в тази гора?

Дрейк се усмихна.

— Защото още не съм ви я обяснил. Най-общо казано, планираме да съберем проби от едно сечение на хавайската екосистема, от кратера Тантал до долината Маноа, в която се намираме.

— Какви проби? — попита Рик и сложи ръце на хълбоците си. Беше облечен по обичайния си начин — джинси и плътна риза с навити ръкави, вече мокра от пот. Изглеждаше така, сякаш бе тръгнал на преход през дива джунгла. Имаше обичайното войнствено изражение — стиснати зъби и присвити очи.

Дрейк отново се усмихна.

— Общо взето, ще съберем проби от всеки вид в тази екосистема?

— За какво? — настояваше Рик, без да сваля поглед от него.

Дрейк го изгледа студено и отвърна:

— Джунглата е най-голямата съкровищница на активни химически съединения в природата. Намираме се насред златна мина, пълна с потенциални нови лекарства. Лекарства, които биха могли да спасят безброй човешки същества. Лекарства на стойност милиарди. Тази джунгла, господин…

— Хътър — каза Рик.

— Тази джунгла, господин Хътър, съдържа ключа към здравето и добруването на всеки човек на планетата. А в същото време е почти непроучена. Нямаме представа какви съединения се срещат тук в растенията, в животните, в микроскопичните организми. Тази джунгла е terra incognta, абсолютно неизвестна територия. Тя е толкова огромна, така пълна с богатства и толкова неизследвана, колкото е бил Новият свят за Христофор Колумб. Нашата цел, господин Хътър, е проста — да откриваме лекарства. Ние търсим нови лекарства в огромен, невъобразим досега мащаб. Започнахме тотално преглеждане на цялата тази гора за биоактивни компоненти, като се започне от Тантал и се стигне до долината. Отплатата ще е огромна.

— „Отплата“ — повтори Рик. — „Златна мина.“ „Нов свят.“ Говорите за златна треска, нали, господин Дрейк? Става дума единствено за пари.

— Това е твърде грубо — отвърна Дрейк. — На първо място целта на медицината е спасяването на живот. Целта й е да сложи край на страданията и да помогне на всеки човек да постигне своя потенциал.

Той насочи вниманието си към другите и тръгна по пътеката, възможно най-далеч от Рик Хътър.

Рик скръсти ръце на гърдите си.

— Този тип е съвременен испански конквистадор — промърмори той на Керън Кинг. — Граби екосистемата в търсене на злато.

Керън го изгледа презрително.

— А ти какво правиш с твоите екстракти, Рик? Вариш кори на дървета, за да търсиш нови лекарства. С какво твоята работа е по-различна?

— Разликата е в огромното количество пари, за които става дума — отвърна той. — А ти знаеш къде са парите във всичко това, нали? В патентите. „Наниджен“ ще се сдобие с хиляди патенти върху съединенията, които ще открият тук. И гигантските компании ще ги използват, за да натрупат милиарди…

— Просто завиждаш, защото ти самият нямаш никакви патенти.

Керън му обърна гръб и Рик я изгледа свирепо.

— Не правя наука, за да забогатея — каза той след нея. — За разлика от теб, както излиза… — Тя не му обръщаше внимание. При това подчертано.

Дани Мино бъхтеше в края на групата. Поради някаква незнайна причина беше домъкнал на Хаваите сакото си от туид и сега беше с него. Пот се лееше по врата му и се просмукваше в разкопчаната риза, а леките му мокасини непрекъснато се пързаляха. Той попи потта с носната си кърпа, като се преструваше, че не обръща внимание на мизерното си положение.

— Господин Дрейк — каза той, — ако случайно сте запознат с теорията на постструктуралистите… ох… сигурно ви е известно, че… ух… уф!… че всъщност не можем да научим нищо за тази гора… Защото, разбирате ли, господин Дрейк, ние създаваме смисъл, докато в природата няма смисъл…

Дрейк го изгледа невъзмутимо.

— Според моя възглед за природата, господин Мино, не е нужно да знаем смисъла й, за да се възползваме от нея.

— Да, но… — продължи Дани.

Междувременно Алисън Бендър беше изостанала с няколко крачки и Питър се озова до Рик, който кимна към Вин Дрейк и попита:

— Вярваш ли на този тип? На мен ми прилича на господин Биопиратство.

Дрейк внезапно се обърна.

— Чух забележката ви, господин Хътър. И трябва да ви кажа, че изобщо не сте прав. Под биопиратство се разбира вземане на местни растения без компенсиране на страната, от която те произхождат. Концепцията е привлекателна за зле информираните и добронамерени хора, но е пълна с практически трудности. Вземете например ценното кураре, което се използва в съвременната медицина. Нали някой трябва да бъде компенсиран? Съществуват обаче десетки различни рецепти за кураре, създадени от множество племенни групи от Централна и Южна Америка — а това е огромна територия. Курарето се различава по съставки и начини на приготвяне в зависимост от това с какви цели се използва и според местните предпочитания. Добре, компенсирате ли местните знахари? Шаманите в Бразилия вършат ли по-ценна работа от шаманите в Панама или Колумбия? Има ли значение, че използваните в Колумбия дървета са се разпространили или са били внесени нарочно от Панама? А какво ще кажете за самата рецепта? Важно ли е добавянето на кора на стрихнос? Ами на ръждив нокът? А то не е ли обществено достояние? Ние позволяваме на фармацевтична компания да използва някое лекарство, а после го правим общодостъпно. Някои твърдят, че курарето е донесено в Европа през хиляда петстотин деветдесет и шеста от сър Уолтър Райли; със сигурност знаем, че през осемнайсети век вече е било добре известно. През осемдесетте години на деветнайсети век Бъроу Уелкъм е продавал таблетки кураре като лекарство. Така че откъдето и да го погледнете, курарето е обществено достояние. И накрая, съвременните хирурзи вече не използват кураре, добито от растения. А синтетично. Виждате ли колко е сложно?

— Всичко това са корпоративни увъртания — отвърна Рик.

— Господин Хътър, май ви харесва да играете ролята на адвокат на дявола срещу доводите ми — каза Дрейк. — Нямам нищо против. Така само ми помагате да засиля аргументите си. Истината е, че използването на природни съставки в медицината е напълно нормално. Откритията на всяка култура са ценни и всички култури заимстват една от друга. Понякога откритията се продават, но не винаги. Трябва ли да лицензираме стремената, въведени от монголите? Или да плащаме на китайците за одомашняването на копринените буби? Или за опиума? Трябва ли да издирваме съвременните потомци на неолитните земеделци отпреди десет хиляди години, които първи са засадили житни растения в Плодородния полумесец, и да им плащаме? Ами онези британци, които са се научили как се топи желязо?

— Да продължаваме нататък — каза Ерика Мол. — Разбрахме доводите ви, дори това да не се отнася за Рик.

— Добре, искам да кажа, че твърденията за биопиратство на растения всъщност нямат основания за Хаваите, защото ако трябва да сме точни, тези растения не са местни. Островите са вулканични и са се издигнали от океана като голи и горещи скали и всичко, което расте по тях, е донесено отнякъде — от птици, от вятър, от теченията, от полинезийците с техните бойни канута. Нищо не е местно, макар че някои видове са ендемични. Всъщност една от причините да разположим компанията тук е именно от съображения за законност.

— За заобикаляне на закона — промърмори Рик.

— За спазване на закона — възрази Дрейк. — Там е работата.

Приближаваха район с високи до гърдите зелени листа.

— Наричаме това място Джинджифиловата алея. Виждате бял, жълт и кахили джинджифил. Кахили са онези с трийсетсантиметровите червени стъбла. Дърветата са предимно сандалови, с типичните тъмночервени цветчета, но има също сапунено дърво, както и сорго, с онези големи тъмнозелени листа.

Специализантите се въртяха на място и се оглеждаха.

— Предполагам, че сте запознати, но ако случайно не сте, онова растение с дългите листа на ивици е олеандър, който е достатъчно отровен, за да убие човек. Един местен жител умрял от месо, което пекъл набучено на олеандрова пръчка. Случва се деца да ядат плодовете им и да умират. Онова голямо дърво е стрихниново дърво и произхожда от Индия. Всичките му части са силно отровни, най-вече семената. Високият храст до него с листата във формата на звезда е рицин, който също е смъртно отровен. В много малки дози обаче рициновите съставки имат приложение в медицината. Предполагам, че това ви е известно, господин Хътър?

— Разбира се — отвърна Рик. — Екстракти от рицин имат потенциал да подобрят паметта, а също и антибиотични свойства.

Стигнаха до едно разклонение и Дрейк тръгна надясно.

— И накрая стигаме до Алеята на бромелиите — обяви той. — Това семейство включва около осемдесет разновидности, сред които, както знаете, е ананасът. Около бромелиите живеят най-различни видове насекоми. Тук дърветата са предимно евкалипти и акации, но по-нататък имаме и по-типични за джунглите — охия и коа, както ще видите по извитите листа по пътеката.

— И защо ни показвате всичко това? — попита Джени Лин.

— И аз това питам — обади се Амар Сингх. — Интересува ме технологията, господин Дрейк. Как вземате проби от толкова много и различни организми? Особено като се има предвид, че почти всички те са много малки. Бактерии, червеи, насекоми и така нататък. Колко проби събирате и обработвате за един час? За един ден?

— Лабораторията ни изпраща всеки ден камион до това място, за да прибере пробите от земята, от растенията и от всичко друго, което интересува изследователите ни — отвърна Дрейк. — Така че можете да очаквате свежи материали всеки ден, както и всичко друго, което ви потрябва.

— Значи идват всеки ден? — учуди се Рик.

— Точно така, около два следобед. Днес се разминахме.

Джени Лин приклекна.

— Какво е това? — попита тя, като сочеше земята. Приличаше на малка палатка, горе-долу с размерите на дланта й, покриваща малко бетонно кубче. — Малко по-назад видях още едно такова.

— А, да — рече Дрейк. — Отлична наблюдателност, госпожице Лин. Тези навеси са пръснати из цялата джунгла. Това са снабдителни станции. По-късно ще ви обясня всичко. Впрочем, ако сте готови да продължим, вече е време да научите с какво всъщност се занимава „Наниджен“.

Тръгнаха обратно към паркинга, като минаха покрай малко кафеникаво езерце с надвиснали над него палми и малки бромелии.

— Това е езеро Пау Хана — каза Дрейк. — В превод — „работата е свършена“.

— Странно име за езерце за патици — отбеляза Дани. — Видях тук три или четири семейства патенца.

— А видяхте ли какво се случи? — попита Дрейк.

Дани поклати глава.

— Ще се разстроя ли, ако науча?

— Зависи. Погледнете палмовите листа на около метър над водата.

Групата спря и се загледа. Керън Кинг видя първа.

— Сив рибар — прошепна тя и кимна.

Там стоеше мръсносива птица, висока около метър, със заострена глава и очи без блясък. Изглеждаше опърпана и мързелива. Беше абсолютно неподвижна и се сливаше идеално със сенките на листата.

— Може да стои така с часове — каза Керън.

Наблюдаваха я няколко минути и се канеха да си тръгнат, когато едно семейство патици пое по края на езерото. Движеха се полускрити в тревата, но това не им помогна.

Чаплата мълниеносно полетя от клона, цопна сред патиците и се върна обратно на мястото си, като от човката й стърчаха мънички крачета.

— О! — възкликна Дани.

— Ох! — стресна се Джени.

Чаплата вдигна глава нагоре и с едно рязко движение погълна патенцето, след което отново застана абсолютно неподвижно в сенките. Всичко бе станало за няколко секунди. Даже беше трудно да повярват, че са го видели.

— Това е отвратително — заяви Дани.

— Така е устроен светът — рече Дрейк. — Ще забележите, че ботаническата градина не е пренаселена с патици, и именно това е причината. Ако не се лъжа, колите вече ни чакат, за да ни върнат в цивилизацията.