Майкъл Крайтън, Ричард Престън
Микро (31)

27.

Папратово дере

30 октомври, 12:15 ч.

 

Рик Хътър усети как Керън Кинг го вдига за ризата и го измъква от доброто му — според него — скривалище.

— Ставай!

Забеляза лежащата до него тръба, взе я, грабна кутията със стреличките и спринтира към най-близкото прикритие. Изгуби от поглед Керън; нямаше представа къде е изчезнала. Изтича под една клонка, хвърли се през някакви листа и побягна сред издигащите се около него папратови стъбла. Точно тогава видя подобното на насекомо превозно средство. Шестокрака машина, пълзяща по листото на една папрат с едва доловимо бръмчене, управлявана от мъж в бойна броня. Той също беше микрочовек, но изглеждаше опитен и уверен.

Мъжът спря машината и вдигна странна едрокалибрена на вид пушка. Зареди метална игла в затвора, прицели се през оптичния мерник и стреля. Оръжието изсъска и изрита.

Рик се бе метнал зад един камък, лежеше задъхан по гръб и гледаше как непознатият стреля. Мъжът изглеждаше спокоен. Свикнал е да убива, осъзна Рик и гореща ярост се надигна в гърдите му. Този тип беше убил най-хладнокръвно Питър и Амар. Рик все още държеше тръбата си. Щеше да застреля проклетото копеле, Керън току-що му бе спасила живота и беше тъпо той да клечи на едно място. Тя му спаси задника.

Отвори кутията и извади една стреличка. Погледна я безнадеждно. Тя бе просто треска с метален връх от вилица. Никога нямаше да пробие бронята на кучия син. Отвори бутилката кураре, навря в нея върха на стреличката и го завъртя, като сподави желанието да се закашля от противната воня. Върхът беше добре омазан.

Пъхна стреличката в тръбата, претърколи се и надникна зад камъка.

Машината я нямаше. Беше се преместила някъде.

Но къде?

Рик изпълзя иззад камъка, като се ослушваше и оглеждаше. Чу тих вой отляво. Механичната буболечка. Стана и се затича към звука; когато той се усили, Рик се метна в туфа мъх и зачака. Звукът приближаваше. Рик внимателно се надигна да погледне.

Механичната буболечка беше изпълзяла по мъха и спря почти върху него. Рик гледаше към долната й част. Оттук не можеше да види мъжа.

Чу се съскане. Копелето бе стреляло отново.

Рик нямаше представа дали някой от групата бе останал жив. Керън можеше да е мъртва. Ерика — също. Всички се бяха превърнали в дивеч.

Тази мисъл го накара да побеснее.

Изпълни го с жажда да убива, дори това да му струваше живота.

Мъжът беше спрял да стреля и машината отново се задвижи. Тя спря недалеч и Рик чу мъжа да говори по радиостанцията си.

— Има една жена от твое дясно. Кучката е въоръжена с нож.

Кучката.

Керън.

Не! Всеки момент щяха да я убият. Рик запълзя трескаво през мъха и се пъхна под едно паднало листо. Гледаше право нагоре към мъжа. Онзи беше с шлем, нагръдник и броня по ръцете. Брадичката му беше гола. Вратът също.

Рик се прицели във врата. Трябваше да улучи югуларната вена. Бавно пое дъх, като се стараеше да не издава нито звук, след което издуха с цялата си сила.

Стреличката пропусна вената, но улучи мекото под брадичката и се заби дълбоко, до опашката. Беше влязла точно над адамовата ябълка и бе продължила нагоре. Рик чу задавен вик; мъжът се катурна и изчезна от погледа му. Чу се влажно кашляне и нещо се загърчи и заблъска. Мъжът се задушаваше и се мяташе като риба на сухо. После настъпи тишина.

Рик зареди втора стреличка и скочи на машината. Надникна вътре, готов да стреля отново. Мъжът лежеше с червено като череша лице и изцъклени очи, на устата му беше избила пяна — цианидно отравяне. От стреличката се виждаше само мъхчето под брадичката. Острието бе пронизало езика и небцето и бе достигнало до мозъка.

— Това беше за Питър — каза той. Ръцете му трепереха. Цялото му тяло започна да се тресе. Никога досега не беше убивал човек. Не беше и помислял, че е в състояние да го направи.

Отдясно се чу друго съскане.

Мамка му, наоколо имаше друг снайперист, който стреляше по приятелите му. Рик скочи от машината и се втурна към звука със заредена тръба. Докато тичаше, изведнъж отпред притъмня и той видя… сянка, движеща се сред папратите. Закова на място. Изведнъж се почувства много, много мъничък и абсолютно безсилен. Не можеше да повярва колко грамадно е проклетото нещо.

Керън видя мъжа да се изправя между две стъбла. Беше малък, пъргав, с котешки движения. Носеше камуфлажна броня и ръкавица на дясната си ръка. Лявата му ръка беше гола и единият пръст беше на спусъка на пушката. Оръжието бе насочено към нея. Делеше ги само около метър.

Тя беше извадила ножа си, но той не можеше да се сравнява с пушката. Огледа се. Наоколо нямаше никакво прикритие.

Мъжът излезе между папратовите стъбла, като продължаваше да я държи на прицел. Като че ли си играеше с нея — нищо не му пречеше да я застреля.

— Намерих я — каза той в микрофона си. След кратка пауза добави: — Чуваш ли?

Явно не получи отговор.

— Чуваш ли?

Отново не получи отговор. Пристъпи напред.

Точно тогава Керън видя сянката зад мъжа. Отначало не разбра какво е — нещо кафяво и покрито с козина, скрито сред папратовите листа. Помръдна леко и спря. Тя си помисли, че сигурно е бозайник, може би плъх заради кафявата козина и огромните размери. Но тогава се появи крак — дълъг, изтънен, съчленен крак. Екзоскелет, покрит с настръхнали кафяви косми. Едно папратово листо бе бутнато настрани и Керън видя очите. Всичките осем.

Беше огромен паяк, голям като къща. Беше толкова грамаден, че почти не можеше да се определи като паяк. Керън обаче позна вида. Кафяв ловец, често срещан в тропиците. Месояден. Паяците ловци не плетяха мрежи. Устройваха засади и ловуваха на земята. Този се беше снишил — знак, че дебне. Тялото му беше плоско, защитено от козината, с остри като сърпове челюсти, сгънати под изпъкналите израстъци над устата му. Беше женски. Това означаваше, че жадува за протеин, тъй като произвеждаше яйца.

Керън бе поразена от неподвижността на паяка. Тъй като беше наземен хищник, това не беше добър знак. Женската дебнеше.

Мъжът стоеше с гръб към паяка, без да подозира за присъствието му. Съзвездието от очи се взираше в него, подобно на капчици черно стъкло. Керън чу тихото, подобно на стон вдишване и издишване на белите дробове, разположени по корема на съществото.

— Джонстън. Чуваш ли? — каза мъжът.

Млъкна и зачака отговора на партньора си.

— Какво е станало с приятеля ти? — прошепна Керън. Трябваше да го накара да говори.

Онзи просто я изгледа. Не беше от приказливите.

Тя стоеше абсолютно неподвижно. Не биваше да прави резки движения. Знаеше, че паякът не вижда добре въпреки многото си очи, но за сметка на това има превъзходен слух. Десет „уши“ бяха пръснати по всеки крак — дупки в бронята, които улавяха звуците. Общо осемдесет уши. Освен това хилядите косъмчета по краката също бяха устройства за слушане и сензори за вибрации. Слуховите органи по краката даваха на паяка триизмерна картина на света около него.

Ако тя издадеше някакъв звук или вибрация, паякът щеше да я долови. Щеше да я разпознае като плячка. Керън знаеше, че атаката ще бъде мълниеносна.

Тя коленичи бавно и взе един камък. Вдигна полека ръка.

Мъжът се усмихна.

— Давай. Щом ще те накара да се почувстваш по-добре.

Керън хвърли камъка. Той удари нагръдника му, издумка и отскочи.

Мъжът вдигна пушката си, прицели се през оптичния мерник и се изкиска точно когато челюстите се сключиха около него и го вдигнаха във въздуха, смазвайки оръжието. Мъжът изкрещя.

Паякът направи няколко крачки напред и най-изненадващо се претърколи по гръб, докато Керън тичаше презглава. Легнал по гръб, паякът вдигна мъжа във въздуха и заби още по-дълбоко челюстите си в него. Острите като бръснач кухи върхове пробиха бронята и започнаха да инжектират отрова.

Тялото на мъжа се наду, докато бронята не започна да се разцепва и от пукнатините запръска смесена с отрова кръв. Когато отровата започна да действа, гръбнакът се изви назад и главата се замята. Невротоксините предизвикваха истинска буря в централната нервна система. Мъжът се загърчи конвулсивно и започна да се задушава. Очите му се обърнаха в черепа, скривайки напълно зениците. Изведнъж бялото стана яркочервено. Кръвоносните съдове в очите се бяха пръснали, както се пръскаха в цялото тяло — отровата съдържаше храносмилателни ензими, които втечняваха плътта. Вътрешните кръвоизливи изпълниха тялото му, докато сърцето не спря.

Отровата на паяка беше като Ебола, развиваща се за трийсет секунди.

Паякът продължаваше да изпомпва отрова в тялото, докато бронята не започна да се пръска. Нагръдникът отлетя и червата на мъжа се изсипаха навън, пръскайки отрова.

Керън бе потърсила убежище зад една папрат, където откри Рик — приклекнал с готова за стрелба тръба.

Двамата гледаха как паякът се храни.

След като уби жертвата си, паякът се преобърна, отново застана на осемте си крака и започна да разкъсва плячката. Държеше мъжа в предните си крака, намиращи се от двете страни на устата. Челюстите се отваряха като сгъваеми ножове; вътрешните им остриета бяха назъбени. Започнаха да кълцат тялото, превръщайки го в кървава каша от месо, натрошени кости и вътрешности, смесена с парчета кевлар и пластмаса. С помощта на предните си крака паякът сръчно обработваше масата, превръщайки я в топка, като в същото време вкарваше в нея храносмилателни течности от върха на челюстите. За една-две минути човешките останки се превърнаха в топчеста полутечна маса, примесена с фрагменти от кост и натрошена броня.

— Интересно — прошепна Керън и се обърна към Рик. — Паяците смилат храната извън телата си.

— Не го знаех.

След като смели храната си, паякът сложи кашата в устата си и започна да изсмуква течностите; стомахът му издаваше равномерен шум като на помпа. На Керън й се стори, че очите му заблестяха някак отнесено или може би доволно.

— Трябва ли да се безпокоим? — попита Рик.

— Не, в момента е заета. Но трябва да се махаме, преди отново да е тръгнала на лов.

Започнаха да търсят Ерика и Дани. Ерика се бе скрила под един хибискус, а Дани се бе пъхнал под корена на някакво дърво.

Оцелелите бяха четирима — Рик, Керън, Ерика и Дани. Събраха се, грабнаха нещата си и забързаха в храстите, изоставяйки телата на Питър и Амар. Беше ги обзело ужасно чувство за празнота. Внимателният Амар Сингх, който обичаше растенията, вече го нямаше. Питър Янсен също го нямаше. Струваше им се невъзможно точно Питър да загине.

Загубата ги беше съсипала.

— Беше толкова уверен — промълви Рик. — Наистина си мислех, че може да ни изкара от това положение.

— Питър беше надеждата ни — рече Ерика и заплака. — Вярвах, че някак ще ни спаси.

— Точно това очаквах да се случи — обади се Дани.

Той седна и нагласи клупа на ръката си, после със здравата си ръка отлепи малко тиксото от импровизираната си обувка и го залепи отново, мъчейки се да я стегне. Накрая отпусна глава върху коленете си.

— Случи се неизбежното… — разнесе се приглушеният му глас. — Катастрофата… Ние сме напълно, тотално, абсолютно… мъртви.

— Всъщност още сме живи — поправи го Рик.

— Не за дълго — промърмори Дани.

— Всички имахме вяра в Питър — рече Керън. — Той бе толкова… спокоен. Нито за миг не изгуби кураж.

Тя избърса потта от челото си, нагласи раницата и тръгна напред. Трудно й бе да го признае и пред себе си, но за първи път напълно беше изгубила кураж. Беше вцепенена от ужас. Не виждаше как ще успеят да стигнат до „Наниджен“.

— Питър беше единственият, който можеше да ни води. Сега сме без водач.

— Да. И вече е ясно, че Дрейк знае, че сме живи, и се опитва да ни види сметката — изпрати ни наемни убийци — каза Рик. — Отървахме се от две мутри, но кой ли още се спотайва наоколо със заповед да ни очисти.

— Две мутри? — повтори Керън.

— Погледни право напред — с мрачна усмивка отвърна Рик.

Хексаподът стоеше килнат върху могилката от мъх. Рик скочи в превозното средство. Миг по-късно нечие тяло полетя във въздуха и се сгромоляса в краката на Керън. Тя видя бронята, забитата под брадичката стрела, изцъклените очи… пяната на устата, изплезения език…

Пое дъх. Значи снайперистите са били двама. Рик не го беше споменал.

— Ти… ти си го убил…

— Качвайте се — каза Рик, докато сядаше пред пулта за управление. — Ще караме към Тантал. Освен това си имаме пушка.