Майкъл Крайтън, Ричард Престън
Микро (4)

Пролог

„Наниджен“

9 октомври, 23:55 ч.

 

Пътуваше по магистрала „Фарингтън“ западно от Пърл Харбър, покрай насаждения от захарна тръстика, тъмнозелена на лунната светлина. Този район на Оаху открай време беше земеделски, но напоследък бе започнал да се променя. Отляво се виждаха металните покриви на новия индустриален парк „Каликимаки“, чиито сребристи плоскости се открояваха на зеления фон. Маркос Родригес знаеше, че в действителност това не е индустриален парк; повечето от сградите бяха складове, които можеха да се наемат срещу неголяма сума. Там имаше също магазин за морски принадлежности, един тип, който произвеждаше дъски за сърф по поръчка, два магазина за техника, железария — и това бе горе-долу всичко.

Разбира се, не биваше да пропуска и причината за среднощното му посещение — „Наниджен Майкротекнолъджис“, нова компания от континента, която се беше приютила в голяма сграда в другия край на комплекса.

Родригес отби от магистралата и продължи между притихналите постройки. Беше почти полунощ и индустриалният парк бе пуст. Паркира пред „Наниджен“.

Отвън сградата на „Наниджен“ по нищо не се различаваше от останалите — едноетажна метална фасада с покрив от гофрирана ламарина, на практика най-обикновен огромен навес с груба евтина конструкция. Родригес знаеше, че това далеч не е всичко. Преди да издигнат постройката, от компанията бяха направили дълбок изкоп в магмената скала и го бяха напълнили с електроника. Едва тогава дойде ред на невзрачната фасада, която сега бе покрита с фин червеникав прах от околните насаждения.

Преди да слезе от колата, Родригес си сложи гумени ръкавици и пъхна в джоба си цифров апарат и инфрачервен филтър. Беше облечен с униформа на охранител. Нахлупи фуражката над лицето си — улицата вероятно се наблюдаваше от камери. Извади ключа, който бе взел от рецепционистката на „Наниджен“ преди няколко седмици, когато тя се бе отнесла след третия си коктейл „Сини Хавай“; беше направил копие и го върна, преди тя да се събуди.

От рецепционистката научи, че „Наниджен“ разполага с три хиляди и петстотин квадратни метра високотехнологични лаборатории, в които според нея се правели изследвания в областта на роботиката. Не беше съвсем сигурна за какви точно изследвания става дума, но роботите били изключително малки.

— Проучват нещо във връзка с химикали и растения — смътно обясни тя.

— Нима за подобно нещо ви трябват роботи?

— Да, трябват им — сви рамене тя.

Но освен това му каза, че самата сграда не е обезопасена — нямало никакви алармени системи, детектори на движение, охранители, камери, лазерни лъчи.

— Какво използват тогава? — попита я той. — Кучета ли?

— Нищо — поклати глава рецепционистката. — Просто заключват вратата. Казват, че не им е нужна никаква охрана.

По онова време Родригес сериозно подозираше, че „Наниджен“ са просто някакви измамници или фирма фантом за укриване на данъци. Никоя високотехнологична компания не би се настанила в прашен склад, далеч от деловия център на Хонолулу и университета, откъдето смучеха всички подобни фирми. Щом бяха тук, „Наниджен“ със сигурност имаха нещо за криене.

Клиентът си мислеше същото. Именно затова бе наел Родригес. Честно казано, разследването на високотехнологични компании не влизаше в обичайното му поле на дейност. Най-често получаваше поръчки от адвокати, които искаха от него да фотографира съпрузи, решили да кръшнат на половинките си в Уайкики. В този случай също беше нает от местен адвокат, Уили Фонг. Уили обаче не беше клиентът и не каза кой стои зад него.

Родригес имаше своите подозрения. Твърдеше се, че „Наниджен“ са похарчили милиони за електроника от Шанхай и Осака. Някои от доставчиците вероятно искаха да разберат какво точно ще се прави с продуктите им.

— За тях става дума, нали, Уили? За китайците или за японците.

Уили Фонг сви рамене.

— Знаеш, че не мога да ти отговоря, Маркос.

— Но това е безсмислено — рече Родригес. — Там няма никаква охрана. Клиентите ти могат по всяко време просто да се справят с ключалката, да се разходят вътре и да видят сами. Нямат нужда от мен.

— Да не би да отказваш поръчката?

— Просто искам да знам за какво става дума.

— От теб се иска да идеш там, да разбереш какво има в сградата и да донесеш малко снимки. Това е.

— Не ми харесва тая работа. Мирише ми на шашма.

— Може би е.

Уили го изгледа уморено, сякаш искаше да каже: „Но какво ти пука?“.

— Поне никой няма да скочи от мястото си и да те цапардоса по устата.

— Така си е.

Уили бутна назад стола си и скръсти ръце над обемистото си шкембе.

— И така, Маркос, приемаш ли?

И ето че, докато вървеше посред нощ към предната врата, Родригес изведнъж се почувства нервен. Не им била нужна никаква охрана. Какво означава това, по дяволите? В наши дни всеки се нуждае от охрана — от много охрана, особено в Хонолулу. Просто нямаш друг избор.

Сградата нямаше прозорци, само една-единствена метална врата. До нея се мъдреше табела „Наниджен Майкротекнолъджис“. А отдолу пишеше „Само по предварителна уговорка“.

Пъхна ключа в ключалката и го завъртя. Вратата се отвори.

Твърде лесно, помисли си той, озърна се към празната улица и се промъкна вътре.

Приглушените нощни лампи осветяваха остъкленото антре, рецепцията и чакалнята с канапета, списания и фирмена литература. Родригес включи фенерчето си и тръгна към коридора. В края му имаше две врати; мина през първата и се озова в друг коридор, този път със стъклени стени. От двете му страни имаше лаборатории, дълги черни маси с всевъзможна апаратура; по лавиците над тях бяха подредени множество бутилки. На всеки десетина метра имаше по един бръмчащ хладилник и нещо като пералня.

Безразборно разположени дъски за обяви, лепящи се бележки по хладилниците, дъски с надраскани по тях формули — като цяло се създаваше впечатление за бъркотия и хаос, но Родригес имаше силното чувство, че компанията е истинска, че „Наниджен“ наистина се занимават с научна работа. За какво им бяха нужни роботи?

Точно тогава видя и тях, но му изглеждаха ужасно странни — сребристи четвъртити измишльотини с механични ръце, гъсенични вериги и всякакви приставки; досущ като онези неща, които пращаха на Марс. Бяха с най-различни размери и форми — едни бяха колкото кутии за обувки, други много по-големи. Забеляза, че до всеки има негова по-малка версия. А до нея — още по-малка. Последните бяха с размерите на нокът — мънички, с всички детайли по тях. На работните маси имаше огромни лупи, с помощта, на които работещите виждаха роботите. Родригес се зачуди как изобщо са в състояние да построят нещо толкова дребно.

Стигна до края на коридора и видя врата с табелка „Тензорно ядро“. Отвори я и го лъхна хлад. Помещението беше голямо и тъмно. На стената отдясно забеляза окачени на куки раници, сякаш за някакъв туристически излет. В стаята нямаше нищо друго. Отнякъде силно бръмчеше климатик, но това бе единственият звук. По пода имаше дълбоки жлебове, образуващи шестоъгълници. Или може би бяха големи шестоъгълни плочки; не беше сигурен при това слабо осветление.

Но… под пода имаше нещо. Огромен, сложен комплекс от едва различими шестоъгълни тръби и медни проводници. Подът беше от пластмаса и Родригес можеше да види през него скритата под земята електроника.

Приклекна, за да разгледа по-добре, и докато се взираше в шестоъгълниците, видя как на пода пада капка кръв. После втора. Вгледа се с любопитство, след което се сети да сложи ръка на челото си. Кървеше самият той, точно над лявата вежда.

— Какво, по…?

Незнайно как се беше порязал. Не беше почувствал нищо, но ръкавицата му бе окървавена, а кръвта продължаваше да капе от веждата. Изправи се. Кръвта се стичаше по бузата му, по брадичката, цапаше униформата. Притисна чело с длан и забърза към най-близката лаборатория, като се оглеждаше за лейкопласт или някаква кърпа. Намери кутия с лигнин и отиде при един умивалник с малко огледало над него. Избърса лицето си. Кървенето вече спираше; разрезът беше малък, сякаш направен с бръснач. Не разбираше как точно е станало, но изглеждаше като порязано с хартия.

Погледна си часовника — двайсет минути след полунощ. Време беше да се захваща отново за работа. В следващия миг видя как по опакото на дланта му зейна червен разрез, от китката до кокалчетата. Кожата се разтвори и потече кръв. Родригес извика от изненада, грабна още лигнин и някаква кърпа от умивалника.

Отпра ивица от кърпата и уви ръката си. Усети болка в крака, погледна надолу и видя, че панталоните му са разрязани до средата на бедрото, което също кървеше.

Вече не мислеше. Обърна се и побягна.

Тръгна със залитане по коридора към външната врата, като влачеше ранения си крак. Много добре си даваше сметка, че оставя предостатъчно следи, по които да го идентифицират, но изобщо не го беше грижа. Искаше само да се махне от това място.

Малко преди един след полунощ спря пред кантората на Фонг. Лампите на втория етаж още светеха. С мъка се закатери по задното стълбище. Беше слаб от загубата на кръв, но иначе беше добре. Отвори вратата, без да си прави труда да почука.

При Фонг имаше човек, когото Родригес не беше виждал — китаец под трийсетте, облечен с черен костюм и с цигара в ръка. Фонг се обърна.

— Какво е станало, по дяволите? Изглеждаш ужасно. — Стана, заключи вратата и се върна при Родригес. — Да не си се бил?

Родригес се облегна тежко на бюрото. Още кървеше. Китаецът с черния костюм се поотдръпна, без да каже нищо.

— Не, не съм.

— Тогава какво се случи?

— Не знам. Просто се случи.

— Какви ги говориш? — ядосано попита Фонг. — Нищо не ти се разбира, човече. Какво стана?

Китайчето се изкашля. Родригес погледна към него и видя червена дъга под брадичката му. По бялата риза потече кръв. Хлапето ги изгледа шокирано, хвана се за гърлото и между пръстите му потече кръв. После се строполи по гръб на пода.

— Майка му стара! — промълви Уили Фонг и се втурна към китаеца, чиито пети барабаняха в спазъм по пода. — Ти ли направи това?

— Не — отвърна Родригес. — Точно това имах предвид.

— Ама че каша! — възкликна Фонг. — Трябваше ли да ми докарваш това в офиса? Замисли ли се изобщо? Защото потулването му…

Кръв пръсна по лявата страна на лицето на адвоката. Прерязаната артерия на врата му бълваше червената течност на тласъци. Фонг притисна с ръка раната, но кръвта продължаваше да блика между пръстите му.

— Майка му стара — отново промълви той, отпусна се в стола си и зяпна невярващо Родригес. — Какво е това?

— Не знам, по дяволите!

Знаеше какво предстои. Оставаше само да чака. Почти не усети разрязването на тила си, но замайването настъпи бързо и той падна. Лежеше на една страна, в лепкава локва от собствената си кръв, и се взираше в бюрото на Фонг. В обувките на Фонг под бюрото. Копелето така и не ми плати, помисли си той. После мракът го погълна.

ТРИ ЖЕРТВИ НА СТРАННО ГРУПОВО САМОУБИЙСТВО. Гръмкото заглавие заемаше цялата първа страница на „Хонолулу Стар-Адвъртайзър“. Лейтенант Дан Уатанаби метна вестника на бюрото си и погледна към шефа си, Марти Калама.

— Звънят ми — каза Калама. Носеше очила с телени рамки и мигаше често. Приличаше повече на учител, отколкото на ченге. Той обаче беше акамаи и знаеше какво прави. — Чувам, че има проблеми, Дан.

— Със самоубийството ли? — Уатанаби кимна. — Големи проблеми, и още как. Абсолютно необяснимо, ако питаш мен.

— Откъде са научили вестниците?

— Откъдето научават всичко останало — отвърна Уатанаби. — Измислят си.

— Разказвай — подкани го Калама.

Уатанаби нямаше нужда да прави справка с бележките си. Сцената си оставаше жива в ума му, макар да бяха минали няколко дни.

— Уили Фонг имаше кантора на втория етаж в една от онези малки сгради на Пуухуи Лейн, недалеч от улица „Лилихи“, северно от магистралата. Дървена постройка, мизерна работа. Уили държеше четири стаи. Беше на шейсет, може би го познаваш. Защитаваше пияни шофьори и се занимаваше с други дребни дела. Винаги е бил чист. Хора от сградата се оплакаха от неприятната миризма от кантората. Отидохме на място и открихме три трупа. Според медицинската експертиза са мъртви от два-три дни, не може да се направи по-точна преценка. Климатичната инсталация беше изключена, така че вонеше здравата. И тримата са умрели от рани с нож. Уили беше с прерязана сънна артерия, умрял е в креслото си. В отсрещния край на стаята имаше млад китаец, все още неидентифициран, възможно е да е американски гражданин. Прерязано гърло и прекъснати югуларни вени, кръвта му е изтекла бързо. Третата жертва е онзи португалец с фотоапарата, Родригес.

— Който снимаше кръшкащи със секретарките си мъже ли?

— Същият. И все си отнасяше боя. Както и да е, той също беше там и имаше разрези по цялото тяло — по лицето, по челото, на ръката, по краката, отзад на врата. Не бях виждал подобно нещо.

— Пробни разрези?

Уатанаби поклати глава.

— Не. Съдебният лекар не мисли така. Някой му е нанесъл раните, при това в продължение на някакъв период от време, вероятно около час. Открихме негова кръв по задните стълби и кървави отпечатъци от обувките му. А също и в колата, която беше паркирана до сградата. Така че е кървял, когато е влязъл в офиса.

— Според теб какво се е случило?

— Нямам представа — отвърна Уатанаби. — Ако става въпрос за самоубийство, имаме трима души без предсмъртни писма, което е нечувано. Освен това нямаме нож, а преровихме всичко, бъди сигурен. Кантората беше заключена отвътре, така че никой не е излизал. Прозорците също бяха затворени. За всеки случай потърсихме отпечатъци. Около прозорците нямаше никакви пресни следи, само прахоляк.

— Да не би някой да е изхвърлил ножа в тоалетната? — предположи Калама.

— Не — отвърна Дан Уатанаби. — Там няма следи от кръв. Което означава, че след касапницата никой не е влизал в нея. Така че си имаме трима мъртъвци, заклани в заключена стая. Няма мотив, няма оръжие — нищо.

— И сега какво?

— Онзи португалец е дошъл отнякъде. Бил е порязан другаде. Предлагам да опитаме да разберем къде се е случило това. Къде е започнало. — Уатанаби сви рамене. — Има касова бележка от бензиностанцията „Кело Мобил“ в Калепа. Напълнил е резервоара в десет вечерта. Знаем колко бензин е изразходвал, така че можем да очертаем радиус на движението му от бензиностанцията до целта му и после обратно до кантората на Уили.

— Сериозен радиус. Сигурно покрива почти целия остров.

— Стесняваме го. По грайферите на гумите има пресен чакъл. Много е вероятно да е ходил до някакъв строеж или нещо подобно. Както и да е, ще проверим. Може да отнеме известно време, но ще намерим мястото. — Уатанаби побутна вестника на бюрото. — А междувременно… бих казал, че вестниците са налучкали правилно. Тройно самоубийство — и толкова. Поне засега.