Майкъл Крайтън, Ричард Престън
Микро (16)

12.

Ботаническа градина „Уайпака“

28 октомври, 23:00 ч.

 

Специализантите се премятаха в плика, всяко движение на Алисън се усилваше и съпровождаше от шумно драскане, докато се търкаляха напред-назад. Питър не си бе давал сметка, че обикновената опаковъчна хартия е толкова груба — усещаше я като шкурка по кожата си. Видя, че останалите са се изхитрили да се обърнат навътре, за да не издраскат лицата си при премятането. Бяха ги закарали някъде и пътуването бе дълго, но къде се намираха сега? И какво щяха да правят с тях? Трудно беше да разговарят, докато падаха насам-натам; трудно бе да измислят план, когато всички говореха едновременно. Човекът от „Наниджен“, Джаръл Кински, непрекъснато повтаряше, че е станала някаква грешка.

— Само да имаше начин да поговоря с господин Дрейк… — нареждаше той.

— Млъквай вече и го приеми! — озъби му се Керън Кинг.

— Не мога да повярвам, че господин Дрейк просто ще… ще ни убие — промълви Кински.

— О, нима? — изненада се Керън.

Кински не отговори.

По-големият проблем беше, че не знаеха какво са намислили Вин и Алисън. Пътуваха в кола, но къде точно бяха пристигнали? Нищо не можеха да разберат. После Вин и Алисън като че ли постигнаха някакво съгласие (беше невъзможно да проследят разговора им) и Алисън изнесе плика навън. В тъмното.

— Какво е това? — разтревожено попита Керън Кинг, докато ги мъкнеха нанякъде. — Какво става?

Чуха тътен — подсмърчане. Алисън Бендър.

— Имам чувството, че иска да ни спаси — рече Питър Янсен.

— Вин никога не би го позволил — каза Керън.

— Знам.

— Мисля, че ще е по-добре да вземем нещата в свои ръце — заяви Керън. Извади ножа си и го отвори.

— Чакай малко — обади се Дани Мино. — Това е решение, което трябва да вземем заедно.

— Не знам за какво говориш — отвърна Керън. — Защото ножът си е мой.

— Не се дръж като дете — сопна й се Мино.

— А ти не бъди страхливец. Трябва да действаме или ще ни убият. Кое избираш? — Не изчака отговора му и се обърна към Питър. — Как мислиш, на какво разстояние сме от земята?

— Не знам, може би на около метър и трийсет…

— А колко тежим? — попита Ерика Мол.

Питър се разсмя.

— Не много.

— Смеете се — изумено промълви Дани Мино. — Вие сте абсолютно побъркани. Сравнено с нормалната ни височина, едно падане от метър и трийсет се равнява на… ъъъ…

— Сто трийсет и метра — каза Ерика. — Горе-долу височината на четирийсет и пет етажна сграда. Но не е равносилно на падане от такава височина.

— Разбира се, че е равносилно — възрази Дани.

— Не е ли страхотно, когато изучаващите науката нямат никаква представа от наука? — отбеляза Ерика.

— Има известен момент с въздушното съпротивление — обясни Питър.

— Не, въздушното съпротивление няма значение — процеди през зъби Дани, явно жегнат от критиките. — Защото телата падат в гравитационно поле с еднаква скорост, независимо от масата им. Монетата и пианото падат еднакво бързо и се озовават на земята едновременно.

— Неспасяем е — отбеляза Керън. — Трябва да решаваме веднага.

— Не мисля, че височината, от която падаме, има голямо значение — каза Питър Янсен. Вече се бе опитал да проумее физиката на това да си много малък.

Всичко беше свързано с гравитацията. И ускорението.

— Според уравнението на Нютон за… — започна той.

— Достатъчно! Аз казвам да скачаме — прекъсна го Керън.

— Скачаме — подкрепи я Джени.

— Скачаме — обади се Амар.

— Господи — простена Дани. — Дори не знаем къде се намираме!

— Скачаме — каза Ерика.

— Това е единственият ни шанс — отбеляза Рик Хътър. — Скачаме.

— Скачаме — присъедини се и Питър.

— Добре — каза Керън. — Ще изтичам покрай този шев и ще го срежа. Опитайте да се държите заедно. Представете си, че сте парашутисти. Разперете широко ръце и крака. Почна сеее…

— Чакайте малко… — започна Дани.

— Късно е! — извика Керън. — Успех!

Питър усети как тя минава покрай него, миг по-късно хартията хлътна под краката му и той полетя в мрака.

Въздухът беше изненадващо прохладен и влажен. И нощта беше по-светла след мрака в плика — виждаше дърветата наоколо и земята, която летеше към него. Падаше бързо — опасно бързо — и за момент се запита дали не са направили колективна грешка в изчисленията заради общата си неприязън към Дани.

Разбира се, знаеха, че въздушното съпротивление винаги е фактор в скоростта на падащите тела. В ежедневието не се замисляш за това, защото повечето неща изпитват почти едно и също съпротивление. Двукилограмова и четирикилограмова гира ще падат с една и съща скорост. Същото се отнася за човека и слона. Скоростта на падане беше горе-долу една и съща.

Специализантите обаче бяха толкова малки, че въздушното съпротивление наистина имаше значение, и те колективно се, бяха досетили, че въздействието му ще преодолее въздействието на масата. Иначе казано, нямаше да падат със скоростта, с която биха падали, ако бяха с нормалните си размери.

Или поне така се надяваха.

Сега, докато вятърът свиреше в ушите му и земята летеше към него, Питър стисна зъби, изтри сълзите в очите си и се опита да види накъде пада. Огледа се, но не забеляза останалите, макар че чу тих стон в мрака. Погледна отново надолу и видя, че се носи към някакво растение с широко листо, подобно на гигантско слонско ухо. Опита се да разпери широко ръце и да се измести така, че да улучи листото в центъра.

Справи се перфектно. Пльосна върху слонското ухо — студено, мокро, хлъзгаво — и усети как то се огъва под него, после се изправя рязко и го подмята обратно във въздуха като батут. Питър извика от изненада, полетя отново надолу и тупна при ръба на листото. Завъртя се и се плъзна по мократа повърхност към отсрещния край.

И падна.

В тъмното улучи друго листо отдолу, но тук не се виждаше нищо и той се затъркаля към ръба му. Заби нокти в зелената повърхност, мъчейки се да забави неудържимото спускане. Нямаше полза — полетя надолу, улучи трето листо, отново полетя и най-сетне се приземи по гръб върху мокър мъх, където остана да лежи, задъхан и уплашен, вперил поглед във високия балдахин от листа, който скриваше небето.

— Докога ще се излежаваш?

Погледна нагоре. Керън стоеше над него.

— Удари ли се? — попита тя.

— Не — отвърна той.

— Тогава ставай.

Питър се изправи с мъка, но тя не му помогна. Трудно му беше да запази равновесие на мокрия мъх, който жвакаше под гуменките му. Краката му бяха студени и мокри.

— Застани тук — каза тя. Сякаш говореше на малко дете.

Той застана до нея на участък суха земя.

— Къде са останалите?

— Някъде наоколо. Може да отнеме известно време да ги намерим.

Питър кимна и се огледа. От новата гледна точка на същество, високо само сантиметър, земята на джунглата беше невероятно пресечена. Покрити с мъх пънове на гниещи растения се издигаха като небостъргачи, паднали клони — всъщност клонки — образуваха неравни арки, извисяващи се на двайсет или трийсет стъпки над главата му. Дори мъртвите листа по земята бяха по-големи от него и при всяка крачка се движеха под краката му. Все едно вървеше през склад за гниещи органични отпадъци. И естествено всичко беше мокро, хлъзгаво, често лигаво. Къде всъщност се бяха приземили? Бяха прекарали в колата доста време. Можеха да са навсякъде на Оаху — или поне навсякъде, където имаше гора.

Керън скочи на една голяма клонка, като едва запази равновесие, седна и провеси крака. Пъхна пръсти в устата си и изсвири пронизително.

— Би трябвало всички да чуят това.

Изсвири отново.

Точно тогава нещо едро и тъмно на цвят изникна от шубрака. Отначало не можаха да видят какво е, но после лунната светлина разкри гигантски, черен като въглен бръмбар, който се движеше уверено. Съставните му очи леко проблясваха. Беше покрит с черна броня, а по краката му стърчаха остри власинки.

Керън сви крака нагоре, когато бръмбарът пропълзя под клонката, на която бе седнала.

Ерика Мол се появи от гъсталака, цялата вир-вода.

— Е, това най-вероятно е метромен — каза тя. — Пълзящ вид, не летят. Не го дразнете — хищник е, има челюсти и съм сигурна, че пръска всякакви гадости.

Нямаха намерение да бъдат наквасени в химикали или да се превърнат в следващата гощавка на бръмбара. Млъкнаха и останаха абсолютно неподвижни, докато насекомото щъкаше наоколо и явно ловуваше. Внезапно бръмбарът се втурна напред със зрелищна скорост и хвана в челюстите си нещо дребно, което се замята диво. В тъмното не можеха да видят какво е, но чуха хрущене, докато хищникът разкъсваше жертвата си. Лъхна ги остра и изключително гадна миризма.

— Това са защитните химикали — отбеляза Ерика Мол. — Ацетична киселина — иначе казано оцет — и може би децилацетат. Мисля, че горчивата миризма е бензоквинон. Веществата се съдържат в торбички в коремчето на бръмбара, но е възможно да циркулират и в кръвта му.

Гледаха как бръмбарът се отдалечава, влачейки жертвата си.

— Това е по-висш еволюционен дизайн. По-добър от нашия, поне за това място — добави Ерика.

— Броня, челюсти, химическо оръжие и много крака — рече Питър.

— Да. Много повече крака.

— Повечето животни на планетата имат най-малко шест крака — каза Ерика.

Както й беше известно, тези допълнителни крайници правеха движението по неравния терен далеч по-лесно. Всички насекоми имаха шест крака, а известните видове наближаваха един милион. Мнозина учени предполагаха, че още трийсет милиона насекоми чакат да бъдат открити, което ги правеше най-разнообразната форма на живот на Земята, ако не се броят микроскопичните организми като вируси и бактерии.

— Насекомите — каза Ерика на останалите — са постигнали невероятен успех в колонизирането на сушата на планетата.

— А ние си мислим, че изглеждат примитивни — каза Питър. — Смятаме, че по-малкото крака са признак на интелигентност.

Мислим си, че ходенето на два крака ни прави по-умни и по-добри от животното, което се движи на четири или шест крака.

Керън посочи към гъсталаците.

— Докато не се сблъскаме с това. И тогава искаме повече крака.

Чу се шумолене и изпод едно листо се появи дундеста фигура. Приличаше на къртица и търкаше енергично носа си с две ръце.

— Ама че гадост — каза фигурата, плюейки пръст. Още беше облечена в сако от туид.

— Дани?

— Никога не съм се съгласявал да ме правят един сантиметър висок. Добре, размерът има значение. И без това го знаех. Какво ще правим сега?

— Като начало можеш да спреш да скимтиш — каза му Керън. — Трябва да съставим план. И да направим инвентаризация.

— Каква инвентаризация?

— На оръжията ни.

— Оръжия? Какво ви става? Нямаме никакви оръжия! — Дани вече започваше да крещи. — Нищо нямаме.

— Това не е вярно — спокойно отвърна Керън и се обърна към Питър. — Имам раница. — Тя скочи от клонката и вдигна раницата от земята. — Взех я точно преди Дрейк да ни смали.

— Рик дали се е справил? — попита някой.

— И още как — разнесе се глас в мрака, някъде отляво. — Подобно нещо не може да ме смути. Нито пък джунглата нощем. Когато правих теренно проучване в Коста Рика…

— Това е Рик — рече Питър. — Някой друг?

Някъде отгоре се чу тупване и се изсипа миниатюрен дъжд. Джени Лин се плъзна по едно листо и се приземи в краката им.

— Доста се забави — каза й Керън.

— Закачих се за един клон. На около три метра над земята. Едва успях да се освободя. — Джени седна по турски и моментално скочи на крака. — Ужас. Всичко е мокро.

— Другото название на джунглата е дъждовна гора — каза Рик Хътър, появявайки се от гъсталака зад тях. Джинсите му бяха мокри. — Всички ли са добре? — Ухили се на Дани. — Как я караш, момко?

— Я се разкарай — измърмори Дани, като още търкаше носа си.

— Стига де, потопи се в изживяването — каза Рик и посочи лунната светлина, процеждаща се през балдахина на дърветата. — Та това е научно изследване! Не е ли идеално? Точно в духа на Конрад? Екзистенциална конфронтация между човека и суровата природа, истинското сърце на мрака, освободено от неверни схващания и литературни приумици…

— Някой да му каже да млъкне.

— Рик, остави човека на мира — каза Питър.

— Това е важно — възрази Рик. — Какво в природата така ужасява съвременния ум? Това, че тя е фундаментално безразлична. Тя е безмилостна, безпристрастна. Дали живееш или умираш, успяваш или се сгромолясваш, изпитваш удоволствие или болка — за нея няма значение. Това е непоносимо за нас. Как е възможно да живеем в свят, който е така безразличен към нас. Затова създаваме нови определения на природата. Наричаме я Майка природа, макар тя да не ни е родител в реалния смисъл на думата. Слагаме богове в дърветата, във въздуха и в океана, слагаме ги и в домовете си, за да ни закрилят. Нуждаем се от тези човекоподобни богове за много неща — за късмет, за здраве, за свобода. Но едно е най-важно от всичко — нуждаем се от боговете, за да ни защитават от самотата. Но защо самотата е толкова непоносима? Не можем да издържаме да сме сами. Защо? Защото човешките същества са деца, затова. Но всичко това са маски, които създаваме за природата. Дани много обича да казва, че научната литература привилегирова баланса на силата, че няма обективна истина, а само истината на силните. Силата разказва историята и всички я приемат като истина, защото силата е на власт. — Рик си пое дъх. — Но сега кой държи баланса на силата, Дани? Можеш ли да го усетиш? Поеми дъх. Усещаш ли? Не? Тогава аз ще ти кажа. Балансът на силата се намира там, където винаги е бил — в ръцете на природата. На природата, Дани. Не в нашите. Ние можем само да я следваме и да се опитаме да не изпаднем.

Питър прегърна Рик през раменете и го дръпна настрани.

— Достатъчно засега.

— Мразя шибаното копеле — каза Рик.

— Всички сме малко уплашени.

— Не и аз — заяви Рик. — Аз съм добре. Харесва ми да съм висок сантиметър и нещо. Това е хапка за някоя птица и аз съм точно това. Проклет ордьовър за някоя сладкопойна птичка и шансовете ми за оцеляване през следващите шест часа са около едно към четири или едно към пет…

— Трябва да съставим план — спокойно се обади Керън. Амар Сингх се появи зад един дънер отляво целият в кал и с раздрана риза. Изглеждаше забележително спокоен.

— Всички ли са добре? — попита Питър.

Останалите отговориха положително.

— Човекът от „Наниджен“ — сети се Питър. — Хей, Кински! Тук ли сте?

— От самото начало — тихо отвърна Джаръл Кински някъде отблизо. Седеше под едно листо с прибрани към гърдите крака, напълно неподвижен и мълчалив. Наблюдаваше и слушаше.

— Добре ли сте? — попита го Питър.

— Говорете тихо — каза Кински. — Те чуват по-добре от нас.

— Те? — повтори Джени.

— Насекомите.

Възцари се тишина.

— Така е по-добре — отбеляза Кински.

Заговориха шепнешком. Питър се обърна към Кински.

— Имате ли представа къде сме?

— Мисля, че да — отвърна Кински. — Погледнете натам. Всички се обърнаха. В далечината между дърветата се виждаше светлина, която осветяваше ъгъла на дървена постройка, едва видима през листата. Светлината се отразяваше от стъклени панели.

— Това е парникът — продължи Кински. — Намираме се в ботаническата градина „Уайпака“.

— Ох, Господи — изстена Джени Лин. — Значи сме на километри от „Наниджен“.

Седна на едно листо и усети как нещо непрекъснато бута и блъска крака й. После то изпълзя нагоре по него, Джени го хвана и го захвърли. Беше земен кърлеж, осмокрако същество, напълно безобидно. Джени осъзна, че пръстта е пълна с малки организми, които се занимаваха със своите си дела.

— Земята под краката ни е жива — каза тя.

Питър Янсен коленичи, махна малко червейче от коляното си и погледна Джаръл Кински.

— Какво знаеш за това смаляване?

— Терминът е „промяна в размерите“ — отвърна Кински. — Никога досега не съм бил смаляван. Разбира се, разговарял съм с полевите екипи.

— Не бих повярвал и на една дума на този тип — намеси се Рик Хътър. — Той е човек на Дрейк.

— Чакай малко — спокойно го спря Питър и се обърна към Кински. — Какви „полеви екипи“?

— „Наниджен“ изпраща екипи в микросвета. По трима души в екип — шепнешком отвърна Кински. Изглежда, много се страхуваше да не вдига шум. — Те са с променени размери, високи по сантиметър и два-три милиметра. Могат да управляват земекопните машини и да събират проби. Живеят в снабдителните станции.

— Имате предвид онези малки палатки, които видяхме? — попита Джени Лин.

— Да. Екипите никога не остават на терен повече от четирийсет и осем часа. Ако остане по-дълго, човек се разболява.

— Разболява? В какъв смисъл? — попита Питър.

— Появява се микрокесонна болест — каза Кински.

— Микрокесонна болест ли?

— Заболяване, което се развива у хора с променени размери. Първите симптоми се проявяват след около три до четири дни.

— Какво се случва?

— Ами… имаме известни сведения за болестта, но не са много. Отделът по безопасност започна опити с животни в тензорния генератор. Отначало смаляваха мишки. Държаха ги в миниатюрни стъкленици и ги наблюдаваха с микроскоп. След няколко дни мишките умряха. От кръвоизливи. След това смалиха зайци и накрая кучета. Животните отново умряха от кръвоизливи. Аутопсията след връщането на труповете в нормалните им размери показа кървене на местата на нараняване. Малките порязвания кървяха обилно, имаше и вътрешни кръвоизливи. Беше установено, че кръвта на животните не се съсирва. По същество те умират от хемофилия. Смятаме, че промяната на размера прекъсва ензимните пътища на процеса на съсирване, но не знаем точно как става това. Открихме също, че животното може да оцелее известно време с намалени размери, стига да бъде уголемено отново след два-три дни. Започнахме да наричаме заболяването микрокесонна болест, защото ни приличаше на кесонната болест у водолазите. Ако животното прекара в смалено състояние малко време, не му се случва нищо. После дойде ред на неколцина доброволци, сред които бе и създателят на тензорния генератор. Мисля, че се казваше Рурк. Изглеждаше, че хората могат да живеят няколко дни в микросвета без нежелани ефекти. Но тогава се случи… инцидент. Генераторът се повреди и изгубихме трима учени. Останаха в микросвета и не можеха да бъдат върнати в нормални размери. Сред жертвите бе създателят на генератора. Оттогава имахме и други… проблеми. Ако човек е подложен на стрес или бъде сериозно ранен, микрокесонната болест може да се развие внезапно и по-рано от обичайното. Така че изгубихме… още… служители. Затова господин Дрейк прекрати работата, докато не научим как да предпазим хората в микросвета. Разбирате ли, господин Дрейк наистина е загрижен за безопасността…

— Как се проявява болестта при хората? — прекъсна го Рик.

— Започва със синини, особено по ръцете и краката — отвърна Кински. — Ако се порежете, кървите обилно. Също като при хемофилията — цялата ви кръв може да изтече от съвсем леко порязване. Поне така съм чувал. Подробностите не се разгласяват — каза Кински. — Аз само управлявам генератора.

— Има ли някакво лечение? — попита Питър.

— Единственото лечение е декомпресията. Връщането на човека в нормални размери колкото се може по-скоро.

— Загазили сме… — промърмори Дани.

— Трябва веднага да прегледаме с какво разполагаме — решително заяви Керън.

Тя постави върху едно мъртво листо раницата, която бе грабнала от помещението на генератора. Отвори я и започна да подрежда неща върху листото като на маса. Всички се събраха и заразглеждаха внимателно съдържанието на раницата. Имаше аптечка с антибиотици и средства за първа помощ, нож, въже, нещо като рибарска макара, закрепена за колан, ветроупорна запалка, сребристо космическо одеяло, тънка водонепроницаема палатка и закрепяща се за главата лампа. Имаше и два чифта слушалки с микрофони.

— Това са радиостанции — каза Кински. — За връзка с главната квартира.

Имаше също въжена стълба от много фини нишки и ключове за някаква машина. Керън прибра обратно всичко, освен лампата и дръпна ципа на раницата.

— Безполезни неща — каза тя, докато се изправяше и си слагаше лампата. Включи я и лъчът й заигра по растения и листа. — Нужни са ни оръжия.

— Светлината… моля ви, изключете я… — промърмори Кински. — Привлича разни неща…

— Какви оръжия ни трябват? — попита Амар.

— Кажете — намеси се Дани, сякаш току-що му бе хрумнало нещо. — На Хаваите има ли отровни змии?

— Не — отвърна Питър. — Няма никакви змии.

— Няма и много скорпиони, особено в джунглата. Тук е твърде влажно за тях — добави Керън Кинг. — Има хавайска стоножка, която може да те ужили гадно и със сигурност да ни убие при сегашните ни размери. Всъщност много животни могат да ни убият. Птици, жаби, всякакви насекоми, мравки, оси и стършели…

— Говореше за оръжия, Керън — напомни й Питър.

— Трябва ни някакво метателно оръжие — каза тя. — Нещо, което убива от разстояние…

— Духателна тръба — предложи Рик.

Керън поклати глава.

— Не става. Ще бъде дълга едва два милиметра. Не ни върши работа.

— Чакай малко, Керън. Мога да използвам кух бамбук. И тръбата да бъде дълга колкото мен.

— И дървена стрела, която да се побира в нея — каза Питър.

— Разбира се — съгласи се Рик. — Стрела, заострена с…

— Огън, за закаляване — каза Амар. — Но за отрова…

— Кураре — каза Питър, стана и се огледа. — Обзалагам се, че много растения наоколо имат…

— Това е моята специалност — прекъсна го Рик. — Ако успеем да запалим огън, бихме могли да сварим кора и растителни материали и да извлечем отровата. И ако успеем да намерим някакъв метал, желязо… за върха на стрелата…

— Шипа на катарамата ми? — предложи Амар.

— После какво?

— Сваряваме бъркоча и го тестваме.

— Ще отнеме много време.

— Няма друг начин.

— А защо не използваме кожа на жаба? — предложи Ерика Мол. В нощта се чуваше крякане.

Питър поклати глава.

— Тук няма подходящи видове. Това, което чуваме, са крастави жаби. Те са с големината на юмрук. Добре де, на нормален юмрук. Сиви са, нямат ярки цветове. Вярно, произвеждат неприятни кожни токсини, известни като буфотенини, но не и основаващите се на кураре съединения на централноамериканските…

— Добре, за Бога! — озъби се Дани.

— Просто обяснявам…

— Добихме представа.

Ерика прегърна Питър през рамо и кимна към Дани. Той още сумтеше и търкаше нос с двете си ръце, свил длани, сякаш бяха някакви малки лапи.

Или сякаш беше станал къртица.

— Изперква ли? — уплашено попита Ерика.

Питър кимна.

— Да продължим — рече Амар. — Отровата, която препоръчваш…

Питър отговори, без да сваля поглед от Дани:

— Кора от стрихниново дърво, олеандър, но не листа, а стъбло, хондродендрон томентозум, стига да има. Варим сместа най-малко двайсет и четири часа.

— Да започваме — каза Керън Кинг.

— Можем да намерим тези растения много по-лесно през деня — обади се Джени Лин. — Защо е това бързане?

— Бързането е заради онези фарове при входа — каза Керън. — Точно в момента Вин Дрейк може би идва да ни убие. — Тя метна раницата на гръб и стегна ремъците. — Така че да започваме.