Майкъл Крайтън, Ричард Престън
Микро (20)

16.

Станция „Ехо“

29 октомври, 10:40 ч.

 

Седемте специализанти се скупчиха пред входа на палатката. Над него имаше табела с надпис „Снабдителна станция «Ехо». Собственост на «Наниджен Майкротекнолъджис»“. Всички бяха в шок, изпълнени с ужас от бруталната смърт на Кински. Освен това бяха изключително изненадани от скоростта, която бяха развили при бягството си. Дани Мино бе изгубил мокасините си. Те отлетяха от краката му, когато си плю на петите и побягна така, че можеше да посрами и най-големите олимпийски спринтьори. Сега стоеше бос и изкалян и клатеше невярващо глава. Освен това бяха видели как Керън Кинг се сражава с мравките — извъртанията и подскоците й, полета й във въздуха.

Ясно беше, че в микросвета са способни на неща, за които не бяха й сънували.

Разучиха снабдителната станция бързо, тъй като колоната мравки можеше да се появи всеки момент. Палатката, пълна с различни сандъци, се издигаше върху бетонна площадка. В центъра й имаше кръгъл стоманен люк на шахта, който се отваряше и затваряше с колело, подобно на херметичните врати на подводниците. Питър Янсен завъртя колелото и отвори люка. Под него имаше стълба, водеща надолу в мрака.

— Ще проверя — каза той. Сложи лампата на главата си, включи я и се спусна.

Озова се насред тъмно помещение. Лъчът освети нарове и маси. Питър забеляза редица превключватели по стената, завъртя ги и лампите светнаха.

Помещението беше бетонен бункер със спартански условия за живот. Покрай две от стените бяха наредени двуетажни нарове. Имаше работна маса с основни лабораторни пособия, трапезария с маса, пейки и готварска печка. Източникът на енергия на бункера се намираше в съседно помещение и представляваше две батерии с размер О, издигащи се високо над главата му. Друга врата водеше към тоалетна и душ. В един шкаф бяха подредени пакети суха храна. Бункерът бе недостъпен за хищници — нещо като бомбоубежище в опасна биологична среда.

— Не се намираме в Дисниленд — каза Питър Янсен. Седеше прегърбен на масата, напълно изтощен. Не можеше да мисли ясно. Картините от смъртта на Кински не напускаха съзнанието му нито за миг.

Керън Кинг се облегна на стената. Беше изцапана с мравешка кръв — лепкава и прозрачна, с леко жълтеникав оттенък. Съхнеше бързо.

Дани Мино също се беше свил до масата и отново драпаше лицето и носа си с нокти.

На работната маса имаше компютър.

— Можем да научим нещо от това — каза Джени Лин и го включи. Компютърът се стартира, но се появи екран за въвеждане на парола. Естествено, не я знаеха, а Джаръл Кински вече не можеше да им помогне.

— Тук не сме в безопасност — отбеляза Рик Хътър. — Дрейк може да дойде всеки момент.

Амар Сингх беше на същото мнение.

— Предлагам да се заредим с храна и екипировка и веднага да се махаме — каза той.

— Не искам да излизам — с треперещ глас рече Ерика Мол и се отпусна на един нар. Защо й трябваше да напуска Мюнхен — Микроския университет? Копнееше за сигурността на европейските проучвания. Тези американци си играеха с огъня. Водородни бомби, свръхмощни лазери, роботи убийци, смалени хора… Американците призоваваха демони. Събуждаха технологични чудовища, които не можеха да контролират, но въпреки това като че ли се наслаждаваха на силата си.

— Не можем да останем тук — меко й каза Керън. Виждаше колко е уплашена. — Най-опасното същество, пред което сме изправени, не е насекомо. А човек.

Питър Янсен предложи да се придържат към първоначалния план — да идат на паркинга, да се опитат да се качат на камиона до „Наниджен“ и някак да се доберат до тензорния генератор.

— Трябва да се върнем в нормални размери възможно най-скоро. Не разполагаме с много време.

— Не знаем как да работим с генератора — възрази Джени Лин.

— После ще мислим за това.

— Разполагаме с нелоши средства да се качим в камиона, в това число въжената стълба, която намерихме в раницата — каза Рик. Той беше претърсил сандъците и бе попаднал на още две радиостанции. Това означаваше, че вече разполагат с четири средства за комуникация.

— Трябва да направим само едно нещо — промърмори Дани Мино. — Да се обадим за помощ.

Той вдигна една радиостанция.

— Обадиш ли се в „Наниджен“, Вин Дрейк ще дойде да ни търси, при това не с лупа в ръка — каза му Рик. — А с кубинки с по-дебели подметки.

Питър предложи да използват радиото само в краен случай, за да не може Дрейк да ги подслуша.

— Не виждам смисъл — каза Дани. — Трябва да повикаме помощ.

Джени Лин не участваше в разговора. Отваряше всички шкафове и внимателно ги преглеждаше. Намери лабораторен бележник и го запрелиства. Някой си беше водил бележки — най-вече за атмосферните условия и отчети за събраните проби. Стори й се безполезно, докато не попадна на карта.

— Вижте това — каза тя и остави отворения бележник на масата.

Някой беше скицирал груба карта на долината Маноа. На нея се виждаха местата на десет снабдителни станции, пръснати из Папратово дере и нагоре по склоновете към Тантал, на все по-голямо разстояние от парниците и паркинга. Снабдителните станции бяха означени в стила на НАТО — от Алфа, Браво и Чарли до Кило. Имаше стрелка с надпис: КЪМ БАЗА ТАНТАЛ — ГОЛЯМАТА КАНАРА. Самият кратер не беше показан на картата. Същото се отнасяше и за базата.

Макар груба и непълна, картата съдържаше ценна информация. Тя показваше най-общото разположение на снабдителните станции. Местоположението на всяка една бе отбелязано с характерни особености около нея — дървета, камъни, папрати — и правеше възможно откриването на станциите, стига да намериш ориентирите. Една от станциите се намираше непосредствено до паркинга — станция „Алфа“, разположена под група джинджифилови растения според бележката на картата.

— Можем да тръгнем към станция „Алфа“ — каза Питър Янсен. — Дори да не останем там, можем поне да я претърсим за още продоволствия и информация.

— Защо ни е да отиваме където и да било? — попита Дани. — Кински беше прав. Трябва да преговаряме с Вин.

— Дори не си го помисляй! — развика се Рик.

— Моля ви, престанете! — обади се Амар Сингх. Не можеше да търпи конфликтите им. — Рик, хората имат различен подход. Трябва да бъдеш по-толерантен към Дани…

— Стига глупости, Амар. Този тип ще ни погуби с тъпите си…

Питър Янсен усещаше, че положението е на път да излезе от контрол. Едно нещо можеше да ги унищожи със сигурност и това бе конфликт в групата. Ако не действаха като екип, скоро щяха да са мъртви. Трябваше да намери начин да накара тези сприхави, дебнещи се учени да разберат, че оцеляването изисква сътрудничество. Изправи се, застана начело на масата и зачака. Накрая всички утихнаха.

— Приключихте ли с караниците? — рече той. — А сега искам да кажа нещо. Вече не се намираме в Кеймбридж. В академичния свят излизате начело, като прегазвате съперниците си и доказвате, че сте по-добри от всички други. В тази джунгла не става въпрос за излизане начело, а за оцеляване. Трябва да си сътрудничим, за да оцелеем. И трябва да убием всичко, което ни заплашва. В противен случай ще бъдем убити.

— О, принципът „убий или ще бъдеш убит“ — пренебрежително рече Дани. — Старомодна псевдодарвинистка философия от Викторианската епоха.

— Дани, трябва да правим онова, което е нужно, за да оцелеем — каза Питър. — Но оцеляването не означава само убиване. Помислете си какво сме ние като човешки същества. Преди милион години предците ни са оцелявали в саваните на Африка, като са действали в екип. Или по-правилно ще бъде да кажа банда — по онова време ние сме били банди човеци. Преди милион години не сме се намирали на върха на хранителната верига. Ловували са ни какви ли не животни — лъвове, леопарди, хиени, диви кучета, крокодили. Но ние отдавна си имаме вземане-даване с хищници. Оцелели сме благодарение на мозъците си, на оръжията и на сътрудничеството — на съвместната работа. Мисля, че сме създадени за това пътешествие. Нека да мислим за него като за единствения шанс да видим невероятни неща в природата, каквито никой досега не е виждал. Но каквото и да решим да правим, ще трябва да работим заедно, в противен случай с нас е свършено. Силни сме толкова, колкото е силен най-слабият в групата.

Питър млъкна и се запита дали не е стигнал прекалено далеч, дали не се е показал като проповедник пред специализантите.

Последва кратко мълчание, останалите смилаха речта му.

Дани Мино заговори пръв:

— Предполагам, че под „най-слабия“ имаш предвид мен.

— Не съм казвал такова нещо… — отвърна Питър.

— Извинявай, Питър — прекъсна го Дани. — Не съм някакъв тъпоумен хоминид с изпъкнали вежди, стиснал очукан камък в юмрук и разбиващ радостно черепи на леопарди. Ако трябва да сме точни, аз съм образован човек, свикнал с градска среда. Онова навън не е Харвард Скуеър. А зелен ад, в който пълзят мравки с големината на питбули. Ще остана в този бункер и ще чакам помощ. — Той почука по стената. — Това място е устойчиво на мравки.

— Никой няма да ти дойде на помощ — каза му Керън.

— Ще видим. — Дани млъкна и седна нацупен.

— Питър е прав — каза Амар и се обърна към Питър. — Аз съм в екипа.

Облегна се и затвори очи, сякаш мислеше за нещо.

— Аз също — рече Керън.

— Питър е прав — най-сетне се съгласи и Ерика Мол.

— Мисля, че ни трябва водач — рече Джени Лин. — Според мен Питър трябва да е начело.

— Питър е единственият, който се погажда с всички в групата — каза Рик и се обърна към него. — Само ти можеш да ни водиш.

Предложението бързо беше прието с гласуване; Дани отказа да участва.

Сега въпросът беше да накара екипа да заработи.

— Първо трябва да се нахраним. Направо умирам от глад — каза Рик.

И наистина, всички бяха здравата прегладнели. Бяха будували цялата нощ, без да сложат и хапка в устата си. А после дойде ред на онова лудо бягане от мравките.

— Сигурно сме изгорили много калории — каза Питър.

— През целия си живот не съм била толкова гладна — призна Ерика Мол.

— Телата ни са съвсем малки. Вероятно горим калории много по-бързо. Също като колибрито, нали се сещате? — каза Керън.

Извадиха пакетите готова храна, отвориха ги и изгълтаха съдържанието им, седнали на масата или проснали се из помещението. Храната не беше много и изчезна за секунди. Намериха гигантски блок шоколад и Керън го насече на седем части с ножа си. Лакомството също се стопи бързо.

Докато претърсваха бункера за нещо, което би могло да им бъде от полза в пътя до паркинга, попаднаха на множество пластмасови лабораторни бутилки със завиващи се капачки и ги натрупаха на масата. Можеха да ги използват за вода и да държат в тях полезни химически вещества.

— Ще ни трябват химически оръжия, каквито използват насекомите и растенията — каза Джени Лин.

— Да, а на мен ще ми трябва нещо, в което да държа курарето — добави Рик.

— Кураре — промърмори Керън. — Да бе.

— Гадна работа е — каза Рик.

— Стига да знаеш как се прави.

— Знам! — надменно заяви Рик.

— Кой те научи, Рик? Някой ловец от джунглата ли?

— Чел съм статии…

— Статии за кураре. — Керън се обърна и се зае с нещо друго, а Рик кипеше безмълвно.

В един сандък тя намери три мачетета. Всяко вървеше с колан с ножница и диамантено точило, пъхнато в специален джоб на колана. Питър Янсен извади едното и опита острието му с палец.

— Еха, остро е.

Опита за проба мачетето на ръба на масата. Острието потъна в дървото като в масло. Беше по-остро и от скалпел.

— Остро е като микротом — каза той. — Като онзи, който използваме в лабораторията за разрязване на тъкани.

Питър прокара диамантеното точило по ръба на острието. Явно точилото беше предназначено да поддържа мачетето в отлична форма.

— Острието е много фино и вероятно се затъпява бързо. При нужда можем да го наточим. — Дългите ножове щяха да им помогнат да си проправят път през растителността.

Керън Кинг замахна с едно мачете над главата си.

— Добър баланс — рече тя. — Прилично оръжие.

Рик Хътър се дръпна уплашено назад, докато тя размахваше острието.

— Можеш да отрежеш нечия глава — възкликна той, а Керън се усмихна презрително.

— Знам какво правя. Ти си гледай плодчетата и стреличките.

— Стига си се заяждала! — избухна Рик. — Какъв ти е проблемът?

Питър Янсен се намеси. Въпреки обещанията им да работят като екип думите явно бяха по-лесни от делата.

— Рик, Керън, моля ви. Всички ще бъдем благодарни, ако престанете да се карате. Опасно е за всички ни.

Джени Лин тупна Рик по рамото.

— Керън просто показва страха си.

Това никак не се хареса на Керън, но тя премълча, защото Джени беше права. Керън много добре знаеше, че мачетето няма да спре някои хищници — като птиците, например. Заяждаше се е Рик, защото се страхуваше. Беше разкрила страха си пред другите и това я смущаваше. Качи се по стълбата, отвори люка и излезе навън да се успокои. Започна да преглежда сандъците, наредени в палатката. В един намери пакети с храна, а в друг — множество епруветки и научни проби, вероятно събрани от последния екип. Попадна и на стоманен прът, скрит под импрегнирана хартия. Беше по-дълъг от нея. Единият му край беше заострен, а другият бе по-широк и затъпен. За момент не можа да разбере какво представлява това огромно метално чудо. Но после се сети за мащабите. Слезе в бункера и съобщи на останалите за находката си.

— Карфица!

Не беше ясно какво търси карфицата в палатката. Вероятно я бяха използвали, за да приковат нещо към земята. Така или иначе беше стоманена. Можеше да бъде използвана като оръжие.

— Можем да я подострим с диамантените точила и да я направим наистина опасна — каза Керън. — Можем да направим зъбец на върха, за да убива по-ефективно. Зъбецът ще се заклещва в жертвата. Също като харпун.

Наложи се да обработят карфицата в палатката, тъй като бе твърде дълга, за да я свалят долу. Хванаха точилата и започнаха да режат и оформят стоманата. Първо срязаха главичката й, като по този начин я скъсиха и получиха по-добър баланс, така че човек можеше да я държи и да я мята. Редуваха се в оформянето на зъбеца; диамантените точила се справяха добре със стоманата. След като приключиха, Питър взе харпуна и го претегли на ръка. Беше тежък, блестящ и балансиран, а той го държеше, сякаш беше лек като перце. В микросвета парче стомана с подобни размери беше достатъчно тежко, за да нанесе сериозни поражения на насекомо, стига да е достатъчно остро и да го хвърлиш с необходимата сила.

Дани Мино отказа да участва в подготовките, седеше на един нар в бункера със скръстени ръце и свити крака. Питър го съжали и отиде при него.

— Моля те, ела с нас — тихо му каза той. — Тук не си в безопасност.

— Каза, че съм най-слабият — отвърна Дани.

— Нуждаем се от помощта ти, Дани.

— Да бе. Да ви помагам в самоубийството — горчиво рече Дани и отказа да мръдне от мястото си.

Рик Хътър се беше заел да прави стрелички. Излезе на няколко крачки извън палатката, въоръжен с мачете, за да се пази от евентуални мравки, и отряза няколко стъбла трева. Занесе ги в бункера, сряза ги по дължина и започна да бели по-твърдите нишки, подобни на дървесина. Тревата изглеждаше здрава като бамбук. Рик направи две дузини стрелички от две трески. Трябваше да ги закали по някакъв начин, затова отиде при печката и включи един котлон. Внимателно загря и кали върха на една стреличка, като я държеше над горещия реотан. Когато приключи, разряза един дюшек и извади малко от пълнежа му.

Трябваше да закрепи меко „пухче“ в края на стреличката, за да може да я изстрелва с духване през тръбата. За целта му беше нужен конец.

— Амар, остана ли ти още от онази паяжина?

Амар поклати глава.

— Отиде за измъкването на Питър от кутията на змията.

Рик затършува из бункера и намери навито въже. Отряза малко от него и го разприда, получавайки куп много здрави нишки. Сложи малко от пълнежа в края на стреличката и го завърза здраво с една нишка. Вече разполагаше с истинско оръжие — стреличка със закален връх и пухче в края, готова да бъде потопена в отрова.

Никой учен обаче не приемаше, че изобретението му ще работи, преди да го е изпробвал. Едно от стъблата влезе в ролята на тръба. Рик пъхна стреличката в нея, прицели се в дървената рамка на два нара и стреля. Стреличката профуча през стаята, улучи рамката… и отскочи.

— По дяволите — промърмори той. Върхът не можеше да пробие дървото. Това означаваше, че няма да пробие и екзоскелета на насекомо.

— Провал — отбеляза Керън.

— Трябва ми метален връх — реши Рик.

Откъде да вземе метал?

Прибори. Прибори за хранене. Взе метална вилица от кухнята и огъна един от зъбите й. Отряза го с помощта на диамантеното точило и го заостри хубаво. Закрепи стоманения връх към стреличката и отново стреля. Този път стреличката се заби в дървото със задоволително дрън и остана там, трептейки.

— Това вече ще се забие в бръмбар — заяви Рик, след това отряза зъбите на всички вилици в бункера и се сдоби с повече от две дузини стрелички и няколко тръби. Постави тръбичките в пластмасова кутия, която намери в лабораторията. Така щеше да ги запази сухи и защитени от повреда.

Оставаше да приготви кураре, но за целта му бяха нужни още съставки. Подобно на финия сос, доброто кураре съдържаше различни съставки, които трябваше да бъдат сварени заедно — същинска химия на ужасите. Засега разполагаше единствено с плода на сапуненото дърво, който бе оставил горе в палатката. Никой не искаше отрова в бункера. Плодът щеше да отдели летливи вещества. Поради същата причина Рик не можеше да свари курарето на печката. Така или иначе не разполагаше със съставките, а дори и да бяха налице, щеше да изтрови всички, ако се опиташе да приготви кураре на закрито. Парите сигурно щяха да ги убият.

Налагаше се да действа навън, на открит огън.

Намериха също бинокъл и още два челника и ги прибраха в торбите. Амар Сингх изрови отнякъде руло тиксо.

— Не можем да оцелеем в суперджунгла без тиксо — пошегува се той.

Рик Хътър отвори един сандък.

— Златна мина! — извика той и извади лабораторна престилка, гумени ръкавици и предпазни очила. — Точно това ми трябва за курарето. Отлично, отлично!

Напъха нещата в един чувал. Трябваше да свари отварата в някакъв съд. В малкия кухненски бокс на бункера откри алуминиева тенджера, прибрана в края на най-долния рафт. Сложи и нея в чувала и го метна на рамо, за да провери тежестта му. Остана изненадан. Макар и огромен, чувалът беше съвсем лек.

— Силен съм като мравка — промълви Рик.

Джени Лин затършува в друг сандък и намери военен компас. Беше доста очукан и от типа, който се използваше в армията от времето на войната в Корея. Щеше да им е от полза. Така и не успяха да открият джипиес в станцията.

— Защото джипиесът не може да ни каже къде сме — обясни Питър. — Той работи с точност до десетина метра. При нашите размери това е равносилно на точност един километър. Иначе казано, не ни върши никаква работа. За нас компасът е много по-точен от джипиеса.

Изведнъж, след храната и толкова работа, им се приспа. Часовникът на Питър показваше малко след пладне.

— Да продължим по-късно — предложи Керън Кинг.

Предишната нощ не бяха спали, но по принцип имаха опит с нощните бдения в лабораторията. Керън се гордееше с издръжливостта си, но дори и за нея беше трудно да си държи очите отворени. Зачуди се защо ли така изведнъж се беше изморила. Може би бе свързано с малките им тела и многото изгорени калории… но не можеше да се съсредоточи… Не се сдържа, изпълзя на най-близкия нар и заспа моментално.

Всички заспаха.