Майкъл Крайтън, Ричард Престън
Микро (51)

47.

Черен път при кратера Тантал

1 ноември, 01:40 ч.

Когато Ерик Янсен стигна паркинга при фара Даймънд Хед, мястото беше пусто. От колата на Вин Дрейк нямаше и следа. Беше закъснял. Или подранил? Може би Дрейк още не беше дошъл. Спря в края на паркинга и се запита какво да прави. Да чака? Но Дрейк можеше вече да си е тръгнал оттук. Да отиде в полицията? Но това щеше да коства живота на оцелелите, защото Дрейк знаеше, че има оцелели, и най-вероятно щеше да се качи на кратера Тантал, за да ги убие.

Значи трябваше да продължи към Тантал.

И ето че караше по шосето, пикапът ревеше и кашляше покрай скъпи къщи и на остри завои. Стигна до портал, зад който продължаваше изровен черен път; порталът не беше заключен. Ерик продължи напред. Пътят се виеше по стръмния склон през джунглата, стигна до ръба на кратера и продължи от другата страна през дерета и корита на потоци, като на няколко пъти напълно се губеше. Тук беше за автомобили с четворна предавка и Ерик беше благодарен, че пикапът му е с широки гуми. Накрая стигна до края на пътя и спря. И тук нямаше следа от Дрейк.

Ерик не носеше фенерче. Това беше проблем, но той слезе от колата, като остави фаровете да светят към Голямата канара. Спря и се заслуша. Между дърветата се виждаше някакво червеникаво сияние и той тръгна слепешком през храсталаците към него. Стигна до Голямата канара и видя какво се е случило. Въглените догаряха, почвата пушеше, носеше се силна миризма на бензин.

Дрейк си беше свършил работата. Беше избил всички.

Като се ругаеше, че е забравил фенерче, Ерик клекна и откри входа на изоставеното гнездо на плъхове — убежището на Рурк.

— Има ли някой? — извика той.

Безполезно беше. Все пак почака малко, като ровеше в пръстта и се чудеше дали има оцелели. Беше твърде тъмно, за да вижда добре, а те бяха много малки. Разтревожи се, да не би да смачка неволно някого.

Но оцелели нямаше, това беше очевидно.

Тръгна обратно през гората към пикапа.

Кацналите на клона Рик и Керън видяха фаровете на друг автомобил, бавно пълзящ по ръба на кратера. И това беше пикал.

Рик почака известно време и накрая не издържа.

— Отивам да проверя — каза той.

— Недей.

Не й обърна внимание. Отвърза самолета, включи двигателя и излетя. Керън чу, че се отдалечава към ръба на кратера и Голямата канара.

— Дявол да те вземе, Рик! — извика му тя. Не искаше да остане сама, така че също излетя и пое след него.

Рик видя някакъв мъж да слиза от пикапа. Полетя през клоните, като се ослушваше за прилепи. Не чу никакъв сонар и приближи мъжа. Той отиде до Голямата канара и приклекна в тъмното. Лицето му не се виждаше. Накрая мъжът се изправи и тръгна обратно през храсталаците като някакъв огромен черен силует. Рик го последва, заобикаляйки клони и стъбла.

Мъжът стигна до паркирания пикап — странен на вид автомобил с дебели гуми и шантава боя, — качи се и лампата в купето светна, разкривайки лицето му.

Рик беше виждал този човек и преди. Къде? Прелетя покрай прозореца, когато двигателят на пикапа изрева.

— Керън! — обади се той по радиостанцията. — Този кой беше?

Тя се спусна покрай Рик и направи рязък завой към пикапа.

Беше овладяла доста добре пилотирането, но и самото управление бе детска играчка.

— Това е братът на Питър!

— Мислех, че е мъртъв. С Дрейк ли е?

— Откъде да знам? — сопнато отвърна Керън.

Пикапът потегли и започна да се отдалечава по черния път.

Керън превключи двигателя на максимална мощност. Дори така самолетите им едва успяваха да не изостанат от бавно движещия се автомобил. Щом стигнеше до настилката, щеше да набере скорост и да изчезне. Трябваше да привлекат вниманието на Ерик възможно най-бързо.

Той караше с вдигнати прозорци. Керън полетя успоредно на прозореца, съвсем близо до лицето му, и поклати крилете на самолета. Никаква реакция. После пикапът набра скорост, оставяйки ги в завихрения прахоляк.

— Влез в попътната струя — каза Рик.

Реши, че зад кабината трябва да има зона с неподвижен въздух, и се насочи натам, като гледаше тила на мъжа през прозореца. Самолетът му се преобърна и запремята — въздухът зад кабината беше бурен и хаотичен и Рик едва не се разби в багажника на пикапа.

Автомобилът стигна до място, на което дъждът бе оставил дълбок ров насред пътя. Мъжът намали, свали прозореца и се подаде навън, за да вижда по-добре.

Керън влетя в кабината. Направи кръг и мъжът прибра главата си. Тя бавно премина пред очите му и обърна самолета с включени сигнални светлини.

Мъжът я видя и наби спирачки.

— Хей…!

Проследи я с поглед как завива и полита ниско над таблото. Вдигна ръка с дланта нагоре и Керън кацна на нея. Слезе от кабината и застана до самолета, а той се взираше в нея.

— Кои… сте… вие? — прогърмя гласът му. Държеше Керън внимателно и се опитваше да не диша право към нея. Можеше да я издуха.

Керън вдигна слушалките си и ги посочи. Спомни си думите на Джаръл Кински, че радиостанциите можели да се използват за връзка с нормалните хора. Може би щеше да е по-лесно да разговарят така.

— Ясно.

Ерик я остави на таблото заедно със самолета, отвори жабката, извади слушалки и ги включи в някакво самоделно електронно устройство на седалката.

— Включи… на… седемдесет… и… един… точка… двайсет… и… пет… гигахерца — каза той.

Рик и Керън си сложиха слушалките и настроиха радиостанциите на самолетите си.

Мъжът отвори уста и заговори:

— Сега… разбирате… ли… ме?

Миг по-късно същите думи прозвучаха в слушалките им с нормалния глас на Ерик:

— Сега разбирате ли ме? Радиото записва гласа ми, ускорява го и го прехвърля на вас, като в същото време забавя вашите гласове, за да мога аз да ви разбирам.

Керън и Рик му обясниха какво се е случило.

— Трябва да стигнем до генератора възможно най-скоро — завърши Керън.

— Първо… ми разкажете за брат ми.

Разказаха му. Докато Керън описваше смъртта на Питър, дланите на Ерик удариха кормилото и микрочовеците подскочиха заедно със самолетите си във въздуха. Приземиха се насред прашинките и зачакаха. Оставиха го да дойде на себе си. Когато отвори очи, лицето му беше спокойно.

— Карам ви в „Наниджен“. А после ще се заема с Винсент Дрейк.