Майкъл Крайтън, Ричард Престън
Микро (8)

4.

Макапуу Пойнт, Оаху

27 октомври, 16:00 ч.

 

Твърдеше се, че било туристическа забележителност — Макапуу Пойнт, високи отвесни скали на североизточния връх на Оаху с живописен изглед към океана във всички посоки. Но когато пристигна там, Питър не беше готов за голия и безнадежден пейзаж. Неприятният вятър свистеше в ниските храсти, дърпаше дрехите му и го караше да върви леко приведен. Трябваше да говори високо, за да го чуват.

— Тук времето винаги ли е такова?

— Не, понякога е много приятно — отговори полицаят, представил се като Дан Уатанаби. — Но снощи задухаха пасатите. — Уатанаби носеше слънчеви очила „Рей-Бан“. Посочи кулата вдясно и добави: — Това е фарът Макапуу. Автоматизираха го преди години. Вече никой не живее тук.

Стигнаха ръба и погледнаха към кипящия океан на шейсет метра под тях. Вълните се разбиваха с грохот в черните вулканични скали.

— Тук ли е станало? — попита Питър.

— Да. Катерът беше заседнал ей там. — Уатанаби посочи наляво. — Бреговата охрана го изтегли от скалите тази сутрин, преди вълнението го да разбие.

— Значи катерът е бил навътре, когато се е появил проблемът? — Питър погледна към бурния океан. Вълните бяха високи, с бели гребени.

— Да. Очевидците казаха, че известно време е дрейфувал.

— Опитвал се е да запали двигателя…

— Да. И приближавал прибоя.

— За технически проблем ли става дума? — попита Питър. — Доколкото разбрах, катерът бил нов.

— Да. На около две седмици.

— Брат ми имаше опит с лодки — рече Питър. — Семейството ми винаги е имало лодка на Лонг Айлънд Саунд, прекарвахме там всяко лято.

— Тук водите са различни — каза Уатанаби. — Това е открит океан. Най-близката континентална суша е на четири хиляди и осемстотин километра. Но проблемът не е в това. Ясно е, че брат ви е изпаднал в беда заради етанола.

— Етанол ли?

— В щата Хавай се добавят десет процента етанол към бензина, но етанолът разваля малките двигатели. За да намалят цените, някои търговци слагат прекалено много етанол, до трийсет процента. Той задръства маркучите и превръща гумата и неопрена в лепкава маса. Лодките имат ужасни проблеми. Хората се принуждават да слагат метални резервоари и тръби за горивото. Смятаме, че с брат ви се е случило точно това. Карбураторът се е задръстил, горивната помпа сигурно е отказала. Не знаем какво точно е станало, но не е успял да запали навреме двигателя.

Питър се взираше във водата. Беше зеленикава при брега, а по-навътре ставаше тъмносиня с бели гребени тук-там.

— Какви са теченията тук?

— Зависи — отвърна Уатанаби. — Добър плувец може да се справи през повечето дни. Проблемът е да намериш къде да излезеш от водата, без да се нарежеш на скалите. По принцип е най-добре да плуваш на запад и да се опиташ да стигнеш до Макапуу Бийч ето там. — Той посочи пясъчна ивица на около осемстотин метра от тях.

— Брат ми беше много добър плувец — каза Питър.

— И аз така чух, но свидетелите твърдят, че не успели да го видят, след като скочил във водата. Вълнението онзи ден било много силно и той изчезнал в пяната. Моментално го изгубили от поглед.

— Колко души са го видели?

— Двама. Били на пикник, на самия ръб на скалите. Имало и неколцина туристи и други хора, но не успяхме да ги издирим. Какво ще кажете да се махнем от този вятър?

Полицаят тръгна нагоре по склона и Питър го последва.

— Мисля, че с това приключихме — каза Уатанаби. — Разбира се, освен ако не искате да видите видеозаписа.

— Какъв видеозапис?

— Двамата очевидци го заснели, когато си дали сметка, че катерът е в беда. Имат около петнайсет минути запис, в това число и скачането от лодката. Не знаех дали ще искате да го видите.

— Искам, разбира се — каза Питър.

Намираха се на втория етаж на полицейското управление и гледаха мъничкия екран на видеокамерата. В управлението бе шумно и оживено и на Питър му беше трудно да се съсредоточи върху картината. Първите кадри показваха мъж на около трийсет, който седеше на зеления склон и ядеше сандвич; после се появи жена на приблизително същата възраст, пиеше кока-кола и със смях махаше на снимащия да отмести камерата.

— Това е двойката — каза Уатанаби. — Грейс и Боби Чоу. Отначало са снимали как се забавляват. Това е около шест минути.

— Той натисна копчето за бързо превъртане, после спря записа.

— Отбелязан е часът. — На екрана се четеше 15:50:12. — А ето тук Боби сочи към водата. Забелязал е бедстващата лодка.

Камерата даде панорамен изглед към океана. Белият корпус на катера се клатушкаше силно на синия хоризонт. Все още се намираше на стотина метра от брега, прекалено далеч, за да може Питър да различи брат си. Камерата се насочи отново към Боби Чоу, който гледаше през бинокъл.

На следващите кадри лодката беше много по-близо до брега. Сега Питър виждаше брат си, който се беше навел при кърмата и ту се появяваше, ту изчезваше от поглед.

— Мисля, че се опитва да изчисти задръстените маркучи — каза Уатанаби. — На нещо такова ми прилича.

— Да — съгласи се Питър.

Появи се Грейс Чоу, която клатеше глава и се опитваше да се обади по мобилния си.

След това камерата отново се насочи към лодката, която вече беше още по-близо до прибоя.

После пак показа Грейс Чоу, която все така клатеше глава и говореше по телефона.

— Там няма добър обхват — обясни Уатанаби. — Звъняла е на деветстотин и единайсет, но не е могла да се свърже. Връзката непрекъснато се разпадала. Ако беше успяла да се обади, щяха да изпратят веднага Бреговата охрана.

Образът подскачаше, но Питър видя нещо, което…

— Задръжте!

— Какво?

— Спрете, спрете картината — бързо каза Питър. Образът замръзна и той посочи към екрана. — Кой е на заден план?

На екрана се виждаше облечена в бяло жена, която стоеше на хълма на няколко метра над семейство Чоу. Тя се взираше напрегнато към океана и като че ли сочеше катера.

— Един от другите очевидци — каза Уатанаби. — Имало е и трима туристи. Все още не можем да ги идентифицираме. Но се съмнявам, че ще ни дадат повече информация.

— Жената не държи ли нещо в ръката си? — попита Питър.

— Мисля, че просто сочи лодката.

— Не зная — каза Питър. — Струва ми се, че държи нещо.

— Ще кажа на момчетата от техническия отдел да прегледат по-подробно картината. Май сте прав — съгласи се Уатанаби.

— Какво прави жената след това?

Записът продължи.

— Веднага се маха — отвърна Уатанаби. — Тръгва нагоре по склона и изчезва. Ето, виждате я. Бърза, сякаш отива да потърси помощ, но оттогава никой не я е виждал. И на деветстотин и единайсет няма записани позвънявания.

Секунди по-късно Ерик скочи от катера в океана. Трудно беше да се определи точно, но като че ли се намираше на трийсетина метра от скалите. Не се гмурна, а скочи с краката напред в бялата пяна.

Питър се взираше дали ще се появи отново, но Ерик не се виждаше никакъв. И беше направил нещо стъписващо, дори плашещо — не си беше сложил спасителна жилетка. Никога не би постъпил така в подобна ситуация.

— Брат ми беше без спасителна жилетка — посочи Питър.

— Забелязах — отвърна Уатанаби. — Може да е забравил да вземе. Случва се… знаете…

— Опитал ли е да се обади по радиото? — обърна се Питър към полицая. Катерът със сигурност е имал радиостанция. Като опитен моряк Ерик би трябвало да подаде сигнал за тревога по канал 16, който се следеше непрекъснато от Бреговата охрана.

— Бреговата охрана не е засякла нищо.

Това беше изключително странно. Без спасителна жилетка, без сигнал за тревога. Да не би радиото също да се е повредило? Питър продължаваше да се взира в ритмичните вълни на океана… океан, в който беше изчезнал брат му.

— Изключете го — каза той след минута.

Уатанаби спря камерата и рече:

— Изгубил се е в гробищата.

— Къде?

— В гробищата. Така наричаме обратното течение след разбиването на вълните. Там, където всичко е разпенено. Може да се е ударил в някой камък. Има подводни скали, които са само на метър и половина — два под повърхността. Просто не знаем. — Замълча за момент. — Искате ли да прегледате записа отново.

— Не — отвърна Питър. — Видях достатъчно.

Уатанаби затвори екрана и изключи камерата.

— Жената на хълма — е небрежен тон каза той. — Познавате ли я?

— Аз? Не. Може да е всяка.

— Стана ми чудно… Реагирахте много силно.

— Съжалявам. Просто се изненадах… появи се някак внезапно, това е. Нямам представа коя е.

Уатанаби стоеше абсолютно неподвижно.

— Щяхте да ми кажете, ако знаехте, нали? — рече той.

— Да, разбира се.

— Е, благодаря за отделеното време. — Уатанаби му даде визитката си. — Ще кажа на някой следовател да ви хвърли до хотела.

По пътя Питър не каза почти нищо. Не беше в настроение за разговори и следователят предпочете да не го притиска. Вярно беше, че образите, показващи как брат му изчезва в прибоя, бяха смущаващи. Но не толкова, колкото жената на хълма, жената в бяло, която сочеше към катера с нещо в ръката си. Защото това беше Алисън Бендър, главният изпълнителен директор на „Наниджен“, а присъствието й на мястото на злополуката променяше всичко.