Майкъл Крайтън, Ричард Престън
Микро (10)

6.

Ала Уаи, Хонолулу

28 октомври, 08:00 ч.

 

„Акамаи Боут Сървисис“ се намираше на булевард „Ала Моана“, до пристанището за яхти „Ала Уаи“ в края на Уайкики Бийч. Таксито остави Питър там в осем сутринта, но в сервиза вече кипеше работа. Не беше голям, на сушата бяха изтеглени само десетина-дванайсет съда и той за нула време успя да намери катера на брат си.

Беше тук заради въпроса, който му бе задала Алисън предишната вечер — дали полицията е проверила лодката.

Защо се интересуваше от това? Трябваше да е разтревожена за приятеля си, а сякаш бе по-загрижена за лодката. Той бавно обиколи катера, като го оглеждаше внимателно.

Предвид силното вълнение и прибоя, новият „Бостън Уейлър“ изглеждаше изненадващо непокътнат. Наистина, фибростъклото на корпуса бе цялото изподраскано, сякаш от ноктите на великан; по десния борд минаваше неравна бразда с дължина над метър и имаше отчупено парче на носа. Тези катери бяха прочути със способността си да се задържат на повърхността дори ако корпусът е съвсем натрошен. Брат му имаше дългогодишен опит с тях. Несъмнено е знаел, че няма опасност лодката да потъне. И пораженията определено не оправдаваха решението му да я изостави. Не е трябвало да скача през борда, щеше да е в по-голяма безопасност, ако беше останал на катера.

Тогава защо беше скочил? От паника? Объркал се е? Или е станало нещо друго?

От другата страна на лодката имаше дървена стълба и Питър се качи на кърмата. Всички лъкове и вратата на малката кабина бяха запечатани с жълта полицейска лепенка с надпис „Местопрестъпление“. Искаше му се да огледа външния двигател, но той също беше запечатан.

— Мога ли да ви помогна? — извика някой отдолу.

Там стоеше здравеняк с изцапани с грес работни дрехи и мръсен бейзболен каскет, нахлупен над очите.

— О, здравейте — каза Питър. — Името ми е Питър Янсен. Това е лодката на брат ми.

— Ясно. Какво правите тук?

— Ами исках да видя…

— Да не сте неграмотен? — попита мъжът.

— Не, аз…

— Ами явно сте, защото табелата ей там казва съвсем ясно, че всички посетители трябва да се регистрират в офиса. Вие посетител ли сте?

— Предполагам.

— Защо не сте се регистрирали?

— Просто си помислих, че мога…

— Грешка. Не можете. И какво правите горе, по дяволите?

— Това е лодката…

— Чух още първия път. Лодката на брат ви. Виждате ли всички онези жълти ленти? Знам, че ги виждате, и знам също, че можете да прочетете надписа по тях, защото ми казахте, че не сте неграмотен. Нали така?

— Да.

— Това се води местопрестъпление и нямате работа тук. А сега слизайте долу, отивайте в офиса да се регистрирате и покажете някакви документи. Имате ли документи?

— Да.

— Добре тогава. Слизайте и стига сте ми губили времето.

Мъжът се отдалечи.

Питър заслиза по стълбата. Беше почти в края й, когато чу грубия глас да казва:

— Мога ли да ви помогна, госпожице?

И женски глас отвърна:

— Да, търся катера, докаран от Бреговата охрана.

Беше Алисън.

Питър спря, скрит зад корпуса на лодката.

— По дяволите — измърмори мъжът. — Какво й има на проклетата лодка? Има повече посетители от някой богаташ на смъртното си ложе.

— В смисъл? — попита тя.

— Ами вчера се появи някакъв тип, твърдеше, че лодката била негова, само дето нямаше документи и му казах да се разкара. Какви неща само не опитват хората! Тази сутрин пък се появява някакъв младок и твърди, че лодката била на брат му, едва не ми се наложи да го изкарвам от кабината. А сега се появявате и вие. Какво толкова има на тая лодка?

— Не мога да ви кажа — отвърна Алисън. — Аз лично бях оставила нещо там и искам да си го взема.

— Никакъв шанс. Първо трябва да си извадите разрешително от полицията. Имате ли такова?

— Ами не…

— Съжалявам. Полицията води лодката като местопрестъпление, както обясних и на младока.

— Къде е той? — попита тя.

— Слизаше по стълбата. Сигурно още се мотае от другата страна. Ще се появи. Искате ли да идем в офиса?

— Защо?

— За да се обадим на полицията и да ги питаме дали ще разрешат да си вземете нещата от лодката.

— Няма смисъл да ви създавам толкова грижи. Става въпрос просто за… ами за часовника ми. Свалих го…

— Нямате грижи.

— Може просто да си купя друг. Вярно, струваше доста…

— Ъхъ.

— Помислих си, че ще бъде лесно.

— Е, както искате. Но все пак по-добре да се регистрирате.

— Не разбирам защо.

— Защото така трябва.

— Не мисля — рече тя. — Не искам да се забърквам с полицията.

Питър изчака още няколко минути, след което чу:

— Можеш да излезеш, синко.

Питър излезе иззад корпуса. Алисън не се виждаше никаква. Набитият мъж го гледаше въпросително, наклонил глава настрани.

— Не искаше да се натъкваш на нея, нали?

— Не се погаждаме особено — отвърна Питър.

— Така си и помислих.

— Искате ли да се регистрирам?

Мъжът бавно кимна.

— Да, ако обичаш.

Питър влезе в офиса и се регистрира. Не виждаше смисъл да се опъва. Алисън Бендър вече знаеше, че е идвал при лодката, и следователно знаеше, че подозира нещо. Налагаше се оттук нататък да действа бързо.

Реши, че до края на деня трябва да е приключил.

Върна се в хотелската стая, където го очакваше имейл без текст от Хорхе. Към него бяха прикачени три wav файла. Единият беше запис на разговора между Алисън Бендър и Вин Дрейк. Другите два бяха нови. Прослуша ги. Бяха обаждания на Алисън по мобилния й телефон през часовете след изчезването на Ерик. И двете изглеждаха доста рутинни. В първото Алисън беше звъннала на някого, най-вероятно служител на „Наниджен“, и бе поискала нов анализ на бюджета. Във второто бе разговаряла кратко с друг човек, може би счетоводител, на тема разходи.

Алисън: „Омикрон“ изгуби още два… прототипа.

Непознат: Какво е станало?

Алисън: Не ми казаха. Вин Дрейк иска да го осчетоводите като обикновени изследователски разходи, а не като капиталово отчисление.

Непознат: Загубата на два „Хелсторм“? Но това са много пари… онези от „Даврос“…

Алисън: Просто го пишете проучвания, ясно?

Непознат: Разбира се.

Питър записа файловете, но те като че ли не разкриваха нищо, което би могъл да използва. Записа и телефонния разговор между Алисън и Вин, който определено му беше от полза. Прехвърли го на флашка, която прибра в джоба си, после го записа и на компактдиск. Свали диска в бизнес центъра на хотела и даде да му сложат професионален надпис ДАННИ НАНИДЖЕН 5.0 10/28. Когато приключи, погледна часовника си. Минаваше единайсет.

Излезе на терасата за късна закуска и да поседи на слънце. Докато се справяше с кафето и яйцата, си даде сметка, че прави твърде много предположения. Най-важното бе, че в „Наниджен“ имат заседателна зала с обичайното електронно оборудване. Това предположение изглеждаше достатъчно разумно. Всички високотехнологични компании имаха подобни помещения.

Освен това бе приел, че обиколката ще включи всички специализанти заедно, вместо да ги раздели на по-малки групи или да мине индивидуално. Подозираше обаче, че водач ще бъде лично Вин Дрейк, а той обичаше публиката — колкото по-голяма, толкова по-добре. Освен това, ако всички бяха заедно, на онези от „Наниджен“ щеше да им е по-лесно да контролират каква точно информация дават.

За Питър беше важно специализантите да са заедно, тъй като смяташе, че ще се нуждае от колкото се може повече свидетели на онова, което беше намислил. Или трябваше да го направи само пред един или двама очевидци? Мислите му препускаха. Не… не, по-добре да хвърли бомбата пред много хора. Реши, че така е най-добре и вероятно ще успее да пропука лъскавата физиономия на Дрейк и дори да разкрие какво са направили с брат му. Освен това трябваше да се надява, че Дрейк ще изгуби хладнокръвието си — или поне, че Алисън ще го направи, особено ако бъдат провокирани по начин, който да ги изнерви. А той смяташе, че може да го направи. Ако успееше, Дрейк или Алисън щяха здравата да се издънят пред специализантите. Трябваше му точно това.