Майкъл Крайтън, Ричард Престън
Микро (27)

23.

Папратово дере

30 октомври, 02:00 ч.

Сколопендрата помете дървената палисада и треските се разлетяха във всички посоки. Човеците наскачаха и се хвърляха настрани с писъци. Стоножката имаше остро обоняние и миризмата на хората я беше накарала да устрои засадата си. Хищникът сбърка едно листо за жертва и заби зъби в него, докато специализантите се разбягваха. С изумителна скорост съществото се уви около постелката. Литри отрова бликнаха от зъбите му и изпълниха въздуха с ужасна воня.

Краката на гиганта завършваха с остри шипове — ногочелюсти. Всеки от тях бе пълен с отрова и можеше да жили. Четирийсетте крака на сколото блъскаха земята като чукове и от тях капеше смъртоносна течност.

Амар седеше на покрива на навеса, но стоножката го събори и той падна отгоре й. Хвърли се веднага по очи на земята в опит да се защити.

Керън имаше познания върху анатомията на стоножките.

— Пази се от краката! — извика тя на Амар. — Всеки има отровен шип!

Амар се претърколи и се загърчи между развилнелите се крака. Някой от тях неминуемо щеше да го прониже.

— Амар! — извика Питър. Пристъпи напред и започна да сече стоножката с мачетето, за да я накара да отстъпи, но дългият нож се оказа безполезен и отскачаше от твърдата броня. С викове и включени лампи всички заудряха натрапника с надеждата да отвлекат вниманието му и да дадат на Амар шанс да се измъкне. Керън използва спрея си, но животното изобщо не му обърна внимание.

Стоножката внезапно пусна постелката, замята глава насам-натам и защрака с челюсти, търсейки плячка. Имаше лошо зрение, но можеше да долавя миризма с антените си, които се движеха трескаво. Една антена шибна Керън и я запрати към палисадата.

Стоножката се извъртя към нея.

Докато сколопендрата се обръщаше, лежащият по гръб Амар се претърколи настрани и се изправи с мъка. Все още държеше харпуна.

— Хей!

Викът му нямаше ефект и Амар скочи върху гърба на стоножката. Запази равновесие върху вълнуващата се бронирана черупка, но не знаеше къде да удари.

— Цели се в сърцето! — извика Керън.

Амар нямаше представа къде се намира сърцето; тялото на създанието беше разделено на много сегменти.

— Къде? — извика той.

— Четвърти сегмент!

Амар преброи четири сегмента от главата и вдигна харпуна, но се поколеба. В създанието имаше някакво великолепие. В мига на колебание стоножката надигна гърба си. Амар заби дълбоко харпуна, но беше отхвърлен назад. Тупна на земята, а харпунът си остана забит в гърба на стоножката. Тя се загърчи и запремята, челюстите й рязко се затвориха и едната едва не разсече Амар, раздра ризата му и го оплиска с отрова.

Амар се сви, стенейки от болка. Имаше чувството, че гърдите му са в пламъци. Стоножката беснееше, а харпунът се мяташе във всички посоки. Рик и Керън се втурнаха и измъкнаха Амар настрана. Стоножката се разви и отново се нави, като съскаше. Харпунът си оставаше на гърба й.

— Нагоре! — извика Керън. — Стоножките не се катерят по дървета!

Бяха разположили лагера си под едно дърво, което беше покрито с мъх. Всички се втурнаха към ствола, вкопчиха се в мъха и се закатериха. Гравитацията в микросвета бе по-слаба и катеренето бе по-бързо и лесно. Амар също се опита, но пронизващата болка минаваше на вълни по тялото му и той не можеше да се хване за нищо. Питър го помъкна нагоре, като го държеше под мишниците и се опитваше да не докосва раната на гърдите му. Бързо се изкачиха на шейсет сантиметра над земята, спряха при нещо като пещера от мъх и загледаха надолу, мъчейки се да различат стоножката.

Сколопендрата напускаше разрушената крепост, а харпунът още беше забит в гърба й. Чуваха съскането й. Съществото не стигна далеч. Замря неподвижно и съскането спря. Амар беше нанесъл смъртоносен удар с харпуна. Курарето на Рик беше подействало.

Свиха се в пещерата от мъх на шейсет сантиметра над земята, далеч от всяка стоножка. Бяха угасили лампите си. Амар Сингх сякаш полудяваше. Питър и Керън го държаха, говореха му, мъчеха се да го успокоят. Амар беше в шок и се потеше обилно, но температурата му падаше и кожата му беше студена и лепкава. Увиха го в едно одеяло.

Успяха да го прегледат под лъча на лампата. Челюстта на стоножката беше разсякла гърдите му до кокал и Амар беше изгубил много кръв. Беше оплискан и с голямо количество отрова, която бе проникнала в раната. Нямаше начин да разберат колко отрова е поел, нито как ще му подейства тя.

Амар не беше на себе си и се съпротивляваше. Дишането му бе бързо и плитко.

— Гори…

— Амар, чуй ме. Натровен си — каза Питър.

— Трябва да се махнем оттук!

— Трябва да стоиш неподвижно.

— Не! — Амар се съпротивляваше, а другите го държаха и се опитваха да го успокоят. — Идва! Почти тук е! — изстена той.

— Какво идва?

— Ще умрем! — изкрещя Амар и се помъчи да се отскубне.

Държаха го здраво и се мъчеха да го укротят.

Питър знаеше, че отровата на стоножките не е добре изследвана от учените. Не съществуваха никакви противоотрови. Боеше се, че дишането на Амар може да спре. Някои от симптомите на отравяне от стоножка напомняха бяс. Амар имаше пристъпи на хиперестезия и усещаше всичко много по-силно от нормалното. Звуците бяха прекалено силни, най-малкото докосване по кожата го караше да подскача. Продължаваше да се опитва да махне одеялото от себе си и непрекъснато повтаряше, че го изгаря.

Питър включи лампата за момент, за да го огледа.

— Изключи я! — закрещя Амар и размаха ръце. Светлината го заслепяваше. Очите му се напълниха със сълзи, които потекоха по лицето му. А над всичко това бе неизразимото чувство за обреченост. Сякаш беше уверен, че всеки момент ще се случи нещо ужасно.

— Трябва да се махнем оттук — изстена той. — Идва! Приближава!

Но не можеше да каже какво идва.

— Бягайте! — изкряска Амар. Опита се да изпълзи от пещерата и да скочи, но Питър и останалите успяха да го хванат за ръцете и краката и не му позволиха да се хвърли в нощта.

Амар Сингх дълго се съпротивляваше и говореше несвързано, но през ранните часове на утрото се поуспокои и като че ли се стабилизира. Или пък беше останал без сили. Питър прие укротяването му за добър знак. Надяваше се, че Амар е прескочил трапа.

— Ще умра — прошепна Амар.

— Не, няма. Дръж се.

— Изгубих вярата си. Когато бях малък, вярвах в прераждането. А сега знам, че след смъртта няма нищо.

— Не си на себе си от отровата, Амар.

— Нараних толкова много хора през живота си. Сега няма как да се реванширам.

— Стига, Амар. Не си наранил никого. — Питър се надяваше, че звучи убедително.

Всичко това се случваше в пълен мрак, защото не смееха да включат лампите. Ерика Мол се страхуваше от тъмното като малко дете и страхът й се усилваше още повече от уплашените брътвежи на Амар. Неговото страдание й действаше по-силно, отколкото на останалите и тя започна да плаче толкова неудържимо, че не можеше да спре.

— Някой ще бъде ли така добър да накара тази жена да млъкне? — обади се Дани Мино. — Не стига, че Амар полудява, ами и това хлипане наистина ще ми скъса нервите. — Той започна отново да си чеше носа и да търка лицето си.

Питър виждаше, че Дани не се справя добре, но насочи вниманието си към Ерика. Прегърна я и приглади косата й. Бяха любовници, но сега това не беше любов, а оцеляване. Просто се опитваше ги да запази живи.

— Всичко ще се оправи — каза той и стисна ръката й.

Ерика започна да рецитира Господнята молитва:

— Vater unser im Himmel…

— Обръща се към Бог, когато науката се оказва безсилна — отбеляза Дани.

— Ти пък какво знаеш за Бог? — озъби му се Рик.

— Знам толкова, колкото и ти.

Останалите се опитаха да поспят. Мъхът бе мек и топъл, всички бяха изтощени от мъчителната нощ. Никой не искаше да заспива, но сънят така или иначе ги взе в обятията си.