Майкъл Крайтън, Ричард Престън
Микро (49)

45.

Редутът на Рурк

1 ноември, 01:00 ч.

 

Керън и Рик се бяха сгушили в магнита и чакаха изтичането на нощта.

— Ние сме последните — рече Керън.

Рик се усмихна едва-едва.

— Не съм си и представял, че ще стигнем двамата дотук, Керън.

— А какво си представяше?

— Ами мислех си, че ти ще оцелееш. Но не и аз — отвърна той.

— Как се чувстваш? — попита го тя.

— Идеално.

Това беше лъжа. Лицето му бе цялото в синини, ставите го боляха.

Докато се взираше в него, Керън се запита как ли изглежда тя самата. Сигурно като след кръчмарски бой.

— Трябва да стигнеш до генератора, Рик.

Той погледна лицето й на светлината от огъня.

— Ти също.

— Виж, Рик… — Как да му каже какво беше решила? Най-добре да говори направо. — Аз няма да се върна.

— Какво?

— Ще се оправя. Така мисля.

— Какво?

— Няма да летя до „Наниджен“. Ще рискувам тук.

Седяха рамо до рамо, увити в одеяла и загледани в угасващите въглени на огъня. Керън усети как тялото му се напряга. Той се обърна и впери поглед в нея.

— Какви ги говориш, Керън?

— Няма къде да се връщам, Рик. Бях толкова нещастна в Кеймбридж, без дори да го осъзнавам. А тук… тук съм по-щастлива от когато и да било. Опасно е, но това е нов свят. Свят, който чака да бъде изследван.

Нещо стегна гърдите на Рик и му прилоша, но не можеше да определи дали е от кесонната болест или от чувствата…

— Какво, по…? Да не си влюбена в Бен или нещо такова?

Тя се разсмя.

— Бен? Майтапиш ли се? Не съм влюбена в никого. Тук не е нужно да обичам, когото и да било. Мога да бъда сама и свободна. Мога да изучавам природата… да давам имена на нещата, които си нямат такива…

— За Бога, Керън!

След кратко мълчание тя попита:

— Можеш ли да се върнеш в „Наниджен“ сам? Бен сигурно ще отлети с теб.

— Не можеш да го направиш.

Огънят пукаше и пращеше. Разочарованието стисна Рик като свит юмрук. Опита се да игнорира чувството. Погледна към нея, видя отблясъците от пламъците в гарвановочерната й коса, но погледът му все се отклоняваше към тъмната като сянка синина на шията й. Тази синина го безпокоеше. Той ли я беше причинил, когато я бе хванал за гърлото? Не можеше да понесе мисълта, че я е наранил…

— Керън — рече той.

— Да?

— Моля те, не оставай. Можеш да умреш тук.

Тя взе ръката му. Стисна я. И я пусна.

— Не го прави — продължи Рик.

— Ще рискувам.

— Това не ме устройва.

Тя го изгледа свирепо.

— Решението си е мое.

— Но засяга и мен.

— И как по-точно?

— С това, че те обичам.

Чу я как си поема рязко дъх. Тя се извърна и косата падна върху очите й, така че той не можеше да види изражението й.

— Рик…

— Нищо не мога да направя, Керън. Някъде сред всичко това се влюбих в теб. Не зная как стана, но е факт. Когато птицата те погълна, си помислих, че си мъртва. В този момент бях готов да жертвам живота си, за да те спася. А дори не знаех, че те обичам. А после, когато се върна и не дишаше… толкова се уплаших… не можех да понеса мисълта, че ще те изгубя…

— Рик, моля те… не сега…

— А ти защо ме спаси?

— Защото трябваше — задавено отвърна тя.

— Защото ме обичаш — продължи той.

— Виж, зарежи това…

Рик си помисли, че е отишъл твърде далеч. Може би тя не го обичаше, дори не го харесваше. Може би трябваше да си затвори устата. Но не можеше.

— Ще остана с теб. Ще прекараме заедно кесонната болест. Ще я преодолеем. Точно както преодоляхме всичко друго.

— Рик, не съм от онези, с които може да се остане. Аз съм… сама.

Той я прегърна и усети, че тялото й трепери. Отметна косата й, пръстите му докоснаха скулата й. Обърна нежно главата й към себе си.

— Не си сама.

Наведе се и целуна устните й, тя не се опита да го спре. А после го целуваше страстно и го прегръщаше. Рик забеляза колко болезнена е целувката. Всяка част от тялото му изпитваше дълбока, нефокусирана болка в ставите и костите, която сякаш се разпростираше навсякъде, подобно на разляна течност. Дали нямаше вътрешни кръвоизливи? Керън внезапно трепна и той се запита дали и тя не се чувства по същия начин.

— Добре ли си?

Тя го бутна, без да му отговори.

— Недей да оставаш.

— Защо? Дай ми поне една причина.

— Не те обичам. Не мога да обичам никого.

— Керън…

Разговорът им не продължи, защото точно тогава осветлението угасна и помещението потъна в сумрак, осветявано единствено от огнището. Почти в същото време в тунелите се усети странна миризма. Стаята замириса на бензиностанция. Все по-силно и по-силно.

Бен Рурк се втурна вътре.

— Бензин! — извика той. — Бягайте!