Майкъл Крайтън, Ричард Престън
Микро (54)

50.

Тензорно ядро

1 ноември, 05:10 ч.

 

— Не е лош начин да умреш — казваше Дрейк. — Няма да усетиш нищо. — Той натисна някакви копчета по контролера.

Ерик седеше, опрян в стената на лабораторията, до вратата на генераторното помещение. Беше замаян от нанесения му побой. Дрейк държеше пистолета насочен към лицето му и го заслепяваше с лазерния мерник. Ерик усети как един бот реже челото му. Кръвта се стичаше и влизаше в очите му. Виждаше искриците и чуваше тънкия вой на перките, като жужене на комари. Явно Дрейк можеше да насочва ботовете с контролера, защото всички те внезапно полетяха към лицето му. Усети ги как кацат по бузите му, по врата и клепачите. Един изпълзя в ризата му; усещаше го и чу бръмченето на мотора му.

— Виждаш ли как ме игнорират? Защото контролерът е у мен. — Дрейк побутна джойстика и един бот изпълзя по скулата на Ерик и спря до крайчеца на окото му. — Мога да ги накарам да изпълзят във всяко отвърстие на тялото ти.

— Защо ми причиняваш това?

— Проучване, Ерик.

Ерик усети леко ужилване в края на окото си. Ботът беше забил ножиците си в кожата му и пробиваше дупка, пъхна главата си в нея и започна да се забива навътре, като прерязваше кожни клетки. По бузата на Ерик се стече капка кръв.

Полицейските коли отцепиха пътя към индустриалния парк и установиха охраняван периметър около сградата на „Наниджен“. Микробусите заеха позиции и стовариха екип за спасяване на заложници. Отблясъците от сигналните светлини танцуваха по металните постройки.

Дан Уатанаби чакаше зад една от колите, без да сваля поглед от главния вход. Беше предал операцията на специалния екип и не командваше, но искаше командирът Кевин Хоуп да се съобразява с него.

— Къде е Дороти? — попита той.

— Идва — отвърна Хоуп.

— А федералният екип по обеззаразяване?

В отговор на въпроса му се появи жълт микробус и наби рязко спирачки. От него наскачаха пожарникари и започнаха да навличат защитни костюми. Веднага щом се екипираха, те се заеха да изграждат център за обеззаразяване с палатка, душове и съоръжения за обработка на жертвите.

— Какво има вътре, вирус ли? — попита командир Хоуп. Беше получил заповедта за действие само преди двайсет минути и още не знаеше за какво става въпрос.

— Не вирус, а ботове — отвърна Уатанаби.

— Я повтори…?

— Малки роботи. Хапят.

Командир Хоуп го изгледа странно.

— Само не ми казвай, че ще има престрелка с роботи, Дан.

— Няма начин. Не можеш да ги улучиш.

— Има ли заложници?

— Не, доколкото ни е известно. Не можем да предполагаме каквото и да било — отвърна Уатанаби.

Някой му подаде бронежилетка и той си я сложи. Друг му донесе многоканален комуникатор. Уатанаби взе устройството и го включи.

— Искаш ли да се обадя? — попита той командир Хоуп.

Онзи се ухили криво.

— Ти ни докара тук, Дан. Така че ти ще говориш.

Уатанаби сви рамене и разгъна листчето, на което си беше записал телефонния номер.

В лабораторията на „Омикрон“ Ерик усещаше как половин дузина ботове проникват в кожата му и го бодат; Дрейк продължаваше да държи пистолета и лазерния лъч насочени към очите му. Ерик се зачуди как да постъпи — да принуди Дрейк да го застреля в главата или да изчака няколко минути, докато ботовете разрежат артериите му.

От джоба на Дрейк се чу тихо бръмчене. Той извади телефона и погледна екрана. Номерът не се изписваше. Реши да отговори. Пое дълбоко дъх, за да успокои разтуптяното си сърце.

— Да?

— Винсент Дрейк?

— Кой се обажда?

— Дан Уатанаби, сър, от полицейското управление на Хонолулу. Сър, в сградата има ли други, освен вас?

— Господи, Дан. Не, сам съм. Работата ме задържа. Какво има?

— Сър, сградата е обкръжена. Ще бъдете ли така добър да излезете бавно с ръце на тила? Нищо няма да ви се случи, обещавам.

— Мили Боже, Дан! Това е някаква грешка. С готовност ще се подчиня, само ми дайте минутка.

— Сър, трябва да излезете незабавно…

— Разбира се. Абсолютно. — Дрейк прекъсна връзката и пристъпи към Ерик. Лицето му бе изкривено от ярост. — Отишъл си в полицията.

Ерик поклати глава. Губеше много кръв. Ризата му потъмняваше на ивици, усещаше спускащите се по врата му топли струйки.

Дрейк се наведе над него и го издърпа да стане.

— Ти си същият като шибания ти брат. Все си вреш носа някъде.

Двамата бяха лице в лице.

— Опа — рече Дрейк и докосна бузата на Ерик. — Май един ти влезе в окото.

Добери се до контролера.

Лявата ръка на Ерик беше зад гърба му, върху дръжката на вратата. Завъртя я, вратата се отвори и той полетя назад в помещението с генератора. Дрейк се стовари отгоре му. Докато падаше, Ерик успя да напипа устройството, сграбчи го и го изтръгна от ръката на Дрейк.

Дрейк изруга, залитна и се просна до Ерик на пода, след което стреля. Ерик усети удара в крака си, куршумът мина през бедрото му, но за свое голямо учудване той не почувства болка. Беше изпаднал в шок. Но контролерът вече беше у него, а това бе най-важното. Знаеше какво да прави. Заблъска го в пода, докато не усети как се разтрошава на парчета под ръката му.

Сега никой не можеше да контролира ботовете.

И се изненада отново, когато видя лежащия точно пред него пистолет. Дрейк се изправяше, беше го изпуснал. Двамата се хвърлиха едновременно към оръжието.

Керън и Рик видяха как вратата се отваря и две гигантски човешки фигури се сгромолясват в помещението. Пистолетът изтрещя и ударната вълна блъсна микрочовеците. Миг по-късно двамата мъже паднаха, от което подът се разтресе, а Рик и Керън полетяха във въздуха. Капка кръв падна недалеч от тях и експлодира в безброй малки капчици. Двамата скочиха на крака и отново се втурнаха към белия кръг.

Единият от мъжете се претърколи по гръб. Държеше контролера на ботовете и го заблъска в пода. Той се счупи, а парчета от електронни платки полетяха покрай Керън и я събориха на земята. Тя видя пистолетът да се плъзга към нея и беше сигурна, че ще я смаже. Хвърли се настрани, докато двамата мъже се сборичкаха за оръжието. Миг по-късно Ерик държеше пистолета насочен към лицето на Дрейк, който лежеше по гръб.

Ерик лежеше на пода до Дрейк. Претърколи се и се надигна. От крака му течеше кръв.

— Мръднеш ли… ще ти пръсна главата.

— Чакай, Ерик — каза Дрейк. — Можем да се измъкнем. Живи. Двамата.

— Няма да стане. Ти уби брат ми. — Пръстът на Ерик легна върху спусъка.

— Но, Ерик… много грешиш… Направих всичко по силите си, за да го спася.

— Ти си побъркан.

Рик и Керън стигнаха кръга. Отвсякъде се чуваше глухо барабанене — ритъмът на перките на миниатюрните роботи. Бяха изгубили представа какво правят двамата великани. В центъра на кръга имаше капак с дръжка. Керън и Рик стигнаха едновременно до него.

Рик коленичи и задърпа дръжката.

Нищо не се случи.

Капакът сякаш беше заял. Междувременно няколко бота бръмчаха недалеч. Един приближи и се опита да смушка Керън с ножовете си. Тя замахна с мачетето и устройството отлетя назад.

Керън вдигна мачетето си и извика:

— Гръб до гръб!

Рик Хътър се изправи с мачете в ръка и опря гръб в нейния. Ботовете ги наобиколиха и започнаха да се стрелкат насам-натам, щракайки с ножовете. Рик замахна и ослепи един, срязвайки съставните му очи. Шията на бота се загърчи, устройството се удари в пода, издигна се отново и се защура нанякъде.

Продължиха да секат ботовете, но машините не изпитваха страх, нямаха инстинкт за самосъхранение.

— Отваряй — каза Керън, докато размахваше мачетето си. — Ще те прикривам.

Рик се наведе и отново задърпа дръжката, а Керън го възседна, отбивайки ботовете. Люкът обаче не се отваряше. Рик се опита да го повдигне с върха на мачетето, после започна да го сече. Щом не можеше да го отвори, щеше да го разреже като консерва. Острието обаче отскачаше от пластмасата.

— Не мога да го отворя!

— Виж, Рик… ох! — извика от болка Керън. Един бот я беше порязал. Тя размаха мачетето над главата си. — Опитай отново. По-бързо!

Това подейства. Рик сграбчи дръжката и вдигна капака. Под него имаше един-единствен червен бутон. Рик скочи отгоре му с двата крака.

Подът се разтресе. Шестоъгълникът започна да потъва и двамата се озоваха в шестоъгълна камера.

Един бот се беше озовал вътре с тях. Изглеждаше объркан. Рик го перна с мачетето и той отскочи от стената на камерата.

Светлината промени цвета си, последва бръмчене и Рик Хътър бе обхванат от странна сънливост. Имаше чувството, че се рее в пространството, че танцува с бота и с Керън Кинг, че тримата се въртят ли въртят в някакъв безумен валс…

Тензорният генератор се включи, полетата започнаха да се пресичат и да образуват магнитни вихри, след което шестоъгълниците се издигнаха отново до нивото на пода. Появиха се Рик Хътър, Керън Кинг и един гигантски бот. Хората бяха с нормалните си размери. Ботът бе уголемен колкото хладилник.

Ерик лежеше на пода и кървеше обилно от раната в крака и от няколко порязвания от ботовете. Но беше в съзнание и продължаваше да държи пистолета насочен към Дрейк, който беше започнал да пълзи към него с изкривено от страх лице.

— Бързо при Ерик — каза Рик на Керън. Те го грабнаха за ръцете и краката и го помъкнаха навън. Пистолетът се изплъзна от пръстите му, а Дрейк се изправи на крака и направи грешка. Вместо да се втурне към вратата, той се насочи към оръжието.

За част от секундата Рик и Керън измъкнаха Ерик Янсен от помещението на генератора и затръшнаха вратата. Керън видя, че тя има просто резе, и го пусна.

Дрейк остана заключен в стаята, в компанията на стотици летящи микроботове и един гигантски бот. Голямото устройство лежеше на пода, съставните му очи се въртяха наляво-надясно, шията му се гърчеше, перката виеше пронизително, но не можеше да го вдигне във въздуха. Ботът беше станал твърде тежък, за да полети.

Дрейк се озърна към него и се изправи с пистолет в ръка. Рик и Керън гледаха през бронирания прозорец как президентът на „Наниджен“ взема контролера, но Ерик го беше разбил напълно. Дрейк захвърли устройството.

Устните му се раздвижиха и гласът му достигна до тях през стъклото.

— Пуснете ме.

Рик поклати глава.

Дрейк стреля в прозореца. Куршумът напука стъклото, но не успя да го счупи.

Дрейк пристъпи към вратата.

— Моля ви, помогнете. Ужасно съжалявам.

Появи се капка кръв, която увисна на върха на носа му. Дрейк отстъпи няколко крачки назад, озърна се трескаво и смачка един бот, който кръжеше около главата му. Изруга и размаха пистолета; лазерният лъч заигра из помещението. Успя да хване на прицел един бот и стреля. После завъртя пистолета и пак стреля. И отново, и отново, докато помещението не се изпълни с барутен дим.

Дрейк извади мобилния си телефон — отново звънеше.

— Здравейте, лейтенант. Бихте ли дошли да ме вземете? Ще ви разкажа всичко, разбира се. Имам малък проблем в помещението на генератора. В помещението на генератора. Намира се в центъра на сградата. Ботове? Тук няма ботове, Дан, абсолютно безопасно е… — Телефонът се изплъзна от окървавените му пръсти и изтрака на пода. Кръв бликна от носа му върху ризата.

Дрейк се закашля, плюейки кръв. Залитна напред, лепна се на прозореца и се загледа в Рик и Керън.

— Ще ви убия! Кълна се…!

Очите му се разшириха и капка кръв се появи в края на дясното. Един бот се появи от бялото и запълзя, оставяйки след себе си кървава диря. Дрейк сякаш гледаше как миниатюрното устройство разрязва роговицата му.

— Махай се — прошепна той, бръкна с пръст в окото си, после зяпна окървавения му връх и закрещя.

Опря пистолета в главата си и дръпна спусъка.

Нищо не се случи. Беше изпразнил пълнителя, докато стреляше по ботовете.

Гигантският бот зад гърба му го гледаше. Тръгна към него, влачейки се на механичните си ръце. Гъвкавата шия се стрелна напред, остриетата се забиха в гърба на Дрейк и излязоха през гърдите му. Ботът го вдигна, разтърси го и запрати през помещението.

Рик и Керън насочиха вниманието си към Ерик Янсен. Рик отпра парче от ризата си и направи турникет на крака му, за да спре кървенето. Подхвана го под мишниците и го помъкна през лабораторията на „Омикрон“. Ерик беше изгубил много кръв и почти бе изпаднал в несвяст.

Чу се бръмчене на ботове. Нещо ужили Керън и тя се плесна по тила. Погледна дланта си — беше окървавена.

— Тук има ботове! Мърдай, Рик! — Без да се замисля, тя грабна Ерик с една ръка и се опита да го метне през рамо, но не успя. За момент се обърка. Какво ставаше? Свръхестествената й сила беше изчезнала.

Успяха да завлекат Ерик в коридора, където ги посрещна екип полицаи, облечени с брони и с готови за стрелба оръжия. Следваше ги леко пълен детектив в цивилни дрехи. Носеше бронежилетка, но определено не беше от спецчастите.

— Връщайте се! — извика им Рик. — Има ботове!

— Зная — спокойно отвърна детективът. — По-бързо, изведете ги — каза той на хората си и се обърна към Керън и Рик. — Има ли някой друг в сградата?

— Дрейк. Мъртъв е.

— Всички навън! — нареди детективът.

Полицаите изведоха Рик и понесоха Ерик, който беше изгубил съзнание.

Детективът напусна последен сградата. Когато излезе през главния вход, по челото му се стичаше струйка кръв. Ботовете бяха намерили Дан Уатанаби.

— Къде е Дороти? — извика той.

Дороти Гърт вече беше пристигнала с тойотата си и отиде при него.

— Носиш ли магнита си?

— Разбира се. — Тя вдигна металната подкова. Беше взела индустриалния магнит от лабораторията, докато пътуваше насам.

— Всички полицаи и заложници да отидат за обеззаразяване — нареди Уатанаби, докато сваляше бронежилетката си. — Дороти ще се погрижи за вас.

Екипът за спешна помощ се зае най-напред с Ерик, след което го натовари в медицинския хеликоптер. Останалите минаха по реда си. Последен в палатката влезе лейтенант Уатанаби.