Патрик Ротфус
Страхът на мъдреца (97)

96.
Самият огън

Събудих се от някакъв неясен спомен, който докосваше крайчеца на съзнанието ми. Отворих очи и видях дървета, протягащи клоните си към сумрачното небе. Навсякъде наоколо имаше копринени възглавници, а на няколко крачки от мен лежеше Фелуриан, отпусната в съня.

Тя изглеждаше гладка и съвършена като статуя. Въздъхна насън и аз сам отхвърлих предишната си мисъл. Знаех, че тя беше всичко друго, но не и студен камък. Беше топла и гъвкава, по-гладка и от най-гладкия мраморен воденичен камък.

Протегнах ръка, за да я докосна, но после спрях, защото не исках да разруша съвършената картина пред очите ми. Някаква далечна мисъл започна да ме гложди, но аз я пропъдих като досадна муха.

Фелуриан разтвори устни и въздъхна, издавайки звук, наподобяващ гукането на гълъб. Спомних си докосването на тези устни. Изпитах болка и се насилих да извърна поглед от меката й като цвете уста.

Затворените й клепачи бяха нашарени като крилете на пеперуда, осеяни с пурпурни и черни спирали и следи от бледо злато, които се смесваха с цвета на кожата й. Докато клепачите й леко потрепваха насън, шарките помръдваха, сякаш пеперудата размахваше криле. Само тази гледка вероятно си заслужаваше цената, която мъжете трябваше да платят, за да я видят.

Изяждах я с очи и си мислех, че всички песни и истории, които бях чувал, не казват нищо за нея. Тя беше онова, за което мъжете мечтаят. На всички места, където някога бях ходил, и от всички жени, които някога бях виждал, само веднъж бях срещал равна на нея.

Някаква част от съзнанието ми крещеше, но аз бях омаян от движението на очите под клепачите й, от формата на устата й — сякаш се готвеше да ме целуне дори докато спеше. Раздразнен, отново прогоних досадната мисъл.

Щях да полудея или да умра.

Мисълта за това най-сетне си проправи път до съзнанието ми и аз внезапно почувствах как всяко косъмче по тялото ми настръхва. Изпълни ме съвършена кристална яснота, сякаш се бях издигнал от дъното да си поема въздух. Бързо затворих очи и се опитах да се отпусна в „сърцето от камък“.

Не се получи. За пръв път в живота ми това състояние на спокойно мълчание ми се изплъзваше. Зад затворените ми очи Фелуриан ме разсейваше. Сладкият й дъх. Меките й гърди. Забързаните, сякаш отчаяни въздишки, които се изплъзваха от жадните й, нежни като венчелистчета устни…

Камък. Продължих да държа очите си затворени и преди да се осмеля дори да помисля отново за нея, се обгърнах в спокойната рационалност на „сърцето от камък“, сякаш беше някаква мантия.

Какво знаех за нея? Припомних си стотиците истории за Фелуриан и онова, което се повтаряше в тях. Фелуриан беше красива. Тя омайваше смъртните мъже. Те я следваха във Фае и умираха в прегръдките й.

От какво умираха? Беше доста лесно за отгатване — от физическо изтощение. Тя беше твърде взискателна и онези, които не бяха в добра форма или бяха по-немощни, може и да не са се справили толкова добре като мен. Сега, когато се замислих над това, усещах цялото си тяло като изстискано. Раменете ме боляха, коленете ми горяха, а вратът ми смъдеше от любовните ухапвания, които започваха от дясното ми ухо, продължаваха по гърдите и…

Тялото ми пламна и аз с мъка се преборих да остана дълбоко в „сърцето от камък“, докато накрая пулсът ми се забави и успях да изхвърля мисълта за нея от съзнанието си.

Спомних си за четири истории, в които мъже бяха успявали да се върнат живи от Фае, но на всички им се беше разхлопала дъската. Каква беше лудостта им? Натрапчиво поведение, неочаквана смърт, дължаща се на отделяне от реалността, и потъване в дълбока меланхолия. Трима от тях умрели за един цикъл дни. В четвъртата история се казваше, че мъжът оцелял почти половин година.

Но нещо не се връзваше. Несъмнено Фелуриан беше прекрасна. Умела? Без всякакво съмнение. Но до такава степен, че всеки мъж да умре или да полудее? Не. Това беше малко вероятно.

Не искам да омаловажавам преживяването. И за миг не се съмнявам, че е съвсем естествено в миналото то да е карало мъжете да си загубват ума. Ала за себе си аз знаех, че съм доста здравомислещ човек.

За момент обмислих възможността да съм полудял и да не го знам. После се замислих дали просто винаги не съм бил луд, след това отхвърлих и двете възможности.

Лежах там с все още затворени очи и с удоволствие се отдадох на особената отмалялост, каквато никога преди това не бях изпитвал. Насладих се на мига, сетне отворих очи и затърсих начин да се измъкна.

Огледах шатрата, копринените драперии и разхвърляните възглавници. Това бяха единствените украшения на Фелуриан. Тя лежеше в средата със закръглените си бедра и стройните си крака, а гъвкавите й мускули помръдваха под кожата й.

Наблюдаваше ме.

Ако тя беше красива, когато спеше, то будна бе два пъти по-красива. Когато спеше, беше като картина, на която е нарисуван огън. Будна беше самият огън.

Може да ви се стори странно, че в този момент изпитах страх. Може и да ви е странно, че само на една ръка разстояние от най-привлекателната жена в света внезапно си припомних, че съм смъртен.

Усмивката й беше като нож в кадифе и тя се протегна като котка на слънцето.

Тялото й беше създадено, за да се протяга — извивката на гърба й, гладкият й изопнат корем. Закръглените й, налети гърди се повдигнаха от движението на ръцете й и аз внезапно се почувствах като разгонен елен. Тялото ми реагираше на нея, сякаш някой ръчкаше хладната невъзмутимост на „сърцето от камък“ с нагорещен ръжен. За момент загубих контрол и една по-малко дисциплинирана част от съзнанието ми започна да композира песен за нея.

Не можех да си позволя да насоча вниманието си към тази част, за да я обуздая. Затова се съсредоточих да остана в безопасност в „сърцето от камък“, като не обръщам внимание на тялото й и на бъбривата част от съзнанието ми, която римуваше куплети за нея.

Това не беше най-лесното нещо, което можех да направя. Всъщност в сравнение с него обичайните предпазни мерки, използвани в симпатията, изглеждаха прости като подскачането на въже. Ако не беше обучението, което бях получил в Университета, щях да съм се превърнал в покорно, жалко създание, способно да се съсредоточи само върху собственото си пленничество.

Фелуриан бавно се отпусна след протягането си и ме погледна с много старите си очи. Очи, каквито никога не бях виждал. Цветът им беше поразителен…

В очите й имаше лятна тъмнина.

… някакво мрачно синьо. Бяха пленителни. Всъщност…

Клепачите й бяха като пеперудени крила.

… в тях нямаше и следа от бяло…

Устните бяха с цвета на кървавочервени небеса.

Стиснах челюсти, отделих бърборещата част от мен, затворих я в един далечен ъгъл на съзнанието си и я оставих там да си пее сама. Очите на Фелуриан бяха внимателни и безизразни като на птица.

— защо си толкова мълчалив, огнени любовнико? да не би да угасих пламъка ти?

Гласът й звучеше странно, в него нямаше никакви остри ръбове. Беше спокоен и гладък като парче идеално полирано стъкло. Въпреки особената му мекота той сякаш лазеше по гръбнака ми и ме караше да се чувствам като котка, на която току-що са погладили върха на опашката.

Отдръпнах се по-навътре в „сърцето от камък“ и го почувствах хладно и успокояващо около себе си. Ала докато по-голямата част от вниманието ми бе насочена върху това да се контролирам, малката, лирична и обезумяла част от съзнанието ми изскочи напред и каза:

— Нивга няма да бъда угасен. Аз пак горя, макар и в тебе потопен. Всяко твое движение е песен и искра. Раздухвана в огън, който не мога аз да спра. Щастлив съм името ти да мълвя.

— поет! — Лицето на Фелуриан просветна. — трябваше да позная, че си поет по начина, по който се движеше тялото ти.

Отново бях сварен неподготвен от нежната омайност на гласа й. Не че изричаше думите задъхано, дрезгаво или страстно. Не правеше нищо толкова безвкусно и престорено. Но когато говореше, не можех да се въздържа да не помисля, че дъхът идва от гърдите й, през меката сладост на гърлото й и след това се оформя от внимателната игра на устните, зъбите и езика й.

Тя се приближи, като се примъкваше през възглавниците на ръце и колене.

— приличаше на поет — страстен и красив. — Гласът й не беше по-силен от дъх, когато хвана лицето ми в ръцете си. — поетите са по-нежни и казват хубави неща.

Досега бях чувал само един човек с подобен глас. Елодин. В някои редки случаи гласът му изпълваше стаята, сякаш самият свят го слушаше.

Гласът на Фелуриан не беше звънлив. Той не изпълваше горската поляна. Нейният глас беше като затишие пред лятна буря. Беше нежен като докосването на перо. От него сърцето ми се опитваше да изскочи от гърдите.

Когато говореше по този начин, даже когато ме наричаше „поет“, това не ме караше да настръхна или да заскърцам със зъби. От нейните устни звучеше като най-сладкото нещо, с което може да бъде наречен един мъж. Такава беше силата на гласа й.

Фелуриан плъзна върховете на пръстите си по устните ми.

— целувките на поетите са най-хубавите. ти ме целуваш тъй, както свещта целува пламъка. — Тя докосна със същата ръка собствените си устни и в очите й проблесна споменът.

Взех ръката й и нежно я стиснах. Винаги съм си мислел, че ръцете ми са изящни, но до нейните те изглеждаха животински и груби. Издишах към дланта й и казах:

— Целувките ти са като слънчева светлина върху устните ми.

Тя сведе очи. Крилата на пеперудите затанцуваха върху клепачите й. Усетих безумна нужда да се отпусна и да забравя и започнах да проумявам. Това беше магия, но тя не приличаше на нищо познато. Не беше симпатия или сигалдрия. Фелуриан караше мъжете да обезумяват от желание по същия начин, по който аз отдавах топлината на тялото си. Това беше нещо естествено за нея, но тя можеше да го контролира.

Погледът й се насочи към купчината с моите дрехи и вещи, разхвърляни в единия край на поляната. Те изглеждаха някак не на място между меките цветове на коприната. Видях, че очите й се спряха върху калъфа на лютнята ми. Тя замръзна.

— мелодичен поет ли е моят пламък? пее ли той? — Гласът й потрепери и аз усетих напрежението в тялото й, докато очакваше отговора ми.

Тя ме погледна. Усмихнах й се.

Фелуриан се затича и донесе калъфа, както дете донася новата си играчка. Когато го взех от нея, видях, че очите й са широко отворени и… влажни?

Погледнах в тях и внезапно прозрях какъв навярно е животът й — беше на хиляда години и сигурно бе самотна от време на време. Ако искаше компания, трябваше да съблазнява и да примамва. И за какво? За компания за една вечер? За един час? Колко дълго можеше да изкара някой мъж, преди волята му да се пречупи и той да стане безмозъчно раболепен като умилкващо се куче? Едва ли беше много.

И кого можеше да срещне тя в гората? Фермери и ловци? Какво забавление можеха да й предложат те, превърнати в роби на страстта й? За момент изпитах съжаление към нея. Самотата ми беше позната.

Извадих лютнята от калъфа и започнах да я настройвам. Ударих един акорд за проба и внимателно я донастроих. Какво да изсвиря за най-красивата жена на света?

Всъщност не беше много трудно да реша. Баща ми ме бе научил да преценявам публиката. Засвирих „Сестрите Флин“. Няма да се изненадам, ако не сте чували за нея. Това е весела и игрива песен за две сестри, които клюкарстват, докато спорят за цената на маслото.

Повечето хора искат да чуят романтични, любовни истории и разкази за легендарни приключения. Но какво бихте изсвирили на някого, ако той самият е легенда? Какво бихте изпели на жена, която от векове е тема на тези романтични истории? Ще й изпеете песните на обикновените хора. Поне се надявах да постъпвам правилно.

В края тя запляска възхитено.

— още! още? — Тя се усмихна с надежда и вдигна глава, превръщайки думите си в молба.

Очите й бяха широко отворени, нетърпеливи и изпълнени с благоговение.

Изсвирих й „Ларм и неговата халба бира“, после „Дъщерите на ковача“. Изпълних й една смешна песен за свещеника, който гонел глава. Бях я написал, когато бях десетгодишен, и така и не й бях измислил име.

Фелуриан се разсмя и започна да ме аплодира. Тя покриваше устата си с ръка, когато се изненадаше, и закриваше очи, когато беше смутена. Колкото повече свирех, толкова повече ми заприличваше на млада селска съпруга, която за пръв път е отишла на панаир и е изпълнена с неподправена радост. Лицето й сияеше от простодушно възхищение, а очите й бяха широко отворени от учудване.

И, разбира се, беше прелестна. Съсредоточих се върху пръстите си, за да не мисля за това.

След всяка песен тя ме награждаваше с целувка, което ме затрудняваше да избера какво да изсвиря след това. Не че имах нещо против. Доста бързо осъзнах, че предпочитам целувките пред монетите.

Изсвирих й „Калайджията Танер“. Нека ви кажа нещо — картината на Фелуриан, която пееше с тихия си, тънък глас припева на любимата ми пиянска песен, никога няма да избледнее от паметта ми. До края на живота ми.

През цялото това време усещах как магията, която тя упражняваше над мен, постепенно намалява. Вече можех да си поема дъх. Отпуснах се и си позволих да се отдалеча малко от центъра на „сърцето от камък“. Безстрастното спокойствие може да е полезно за съзнанието, но не помага особено за изпълняването на неустоима музика.

Свирих в продължение на часове и накрая вече се чувствах като самия себе си. С което искам да кажа, че можех да гледам Фелуриан с чувствата, които обичайно бихте изпитали, ако гледате най-красивата жена в света.

Все още си я спомням, как седеше гола между възглавниците, а във въздуха между нас танцуваха пеперуди, оцветени в сумрачни цветове. Трябваше да съм мъртвец, за да не изпитвам възбуда. Но поне контролирах съзнанието си и бях благодарен за това.

Тя издаде звук на разочарование, когато прибрах лютнята в калъфа.

— уморен ли си? — попита с лек намек за усмивка. — ако знаех, нямаше да те изтощавам толкова, сладък поете.

Усмихнах й се с най-хубавата си извинителна усмивка.

— Съжалявам, но вече май става късно. — Всъщност здрачът на небето беше обагрен във все същия нюанс на пурпурно, който бях видял, когато се събудих, но аз продължих: — Трябва да бързам, ако искам да се срещна с…

Съзнанието ми се вцепени толкова бързо, колкото ако някой ми бе нанесъл силен удар по тила. Почувствах страст — необуздана, пламенна и неутолима. Изпитвах нуждата да я имам, да притисна тялото й в моето и да вкуся дивата сладост на устните й.

Единствено благодарение на обучението си в Арканум успях да съхраня представата за собствената си идентичност. Дори и с негова помощ едва смогвах да я запазя.

Фелуриан седна с кръстосани крака на възглавниците срещу мен. Лицето й беше разгневено и ужасяващо, а очите й — студени и сурови като далечни звезди. С преднамерено спокойствие тя бутна от рамото си една пеперуда, която бавно размахваше криле. В този прост жест имаше толкова ярост, че стомахът ми се сви, когато осъзнах едно нещо: никой никога не напускаше Фелуриан. Никога. Тя държеше мъжете, докато телата и умовете им се пречупеха под напрежението на обичта към нея. Държеше ги, докато й омръзнеха, а когато ги отпратеше, мъжете полудяваха, защото се налага да я напуснат.

Бях безсилен. Бях нещо ново за нея. Бях играчка, която беше любима, защото е най-новата. Можеше да мине дълго време, преди да й омръзна, но този момент щеше да настъпи. И когато накрая ме освободеше, съзнанието ми щеше да се разкъса от копнеж по нея.