Патрик Ротфус
Страхът на мъдреца (111)

110.
Красота и клони

Докато пътувахме, минавахме набързо през градове, като спирахме само за храна и вода. За мен околният пейзаж беше като размазано петно. Съзнанието ми беше съсредоточено върху кетан, летхани и езика, който учех.

Пътят ставаше все по-тесен с приближаването ни към подножието на Стормуол. Земята беше камениста и неравна, а пътят започна да се вие като змия, докато заобикаляше задънени каньони, стръмнини и сипеи от натрошени скали. Въздухът се промени и стана по-студен, отколкото очаквах, че може да бъде през лятото.

Пътуването ни продължи петнайсет дни. По моя преценка за това време изминахме близо петстотин километра.

Хаерт беше първият адемски град, който някога бях виждал, и за моето неопитно око той почти не приличаше на такъв. Нямаше главна улица, покрай която да са наредени магазини и къщи. Сградите, които видях, бяха на голямо разстояние една от друга, имаха странна форма и бяха построени така, че да следват естествената извивка на земята, сякаш за да бъдат скрити.

Не знаех, че силните бури, които бяха дали името на това място^[1], тук бяха често срещно явление. Внезапните, променливи ветрове биха съборили всяка стърчаща сграда с остри ъгли като квадратните дървени къщи, характерни за ниските земи.

Вместо това адемците строяха разумно, като гледаха да запазят сградите си от климата. Къщите бяха построени под закрилата на хълмовете или покрай защитените от вятъра стени на скалите. Някои бяха вкопани в земята. Други бяха издълбани в отвесните каменни скали. Някои не се забелязваха, освен ако човек не застанеше точно до тях.

Единственото изключение беше група от ниски каменни сгради, скупчени близо една до друга на известно разстояние от пътя.

Спряхме пред най-голямата от тях. Темпи се обърна с лице към мен, докато неспокойно подръпваше кожените ремъци, пристягащи ръкавите на червените му наемнически дрехи към ръцете.

— Трябва да отида да се представя пред Шехин. Може да мине известно време. Безпокойство. Съжаление. Трябва да ме чакаш тук, може би дълго. — Езикът на тялото му казваше повече, отколкото думите. „Не можеш да влезеш вътре с мен, защото си варварин.“

— Ще почакам — уверих го аз.

Той кимна и влезе, като се обърна да ме погледне, преди да затвори вратата след себе си.

Огледах се наоколо и видях няколко човека, които мълчаливо се занимаваха с ежедневните си задължения — една жена носеше кошница, момче водеше вързана на въже коза. Сградите бяха построени от същия груб камък, който изпълваше околността, и се смесваха с пейзажа. Небето беше мрачно и добавяше още един оттенък на сивото към картината.

Вятърът духаше навсякъде, свиреше край ъглите и разлюляваше тревата. За момент се замислих дали да не си сложа шаеда, но после се отказах. Въздухът тук беше по-разреден и по-хладен. Но лятото не бе свършило и слънцето все още бе топло.

Мястото беше странно спокойно — нямаше я врявата и вонята, типични за по-големите градове. Нямаше тропот на копита върху паветата, нито търговци с каруци, които да хвалят стоките си. Можех да си представя как човек като Темпи е израснал на такова място, попивайки спокойствието, докато то го бе изпълнило изцяло, и накрая го бе взел със себе си, когато бе поел по широкия свят.

Тъй като нямах какво да правя, насочих вниманието си към близката сграда. Тя беше изградена от различни парчета камък, напаснати едно към друго във формата на трион. Когато погледнах по-отблизо, с изненада установих, че помежду им няма хоросан. Почуках върху тях, като за момент се зачудих дали това не е един-единствен каменен блок, който е така издялан, че да прилича на много камъни, подредени един върху друг.

Чух глас зад мен да казва на адемски:

— Какво мислиш за стената ни?

Обърнах се и видях възрастна жена с типичните за адемците светлосини очи. Лицето й беше безстрастно, но чертите й бяха добродушни и благи. Носеше жълта, грубо изплетена вълнена шапка, нахлупена върху ушите. Русата коса, подаваща се изпод нея, бе започнала да побелява. След цялото време, което бях прекарал с Темпи, бе странно да видя адемец, който да не носи червени наемнически дрехи и да не носи меч. Тази жена беше облечена в широка бяла риза и ленени панталони.

— Не е ли възхитителна нашата стена? — попита тя, а ръката й направи жест за лека веселост, любопитство. — Харесва ли ти?

— Мисля, че е красива — отвърнах аз на адемски, като внимавах да я погледна в очите само за миг.

— Красива? — Ръката й се наклони в непознат за мен жест.

— Простите и функционални неща имат своята красота — съвсем леко повдигнах рамене аз.

— Може би бъркаш думата — каза тя. Меко извинение. — Красиво е цветето, красива е някоя жена или скъпоценен камък. Може би си искал да кажеш „полезна“. Стената е полезна.

— Полезна, но и красива.

— Може би едно нещо става красиво, когато е използвано.

— Може би едно нещо се използва, защото е красиво — възразих аз, чудейки се дали това не е адемският еквивалент на разговора за времето.

Ако беше така, то аз го предпочитах пред скучните клюки в двора на маера.

— А какво ще кажеш за шапката ми? — попита тя и я докосна с ръка. — Тя красива ли е, защото е използвана?

Беше изплетена от дебела домашна вълна и беше боядисана в ярко, царевично жълто. Беше малко изкривена на една страна и на някои места бодът беше неравен.

— Изглежда ми много топла — предпазливо казах аз.

Жената направи жеста за лека веселост и очите й проблеснаха.

— Такава е — съгласи се тя. — И за мен тя е красива, тъй като ми я изплете дъщерята на дъщеря ми.

— Тогава наистина е и красива. Съгласие.

Непознатата ми се усмихна с ръка. Когато направи жеста, ръката й се наклони различно от тази на Темпи и аз реших да приема това за любяща, майчинска усмивка. Запазвайки лицето си безизразно, отвърнах на усмивката й с жест, като се постарах той да е едновременно сърдечен и учтив.

— Говориш добре за варварин — отбеляза тя и хвана ръцете ми в приятелски жест. — Посетителите тук са рядкост — особено пък вежливите. Ела с мен и ще ти покажа красота, а ти ще ми кажеш за какво може да се използва тя.

Сведох поглед. Съжаление.

— Не мога. Чакам.

— Някой, който е вътре?

Кимнах.

— Ако е влязъл вътре, подозирам, че ще трябва да почакаш известно време. Той със сигурност няма да има нищо против да дойдеш с мен. Може да се окажа по-забавна от някаква си стена.

Възрастната жена вдигна ръка и повика едно момче. То дотича и я погледна очаквателно, като преди това очите му се стрелнаха за миг към косата ми.

Старицата направи няколко жеста към момчето, но аз разбрах само тихо.

— Кажи на онези вътре, че ще заведа този мъж на разходка, така че да не се налага да стои сам на вятъра. Ще го върна скоро.

Тя потупа калъфа на лютнята ми, а после пътната торба и меча на хълбока ми.

— Дай тези неща на момчето и той ще ги внесе вътре вместо теб.

Без да изчака отговор, жената започна да сваля пътната торба от рамото ми и аз не успях да се сетя за по-елегантен начин, по който да се освободя от нея, без да изглеждам ужасно неучтив. Всяка култура е различна, но едно нещо е еднакво навсякъде — най-сигурният начин да обидиш домакина си е да откажеш гостоприемството му.

Момчето се затича с нещата ми, а възрастната жена ме хвана за ръка и ме поведе встрани. Подчиних се, донякъде благодарен на компанията й, и двамата закрачихме мълчаливо, докато пред нас внезапно не се разкри дълбока долина. Беше зелена и защитена от неспирния вятър, а на дъното й течеше поток.

— Какво ще кажеш за това? — попита тя и посочи скритата долина.

— Много прилича на Адемре.

— Имаш дарбата да казваш, без да говориш. Това е рядкост при хората като теб — отбеляза тя и нежно потупа ръката ми.

Започна да се спуска надолу към долината, като продължаваше да държи едната си ръка върху моята за опора, докато внимателно стъпваше по тясната камениста пътека, виеща се покрай склона. Недалеч забелязах момче със стадо овце. То ни помаха, но не извика нищо.

Стигнахме до дъното на долината, където потокът течеше в корито от камъни. Той образуваше бистри вирове, където виждах вълничките, предизвиквани от движението на рибата под повърхността на водата.

— Би ли нарекъл това красиво? — попита тя, след като стояхме загледани известно време.

— Да.

— Защо?

— Несигурност. Може би заради движението.

— Камъкът изобщо не се движи, а ти нарече и него красив. Въпрос.

— В природата на камъка не е да се движи. Може би красотата е в това да се движиш в съответствие с твоята природа.

Тя кимна, сякаш беше доволна от отговора ми. Продължихме да наблюдаваме водата.

— Чувал ли си за Латантха? — попита тя.

— Не. Съжаление. Но може би просто не знам думата.

Тя се обърна и ние тръгнахме из долината, докато не стигнахме до едно разширение, което имаше поддържания вид на градина. В центъра му растеше високо дърво, каквото никога преди не бях виждал.

Спряхме в началото на разширението.

— Това е дървото меч — каза жената и направи жест, който не разпознах — докосна леко бузата си с опакото на ръката, — Латантха. Би ли казал, че е красиво?

Гледах дървото известно време.

— Любопитство. С удоволствие бих го разгледал по-отблизо.

— Това не е позволено. Недвусмисленост.

Кимнах и огледах дървото толкова добре, колкото позволяваше разстоянието. Имаше високи, сводести клони като дъб, но листата му бяха широки, плоски и се въртяха в странни кръгове, когато подхванеха вятъра.

— Да — отговорих аз след доста време.

— Защо ти беше необходимо толкова време, за да решиш?

— Разсъждавах върху това каква е причината за красотата му — признах аз.

— И?

— Бих казал, че то едновременно се движи и не се движи в съответствие със своята природа и това го прави красиво. Но не мисля, че това е причината.

— Каква е тогава?

Наблюдавах дълго дървото.

— Не знам. Според теб каква е причината?

— То просто съществува — отвърна тя. — Това е достатъчно.

Кимнах и се почувствах малко глупаво за превзетите отговори, които бях дал преди малко.

— Чувал ли си за кетан? — изненадващо ме попита тя.

Вече имах представа колко важни са тези неща за адемците. Затова се поколебах да отговоря открито. Въпреки това не исках и да лъжа.

— Може би. Извинение.

Тя кимна.

— Предпазлив си.

— Да. Ти ли си Шехин?

Жената кимна.

— Кога заподозря коя съм?

— Когато ме попита за кетан — отвърнах аз. — А ти кога заподозря, че знам повече, отколкото би трябвало да знае един варварин?

— Когато видях как стъпваш.

Последва ново мълчание.

— Шехин, защо не носиш червени дрехи като останалите наемници?

Тя направи два жеста, които не ми бяха познати.

— Твоят учител каза ли ти защо той е облечен в червено?

— Не съм се сетил да го питам — отвърнах аз, защото не исках да загатна, че Темпи е допуснал пропуски в обучението ми.

— Тогава ти ми отговори на този въпрос.

Замислих се за момент.

— За да не забележат враговете, когато кърви?

— Одобрение. Тогава защо аз нося бяло?

Единственият отговор, за който можех да се сетя, предизвика ледени тръпки по тялото ми.

— Защото не кървиш.

Тя кимна уклончиво.

— А също и защото, ако някой неприятел успее да пролее кръвта ми, така ще я види върху мен като справедлива награда.

Вътрешно потреперих, но направих всичко възможно, за да запазя типичното за адемците хладнокръвие. След подходящо дълга учтива пауза попитах:

— Какво ще стане с Темпи?

— Това ще се разбере тепърва. — Тя махна почти раздразнено. — Не се ли безпокоиш за себе си?

— Повече се тревожа за Темпи.

Вятърът рисуваше странни форми в листата на дървото меч. Картината беше почти хипнотизираща.

— Докъде стигна в обучението си? — попита Шехин.

— Учих кетан в продължение на месец.

— Готов ли си? — Тя се обърна с лице към мен и вдигна ръце.

Не можах да се сдържа да не си помисля, че е с петнайсет сантиметра по-ниска от мен и достатъчно възрастна, за да ми бъде баба. А и наклонената й на една страна жълта шапка никак не й придаваше застрашителен вид.

— Може би — отвърнах аз и също вдигнах ръце.

Шехин бавно се приближи към мен и направи „ръце като ножове“. Аз й отвърнах с „да уловиш дъжда“. След това изпълних „пълзене по желязо“ и „бърз вътрешен“, но не успях да я докосна. Тя леко се оживи и направи „въртящия се дъх“ и „преден удар“ едновременно. Спрях първия с „водно ветрило“, но не успях да се измъкна от втория. Тя ме докосна под ребрата и след това по слепоочието. Докосването й беше леко, както когато допираш пръст до нечии устни.

Каквото и да опитах, то нямаше никакво въздействие върху нея. Направих „хвърляне на светкавица“, но тя просто отстъпи встрани и дори не си направи труда да отговори на удара ми. Един-два пъти усетих допира на плата на бялата й риза, когато се доближах достатъчно, за да я докосна, но това беше всичко. Беше все едно да се опитваш да удариш парче висяща във въздуха връв.

Стиснах зъби и направих „вършеене на жито“, „пресоване на сайдер“ и „майка край потока“, като преминавах от едното в другото движение сред хаос от удари.

Тя се движеше по начин, който никога не бях виждал. Макар наистина да бе бърза, не това бе най-важното. Шехин се движеше съвършено и не правеше две стъпки, когато и една беше достатъчна. Не мърдаше на десет сантиметра, ако й трябваше да се премести само на осем. Беше като някакво приказно същество — движенията й бяха по-плавни и по-грациозни от танца на Фелуриан.

С надеждата да я изненадам и така да докажа уменията си се движех толкова бързо, колкото можех да си позволя. Направих „танца на девицата“, „да уловиш врабче“, „петнайсетте вълка“…

Шехин направи една-единствена съвършена стъпка.

— Защо плачеш? — попита Шехин, докато правеше „падането на чаплата“. — Да не се срамуваш? Или се страхуваш?

Примигнах, за да прочистя очите си.

— Ти си красива, Шехин. — Гласът ми беше дрезгав от напрежение и емоция. — Защото в теб камъкът от стената, водата от потока и движението на дървото са събрани в едно.

Тя примигна изненадано и в този миг аз я хванах здраво за рамото и ръката. Направих „гръмотевица нагоре“, но вместо да успея да я преметна, остана да стои неподвижно като скала.

Освободи се почти разсеяно с „отскубване от лъва“ и направи „вършеене на жито“. Прелетях два метра и се проснах на земята.

Бързо се изправих, защото не бях наранен. Беше леко хвърляне върху меката трева, а Темпи ме беше научил как да падам, без да се нараня. Но преди да пристъпя отново към нея, Шехин направи жест да спра.

— Темпи хем те е учил, хем не те е научил — каза тя с непроницаемо изражение.

С усилие отместих поглед от лицето й. Беше ми толкова трудно да се откажа от този навик, който бях изграждал цял живот.

— Това е едновременно и добро, и лошо. Ела. — Тя се обърна и се приближи до дървото.

То беше по-голямо, отколкото мислех. Вятърът люлееше и подмяташе по-малките клони и те се движеха и извиваха необуздано.

Шехин вдигна един лист и ми го подаде. Той беше широк и плосък, с размера на малка чиния, и беше изненадващо тежък. Ръката ми пареше и видях как по палеца ми се стича тънка струйка кръв.

Огледах ръба на листа и видях, че той е твърд и остър като острие. Схванах откъде идва името дърво меч. Вдигнах поглед към въртящите се листа. Всеки, застанал близо до дървото при силен вятър, щеше да бъде нарязан на парчета.

— Ако трябваше да нападнеш това дърво, какво би направил? Би нанесъл удар в корените? Не. Те са твърде здрави. Или би се насочил към листата? Не. Твърде бързи са. Тогава къде би нанесъл удара си?

— В клоните.

— Клоните. Съгласие. — Тя се обърна към мен. — Ето това не те е научил Темпи. Би било погрешно да го направи. Въпреки това си го изстрадал.

— Не разбирам.

Тя ми махна да започна да правя кетан. Без да се замислям, застанах в положение „да уловиш врабче.“

— Спри! — Замръзнах и тя продължи: — Ако трябва да те нападна, къде трябва да го направя? Тук в корена? — Бутна крака ми, но той не помръдна. — Може би тук, в листата? — Бутна вдигнатата ми ръка, при което лесно я помести, но не постигна много повече от това. — Ето тук, в клоните. — Бутна леко едното ми рамо и лесно ме накара да помръдна. — И тук. — Натисна хълбока ми и ме завъртя. — Виждаш ли? Трябва да намериш мястото, където да приложиш силата си, в противен случай тя ще бъде пропиляна напразно. Пропиляването на силата не е част от летхани.

— Да, Шехин.

Тя вдигна ръце и застана в положението, в което я бях сварил преди малко — по средата на „падането на чаплата“.

— Направи „гръмотевица нагоре“. Къде е моят корен?

Посочих краката й, стъпили здраво на земята.

— Къде са листата?

Посочих дланите й.

— Не. Листата са от тук до тук — тя посочи цялата си ръка и демонстрира как свободно може да нанася удари с дланите, лактите или рамената си. — Къде са клоните?

Замислих се за момент и след това потупах едното й коляно.

Усетих изненадата й, макар че тя не я показа.

— И?

Потупах подмишницата й и след това рамото й.

— Покажи ми.

Приближих се до нея, допрях единия си крак до коляното й и направих „гръмотевица нагоре“, като я бутнах настрани. Бях изненадан колко малко сила е нужна за това.

Ала вместо да излети във въздуха и след това да се сгромоляса на земята, тя сграбчи ръката ми. Усетих разтърсване по цялата й дължина и олюлявайки се, отстъпих встрани. Вместо да бъде съборена, Шехин използва хватката си, за да присвие краката си. Направи една-единствена съвършена стъпка и отново възстанови равновесието си.

Тя ме погледна в очите дълго и замислено, след това се обърна и си тръгна, като ми махна да я последвам.