Патрик Ротфус
Страхът на мъдреца (132)

131.
Черен цвят на лунната светлина

Френ и Джош добре си бяха свършили работата с палатката. Беше достатъчно висока, за да стоя изправен в средата й, но когато аз и двете момичета стояхме, в нея не оставаше място. Леко побутнах момичето със златистата коса, Ели, към постелята от дебели одеяла.

— Седни — меко казах аз.

Когато тя не отговори, аз я хванах за раменете и я сложих да седне. Тя се остави да бъде преместена, но сините й очи бяха широко отворени и празни. Проверих дали няма следи от наранявания по главата й. Когато не открих такива, предположих, че тя просто е в състояние на дълбок шок.

Порових за момент в пътната си торба, сипах малко стрити на прах листа в чашата си и добавих вода от кожения си мях. Сложих чашата в ръцете на Ели и тя я хвана с отсъстващо изражение.

— Изпий го — подканих я аз, като се опитвах да уцеля тона, който Фелуриан бе използвала от време на време, за да ме накара да изпълнявам онова, което иска, без да се замислям.

Може би това свърши работа или пък тя бе просто жадна. Каквато и да бе причината, Ели изпи чашата до дъно. Погледът й продължаваше да е все така отнесен както преди.

Изсипах още една мярка стрит на прах лист в чашата, напълних я с вода и я подадох на тъмнокосото момиче да я изпие.

Стояхме така в продължение на няколко минути — моята ръка, протегната напред, а нейните ръце, отпуснати неподвижно отстрани на тялото й. Накрая тя примигна и очите й се фокусираха върху мен.

— Какво й даде? — попита ме.

— Стрита велия — меко отвърнах аз. — Това е противоотрова. В яхнията имаше отрова.

Очите й ми казаха, че не ми вярва.

— Аз не ядох от яхнията.

— Имаше и в бирата. Видях те да пиеш от нея.

— Хубаво — каза тя, — защото искам да умра.

— Няма да те убие — въздъхнах аз. — Просто ще ти бъде зле. Ще повръщаш, ще се чувстваш слаба и ще имаш мускулни спазми в продължение на един-два дни. — Вдигнах чашата и й я подадох.

— Защо те е грижа дали ще ме убият? — безизразно попита тя. — Ако не го направят сега, ще го направят по-късно. По-скоро бих умряла… — Тя стисна зъби и не довърши изречението си.

— Не те те отровиха. Аз отрових тях и така се случи, че и ти пое малко от отровата. Съжалявам, но това ще ти помогне да се справиш с по-неприятните симптоми.

За момент в очите на Крин се появи колебание, сетне те отново станаха твърди като желязо. Тя погледна чашата, след това втренчи поглед в мен.

— Ако е безвредно, тогава ти пийни от него.

— Не мога — обясних аз. — Това ще ме приспи, а тази нощ имам работа за вършене.

Очите на тъмнокосото момиче се стрелнаха към постелята от кожи, застлани върху пода на палатката.

— Не такава работа — усмихнах се аз с най-меката си и тъжна усмивка.

Тя продължаваше да не помръдва. Двамата дълго останахме така. Откъм гората се дочу приглушен звук от повръщане. Въздъхнах и отпуснах ръката си с чашата. Сведох поглед и видях, че Ели вече се е свила и спи. Лицето й изглеждаше почти спокойно.

Поех си дълбоко дъх и отново насочих погледа си към Крин.

— Нямаш никаква причина да ми се довериш — рекох аз и я погледнах право в очите, — не и след онова, което ти се е случило. Но се надявам, че ще го направиш. — Подадох й чашата отново.

Тя издържа погледа ми, без да мигне, след това взе чашата. Изпи я наведнъж, задави се малко и седна. Очите й оставаха твърди като мрамор, докато гледаше към стената на палатката. Седнах малко встрани от нея.

Тя заспа след петнайсет минути. Завих и двете момичета с едно одеяло и погледнах лицата им. В съня си те бяха дори по-красиви от преди. Протегнах ръка и махнах един кичур коса от бузата на Крин. За моя изненада тя отвори очи и ме погледна. Не със студения като мрамор поглед, който ми беше отправила преди, а с тъмните очи на малката Дена.

Замръзнах с ръка на бузата й. За миг двамата се гледахме един друг. После очите й се затвориха отново. Не бях сигурен дали наркотикът вече действа, или тя се оставя да заспи по своя воля.

Настаних се на входа на палатката и положих Цезура на коленете си. Яростта в мен ме изгаряше като огън и гледката на двете спящи момичета беше като вятър, който разпалва въглените. Стиснах зъби и се насилих да мисля за онова, което се беше случило тук, позволявайки на огъня да се разгори бурно и топлината му да ме изпълни. Започнах да дишам дълбоко, подготвяйки се за онова, което щеше да последва.

* * *

Изчаках три часа, ослушвайки се за звуците от лагера. Чувах приглушени разговори — интонацията на изреченията, без да мога да различа отделните думи в тях. Те постепенно заглъхваха, смесени с ругатни и звуците, идващи от хора, на които им е зле. Поемах си дъх бавно и дълго, както ме беше учила Вашет, като отпусках тялото си и бавно броях издишванията.

Накрая отворих очи, погледнах звездите и реших, че е дошло време. Бавно се изправих и се протегнах продължително. Лунният сърп, увиснал в небето, беше доста голям и всичко беше много добре осветено.

Приближих се полека до огъня. Той се бе превърнал в купчина зачервени въглени, които почти не осветяваха пространството между двата фургона. Ото беше там. Огромното му тяло беше приведено над едното от колелата. Усетих миризмата на повръщано.

— Ти ли си, Квоте? — попита той със завален глас.

— Да — отвърнах, като бавно продължих да се приближавам към него.

— Тази кучка Ан не е оставила агнето да се свари както трябва — оплака се той. — Кълна се в свещения бог, че никога преди не съм се чувствал толкова зле. — Той вдигна поглед към мен. — Ти добре ли си?

Цезура се стрелна, лунната светлина проблесна за миг върху острието му и той преряза гърлото му. Ото с олюляване падна на едно коляно, след което рухна настрани, а ръцете му, вкопчени в гърлото, изглеждаха като изцапани с черно от обливащата ги кръв. Оставих го да кърви под лунната светлина, неспособен да извика, умиращ, но все още не мъртъв.

Хвърлих парче крехко желязо сред въглените на огъня и се отправих към другите палатки.

Ларен ме стресна, когато заобикалях фургона. Той издаде звук на изненада, като ме видя да се появявам иззад ъгъла с изваден меч. Но отровата го беше направила муден и той едва успя да вдигне ръце, преди Цезура да го уцели в гърдите. Той нададе сподавен вик, рухна назад на земята и се сгърчи.

Никой от тях не беше заспал дълбоко заради отровата, затова викът на Ларен ги накара да излязат от фургоните и палатките, като се олюляваха и се оглеждаха неспокойно. От отворената задна част на по-близкия до мен фургон изскочиха две безформени фигури, за които знаех, че трябва да са на Джош и Френ. Ударих единия в окото, преди още да е скочил на земята и изкормих другия.

Всички видяха това и започнаха да крещят вече не на шега. Повечето от тях побягнаха замаяно към дърветата. Някои се спъваха и падаха. Но високата фигура на Тим се хвърли към мен и тежкият меч, който цяла вечер остреше, проблесна на лунната светлина като парче сребро.

Но аз бях готов. Взех второ, дълго парче трошливо желязо в ръка и промърморих обвързване. След това, когато той се приближи достатъчно, за да нанесе удар, аз счупих желязото между пръстите си. Мечът му се строши със звука на счупена камбана и парчетата от него се посипаха върху земята, изчезвайки в тъмната трева.

Тим беше по-опитен от мен, по-силен и ръцете му бяха по-дълги. Макар и отровен, той пак се представи добре. Беше ми нужна почти половин минута, преди да успея да се промъкна покрай защитата му с „любовник излиза през прозореца“ и да отрежа ръката му при китката.

Той падна на колене, нададе дрезгав вой и се вкопчи в остатъка от ръката си. Битката не продължи дълго, но всяка секунда беше от жизненоважно значение, тъй като останалите щяха да се пръснат из гората.

Забързах се в посоката, в която бях видял да се отправя с олюляване една от тъмните фигури. Не бях достатъчно предпазлив, затова, когато Алег ми се нахвърли от сянката на едно дърво, ме свари неподготвен. Той нямаше меч, а само малък нож, който просветна на лунната светлина, когато той се втурна към мен. Но ножът е достатъчен, за да убиеш човек. Той ме намушка в корема, докато се търкаляхме по земята. Ударих се отстрани по главата в един корен и усетих вкуса на кръв.

Успях да се изправя на крака преди него и прерязах ахилесовото му сухожилие. След това го наръгах в корема и го оставих да лежи на земята и да псува, докато подгоних останалите. Притиснах здраво корема си с една ръка. Знаех, че болката скоро ще ме връхлети и че след това няма да живея много време.

* * *

Беше дълга нощ и няма да ви занимавам с повече подробности за нея. Открих останалите, докато те се опитваха да избягат в гората. Ан беше счупила крака си по време на безразсъдното си бягство, а Тим беше изминал почти цял километър въпреки загубата на ръката си и раната в гърдите. Те крещяха, псуваха и молеха за милост, докато ги преследвах из гората, но нищо от онова, което казваха, не можеше да ме умилостиви.

Беше ужасна нощ, но открих всички. В постъпката ми нямаше чест и слава, но имаше кръв и някакъв вид справедливост. Накрая довлякох телата им обратно.

* * *

Върнах се в палатката, когато небето започваше да се оцветява в познатия син цвят. Няколко сантиметра под пъпа си усещах линия от остра пареща болка и по неприятното подръпване, което чувствах, докато се движех, разбрах, че засъхналата кръв беше залепила ризата ми към раната. Опитах се, доколкото можах, да не обръщам внимание на това усещане, защото знаех, че няма да мога да се погрижа за себе си с треперещите си ръце, докато не стане достатъчно светло, че да виждам добре. Щеше да се наложи да изчакам зората, за да проверя колко зле съм ранен.

Опитах се да не обръщам внимание на онова, което знаех от работата си в Медика. Всяка дълбока рана в корема обещаваше дълъг и болезнен път към гроба. Един опитен медик с подходящото оборудване би могъл да стори нещо, но едва ли бих могъл да съм по-далеч от цивилизацията, отколкото бях в момента. Със същия успех можех да се надявам да получа и парче от луната.

Избърсах меча си, седнах във влажната трева пред палатката и започнах да мисля.