Метаданни
Данни
- Серия
- Хрониките на Кралеубиеца (2)
- Включено в книгите:
- Оригинално заглавие
- The Wise Man’s Fear, 2009 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Ангел Ангелов, 2011 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,4 (× 42 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Патрик Ротфус. Страхът на мъдреца. Част I
Американска. Първо издание
Превод: Ангел Ангелов
Редактор: Петя Петкова
Коректор: Станка Митрополитска
Художник на корицата: Ясен Панов
ИК „Прозорец“, София, 2011
ISBN: 978-954-733-717-6
Издание:
Патрик Ротфус. Страхът на мъдреца. Част II
Американска, първо издание
Превод: Ангел Ангелов
Редактор: Петя Петкова
Коректор: Станка Митрополитска
Художник на корицата: Ясен Панов
ИК „Прозорец“ ЕООД, 2012 г.
ISBN: 978-954-733-725-1
История
- — Добавяне
- — Корекция от forri
46.
Антракт — малко цигулка
Квоте бавно се изправи и се протегна набързо.
— Нека спрем до тук засега — каза той. — Очаквам на обяд да има повече хора от обикновено. Трябва да проверя супата и да подготвя някои неща. — Кимна на Летописеца. — Вероятно и ти трябва да направиш същото.
Летописеца остана да седи на стола.
— Почакай малко — рече той. — Това ли е всичко за съдебния ти процес в Имре? — Смаяно сведе поглед към страницата пред него. — Няма нищо друго?
— Това е всичко — потвърди Квоте, — няма кой знае какво за разказване.
— Но това е първата история, която чух за теб, когато отидох в Университета — негодуваше Летописеца. — Как си научил тема за един ден. Как цялата ти защита е била в стихотворна форма и след това всички са ти ръкопляскали. Как си…
— Това са глупости — прекъсна го презрително съдържателят, вървейки към бара. — Разказах ти същината.
— Разказа я много набързо. — Писарят отново сведе поглед към страницата.
— Ако толкова държиш на всички подробности, можеш да ги намериш другаде — натърти Квоте. — Десетки хора присъстваха на процеса. Вече има две пълни писмени описания. Не смятам за необходимо да добавям и трето.
— Разказвал ли си на някой историк за това? — изненада се Летописеца.
Квоте се засмя гърлено.
— Звучиш ми като зарязан влюбен. — Той се захвана да вади купчини с паници и чинии изпод бара. — Бъди спокоен, ти си първият, който чува историята ми.
— Спомена, че имало писмени описания — отбеляза писарят и очите му се разшириха. — Да не искаш да кажеш, че си писал мемоари? — В гласа му се промъкна странна нотка — нещо, което почти наподобяваше копнеж.
Квоте се намръщи.
— Не точно — въздъхна бавно той. — Започнах нещо подобно, но после се отказах, защото реших, че е лоша идея.
— Написал си всичко за процеса ти в Имре? — попита Летописеца и погледна към листа пред себе си.
Едва тогава осъзна, че все още държи перото над хартията. Разви и започна да почиства с парцал месинговия писец със силно раздразнен вид.
— Ако вече си записал всичко това, можеше да ми спестиш схващането на ръката през последния ден и половина.
— Какво? — объркано сбърчи чело Квоте.
Летописеца взе да трие енергично писеца с парцала, като всяко негово движение демонстрираше нараненото му достойнство.
— Трябваше да се сетя — каза той. — Целият ти разказ вървеше твърде гладко. — Вдигна ядосан поглед. — Знаеш ли колко ми струва тази хартия? — Направи гневен жест към чантата, в която бяха завършените страници.
Известно време Квоте просто го гледаше, накрая се засмя, внезапно схванал за какво иде реч.
— Разбра ме погрешно. Отказах се да пиша мемоари след около ден. Написах само няколко страници. Не знам дори дали са и толкова.
— О! — Раздразнението изчезна от лицето на Летописеца и бе заменено от смутено изражение.
— Наистина си като наранен влюбен — развеселено повтори Квоте. — За бога, успокой се! Ти си първият, който се докосва до тази история. — Той поклати глава. — В писането на история има нещо различно. Изглежда, че аз не го умея. При мен не се получава както трябва.
— Бих искал да видя какво си написал — замоли го писарят и се наведе напред в стола си. — Дори и да са само няколко страници.
— Беше преди доста време — възпротиви се Квоте. — Даже не знам дали ще си спомня къде са тези страници.
— Горе в стаята ти са, Реши — весело му припомни Баст, — върху бюрото ти.
— Опитвах се да бъда любезен, Баст — въздъхна дълбоко съдържателят. — Истината е, че в тях няма нищо, което да си заслужава да бъде показано на някого. Ако бях написал нещо, което си струва да се чете, щях да продължа да пиша.
Той отиде в кухнята и от задната стая долетяха приглушени звуци.
— Добър опит — тихо рече Баст, — но това е загубена кауза. Вече пробвах.
— Не ме поучавай — сприхаво отсече Летописеца. — Знам как да накарам някого да разкаже историята си.
От задната стая отново се разнесе дрънчене, плисък на вода и звук на затваряща се врата.
Писарят погледна Баст.
— Не трябва ли да отидеш да му помогнеш?
Баст сви рамене и се облегна в стола си.
Малко след това Квоте се появи от задната стая с дъска за рязане и купа току-що измити зеленчуци.
— Опасявам се, че все още съм объркан — не се отказваше Летописеца. — Как може да има два писмени разказа, след като ти самият не си ги писал, нито пък си говорил с някой историк?
— Никога не си бил изправян пред съда, нали? — развеселено попита Квоте. — Съдилищата на Федерацията ревниво пазят архивите си, а църквата е дори по-вманиачена на тази тема и от тях. Ако имаш отчаяна нужда от още подробности, можеш да поровиш в техните регистри на показанията и книгите им за завеждане на делата.
— Може и така да е — съгласи се писарят, — но твоето описание на процеса…
— Би било досадно — довърши Квоте, който бе приключил с беленето на морковите и започна да ги реже. — Безкрайни, официални речи и четения от „Книгата на пътя“. Беше досадно да мина веднъж през това и ще бъде досадно да го повторя. — Той изсипа нарязаните моркови от дъската в близката купа. — И бездруго вероятно разказвах твърде дълго за Университета — добави. — Ще ни трябва време и за останалите неща. Неща, които никой никога не е виждал, нито пък е чувал за тях.
— Реши, недей! — разтревожено извика Баст и се изправи като стрела на стола си. На лицето му се появи жално изражение и той посочи към бара. — Това цвекло ли е?
Квоте сведе поглед към тъмночервената грудка върху дъската за рязане, сякаш изненадан, че я вижда там.
— Не слагай цвекло в супата, Реши — примоли му се Баст. — То е гадно.
— Много хора харесват цвеклото, Баст — възпротиви се съдържателят. — Освен това е добро за здравето. Полезно е за кръвта.
— Мразя цвекло — жално проплака Баст.
— Ами — спокойно отвърна Квоте, — тъй като аз правя супата, аз ще реша какво да има в нея.
Баст се изправи и тежко закрачи към бара.
— Тогава аз ще се погрижа за супата — нетърпеливо каза той и прогони съдържателя с ръка. — Ти отиди да донесеш малко наденица и от онова сирене с жилките.
Избута Квоте към стълбището за мазето, преди да се втурне към кухнята, мърморейки. Скоро от задната стая се разнесе тропане и дрънчене.
Квоте погледна към Летописеца и му се усмихна широко и лениво.
* * *
Хората започнаха да идват в „Пътният камък“. Прииждаха на групи от по двама-трима. Миришеха на пот и коне, на прясно ожънато жито. Смееха се и оставяха дири от слама по чистия дървен под.
Летописеца бързо се захвана с работа. Хората се навеждаха напред на столовете си, понякога ръкомахаха, понякога говореха бавно и отмерено. Лицето на писаря беше безстрастно, а скърцането на перото върху хартията само от време на време бе прекъсвано от кратка пауза, за да топне набързо писеца в мастилото.
Баст и мъжът, който наричаше себе си Коте, работеха заедно като добър тандем. Сервираха супа и хляб, ябълки, сирене и наденица, както и тъмна и светла бира и студена вода от помпата отзад. За онези, които искаха, имаше и печено овнешко, а също и пресен ябълков пай.
Мъжете и жените бяха усмихнати и отпуснати, доволни, че не трябва да стоят прави, а могат да седят на сянка. Стаята беше изпълнена с тихия шум на разговорите, докато хората клюкарстваха със съседите, които познаваха от цял живот. Разменяха се познати и безобидни заяждания и приятелите спокойно спореха помежду си на кого му е дошъл ред да поръчва бира.
Но под всичко това в стаята се усещаше напрежение. Непознат човек никога не би го забелязал, но то беше там — мрачно и тихо като подводно течение. Никой не говореше за данъци или за войските, нито признаваха, че са започнали да заключват вратите си вечер. Никой не говореше за случилото се в странноприемницата предишната нощ. Никой не поглеждаше добре изтърканото място на дървения под, на което вече нямаше и следа от кръв.
Вместо това се разказваха шеги и истории. Една млада жена целуна съпруга си и предизвика подсвирквания и подвиквания от останалите в помещението. Старият Бентън се опита да повдигне полата на вдовицата Крийл с бастуна си и се изкикоти, когато тя го удари. Две малки момичета се гонеха около масите, като пищяха и се смееха, а всички останали ги наблюдаваха и им се усмихваха благо. Това помагаше. Това беше единственото, което можеха да направят.
* * *
Вратата на кръчмата се отвори. От ярката обедна слънчева светлина навън с тежки стъпки влязоха Стария Коб, Греъм и Джейк.
— Жив и здрав, Коте! — извика Стария Коб и огледа групата посетители на странноприемницата. — Днес тук има цяла тълпа!
— Пропусна повечето хора — рече Баст. — По едно време беше истинска лудница.
— Остана ли нещо за скитници като нас? — попита Греъм и се отпусна тежко на стола.
Преди Баст да успее да му отговори, един едър като бик мъж тропна празната си чиния върху тезгяха и сложи внимателно вилицата си до нея.
— Това беше един дяволски добър пай — отбеляза той с боботещия си глас.
До него застана слаба жена с изпито лице.
— Недей да ругаеш, Елиас — строго го смъмри тя. — Така не се говори.
— О, скъпа — отвърна едрият мъж, — не ми натяквай. „Дяволскидобър“ е просто сорт ябълки, не е ли тъй? — Той се ухили на хората, седнали край бара. — Някакъв чуждестранен сорт ябълки от Атур. Нарекли са го на името на барон Дяволскидобър, ако си спомням добре.
— Мисля, че съм чувал за това — засмя се Греъм в отговор.
Жената хвърли ядосан поглед на двама им.
— Взех тези ябълки от семейство Бентън — кротко обясни съдържателят.
— О — рече фермерът, — тогава значи съм сбъркал. — Той взе от чинията едно останало парченце коричка и го сдъвка замислено. — Мога да се закълна, че това е пай, направен с ябълки от сорта дяволскидобър. Може би ябълките на Бентън са от него, но те не знаят.
Жена му заподсмърча, но забеляза, че Летописеца седи без работа на масата си, и задърпа съпруга си настрани.
Стария Коб ги проследи как се отдалечават и поклати глава.
— Не знам какво иска тази жена от живота, за да стане поне малко щастлива — рече той, — но се надявам да го намери, преди да е изтормозила докрай стария Ели.
Джейк и Греъм промърмориха нещо неопределено в съгласие с него.
— Хубаво е да видиш как това място се пълни с хора. — Стария Коб погледна към червенокосия мъж зад бара. — Ти си добър готвач, Коте. И имаш най-хубавата бира на четирийсет километра наоколо. На хората не им е нужно кой знае какво извинение, за да се отбият тук.
Старецът замислено потупа с пръст носа си отстрани.
— Знаеш ли — продължи той, — за вечерите трябва да докараш певец или нещо такова. Дявол да го вземе, дори и момчето на Орисон може да свири на цигулката на баща си. Обзалагам се, че за две напитки ще се съгласи да дойде. — Огледа странноприемницата. — Това място се нуждае от малко музика.
Съдържателят кимна. Лицето му беше толкова спокойно и любезно, че изглеждаше почти безизразно.
— Предполагам, че си прав — съгласи се той.
Гласът му беше съвършено спокоен и нормален — безцветен и ясен като стъклото на прозорец.
Стария Коб отвори уста да каже още нещо, но преди да успее, Баст почука с кокалче върху плота.
— Някой иска ли нещо за пиене? — попита той мъжете, седнали край бара. — Предполагам, че всички ще искате още по едно, преди да ви донесем нещо за хапване.
Така беше. Баст се засуети зад бара и започна да налива бира в халби и да ги раздава на протегнатите към него ръце. Коте постоя неподвижно известно време, а след това мълчаливо мина покрай помощника си и се отправи към кухнята, за да донесе супа, хляб с масло и ябълки.