Метаданни
Данни
- Серия
- Хрониките на Кралеубиеца (2)
- Включено в книгите:
- Оригинално заглавие
- The Wise Man’s Fear, 2009 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Ангел Ангелов, 2011 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,4 (× 42 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Патрик Ротфус. Страхът на мъдреца. Част I
Американска. Първо издание
Превод: Ангел Ангелов
Редактор: Петя Петкова
Коректор: Станка Митрополитска
Художник на корицата: Ясен Панов
ИК „Прозорец“, София, 2011
ISBN: 978-954-733-717-6
Издание:
Патрик Ротфус. Страхът на мъдреца. Част II
Американска, първо издание
Превод: Ангел Ангелов
Редактор: Петя Петкова
Коректор: Станка Митрополитска
Художник на корицата: Ясен Панов
ИК „Прозорец“ ЕООД, 2012 г.
ISBN: 978-954-733-725-1
История
- — Добавяне
- — Корекция от forri
59.
Цел
След като напуснах покоите на маера, се замислих дали да не изпратя на Каудикус куриер с моята картичка и пръстена. След това се отказах. Изпълнявах поръчка на самия Алверон. Това със сигурност можеше да послужи като извинение за дребно нарушение на етикета.
От слуховете бях научил, че арканистът на маера е постоянен член на двора му от повече от дванайсет години. Но като изключим факта, че знаех, че живее в една от южните кули на имението, нямах никаква представа какво да очаквам от този мъж.
Почуках на дебелата дървена врата.
— Един момент — чу се слаб глас.
Разнесе се звукът от дърпане на резе и вратата се отвори, разкривайки слаб мъж с дълъг, закривен като клюн на ястреб нос и къдрава черна коса. Беше облечен в дълга тъмна одежда, която леко напомняше мантията на магистър.
— Да?
— Чудех се дали бихте могли да ми отделите малко от времето си, господине? — попитах аз с непресторена нервност.
Той ме огледа и забеляза хубавите ми дрехи.
— Не правя любовни еликсири. Такива неща можете да намерите в Долен Северин. — Тежката врата бавно започна да се затваря. — Макар че ако ме питате, можете да се справите и с помощта на малко танци и няколко рози.
— Тук съм за друго — побързах да кажа аз. — Всъщност за две неща — едното за маера, а другото за мен. — Вдигнах ръка и показах железния пръстен в шепата си, върху който проблесна в златно името на Алверон.
Вратата спря да се затваря.
— Тогава влизайте — подкани ме Каудикус.
Стаята изглеждаше като малък Университет, събран само в едно-единствено помещение. Беше осветена с познатия червеникав отблясък на симпатични лампи, имаше лавици с книги и маси, отрупани с колби и друга странна стъклария. А далеч в дъното забелязах малка пещ, полускрита от извитата стена на кулата.
— За бога! — възкликнах аз и закрих устата си с ръка. — Това да не е дракон? — Посочих огромния препариран крокодил, който висеше от една от таванските греди.
Трябва да разберете, че някои арканисти пазят територията си повече и от акулите, особено онези, които са успели да получат удобни позиции в двор като Каудикус. Нямах представа как ще реагира лекарят на един млад, все още обучаващ се арканист, появил се на негова територия, затова реших, че ще е по-безопасно да играя ролята на безобиден и глупав син на лорд, който с нищо не го заплашва.
Каудикус затвори вратата зад гърба ми и се изкикоти.
— Не. Това е алигатор. Уверявам ви, че е съвсем безобиден.
— Доста ме стресна — признах аз. — Каква е ползата от нещо такова?
— Честно казано — вдигна той поглед към животното, — не съм напълно сигурен. Принадлежало е на арканиста, който е живял тук преди мен. Стори ми се жалко да го изхвърля. Впечатляващ екземпляр, не мислите ли?
Хвърлих неспокоен поглед към алигатора.
— Наистина.
— Каква е работата, за която споменахте? — Той ми посочи един голям тапициран стол и сам се настани на друг подобен срещу мен. — Опасявам се, че имам само няколко свободни минути. Дотогава съм на ваше разположение… — Той не довърши и превърна думите си във въпрос.
Разбрах, че доста добре знае кой съм — загадъчният млад мъж, с когото се среща маерът. Предполагам, че и той като всички останали нямаше търпение да разбере защо съм в Северин.
— Квоте — представих се аз. — Всъщност лекарството на Алверон е само част от причината да съм тук. — Видях между веждите му да се появява малка бръчка на раздразнение и побързах да обясня, преди да си е помислил нещо друго. — Преди малко говорих с него — направих едва доловима пауза, сякаш бях безумно горд с това — и той ме помоли да му занеса лекарството, след като приключа разговора си с вас.
Бръчката изчезна.
— Разбира се — спокойно отвърна Каудикус. — Това ще ми спести ходенето до покоите му. Но какъв е въпросът, по който вие искате да разговаряте с мен?
— Ами — развълнувано се приведох напред, — правя проучвания за историята на благородните родове във Винтас. Нали разбирате, мисля да напиша книга.
— Генеалогия, така ли? — Видях очите му отново да се замъгляват от скука.
— О, не. Пълно е с генеалогии. По-скоро си мислех за сборник от разкази, свързани с великите родове.
Доста се гордеех с тази лъжа. Не само че обясняваше любопитството ми към рода на Мелуан, но и ми даваше основание да прекарвам толкова много време с маера.
— Историята е твърде суха, но всички харесват разказите.
— Умна идея — отбеляза Каудикус и кимна сякаш на себе си. — Може да се окаже интересна книга.
— Ще напиша кратко историческо предисловие за всеки род като въведение към разказите, които ще последват. Алверон ми спомена, че вие сте авторитет в историята на старите родове, и каза, че за него ще бъде удоволствие, ако ви посетя.
Комплиментът постигна желания ефект и Каудикус леко се наду от гордост.
— Не знам дали мога да бъда наречен „авторитет“ — каза той с престорена скромност, — но си падам малко историк. — Повдигна вежди към мен. — Сигурно осъзнавате, че самите семейства биха били по-добър източник на информация.
— Човек би помислил, че е така — хвърлих му кос поглед аз, — но родовете едва ли биха споделили с особена охота най-интересните си истории.
Каудикус се ухили широко.
— Предполагам, че е така — усмивката му бързо угасна, — ала съм сигурен, че не знам такива истории за рода на маера — сериозно добави той.
— О, не, не, не! — енергично размахах ръце, за да отрека. — Маерът е специален случай. Не бих си и помислил… — Не довърших и преглътнах с видима мъка. — Надявах се да можете да ме осветлите по отношение на рода Лаклес. Тяхната история ми е почти непозната.
— Наистина ли? — учуди се той. — Вече не са онова, което са били някога, но са истинска съкровищница на истории. — Очите му се фокусираха в някаква далечна точка и той разсеяно потупа с пръст устните си. — Какво ще кажете за това — аз ще си поприпомня историята им, а вие ще се върнете утре за един по-дълъг разговор. Вече е почти време за лекарството на маера, а то не бива да закъснява. — Той се изправи и започна да навива ръкавите си. — Има едно нещо, което веднага мога да ви разкажа, ако нямате против да ме слушате, докато приготвям отварата.
— Никога не съм виждал как се прави лекарство — казах аз ентусиазирано. — Ако не смятате, че ще ви разсейвам…
— Никак. Мога да го приготвя и насън. — Каудикус застана зад една работна маса и запали две свещи със син пламък.
Погрижих се да изглеждам подходящо впечатлен, макар да знаех, че те са само за представление.
— Бихте ли отказали да използвате слухове във вашите проучвания?
Арканистът изсипа порция изсушени листа върху една малка везна и я премери.
— Не и ако са интересни.
Той замълча, докато внимателно отмерваше малко количество от прозрачната течност в една стъклена бутилка със запушалка.
— Според онова, което съм чувал, родът Лаклес притежава някаква семейна ценност. Е, не точно семейна ценност, но нещо древно, което датира още от началото на тяхното родословие.
— Това не е особено чудно. Старите родове са пълни с такива семейни ценности.
— Не бързайте толкова — сопна се той. — Има още нещо.
Той сипа течността в една плитка купа с някакви грубо гравирани символи. Течността забълбука и засъска и изпълни въздуха със слаба, но остра миризма.
Той преля течността в тавичката над свещите. След това добави сухите листа, щипка от нещо друго и една мярка бяла прах. Сложи и няколко капки от нещо, за което предположих, че е просто вода, разбърка получената смес, прекара я през филтър и я изсипа в прозрачно стъклено шишенце, което запуши с коркова тапа.
Показа ми крайния резултат — прозрачна течност с кехлибарен цвят и лек зеленикав оттенък.
— Ето. Напомнете му да го изпие цялото.
Взех още топлото шишенце.
— Каква е тази семейна ценност?
Каудикус изплакна ръцете си в една порцеланова купа и ги изтръска, за да изсъхнат.
— Чувал съм, че в най-старата част на родовото имение на Лаклес има една тайна врата. Врата без дръжка или панти. — Той ме погледна, за да се увери, че го слушам внимателно. — Няма как да бъде отворена. Заключена е, но е без ключалка. Никой не знае какво има от другата й страна. — Кимна към шишенцето в ръката ми. — Сега занесете това на маера. Най-добре е да го изпие, докато е топло. — Изпрати ме до вратата. — Върнете се утре. — Усмихна се леко самодоволно. — Знам една история за семейство Менебрас, от която червената ви коса направо ще побелее.
— О, аз работя само над един род наведнъж — казах аз, тъй като не исках да бъда засипан от безкрайни дворцови клюки, — най-много над два. В момента се занимавам с Алверон и Лаклес. Не бих искал да започвам с още едно семейство — вяло се усмихнах аз. — Така ще взема да оплескам нещата.
— Жалко — рече Каудикус. — Виждате ли, аз пътувам доста. Много от домовете на благородниците са нетърпеливи да подслонят личния арканист на маера. — Хвърли ми многозначителен поглед. — Нали разбирате, така научавам някои доста интересни факти. — Той отвори вратата. — Помислете си и се отбийте отново утре.
Стигнах до вратите към покоите на Алверон, преди шишенцето да е изстинало. Стейпс отговори на почукването ми и ме отведе в спалнята на господаря си.
Той спеше в същото положение, в което го бях оставил. Когато прислужникът затвори вратата след мен, маерът отвори едното си око и немощно ми махна да се приближа.
— Отне ти доста време.
— Ваша милост, аз…
Той отново ми махна да се приближа, този път по-рязко.
— Дай ми лекарството — нареди ми с дрезгав глас. — След това си тръгвай. Уморен съм.
— Опасявам се, че това е доста важно, ваша милост.
Алверон отвори и двете си очи и в тях отново тлееше гняв.
— Какво? — сопна се той.
Преместих се отстрани на леглото и се наведох по-близо до него. Преди да успее да ми се скара за неуместното държане, аз прошепнах:
— Ваша милост, Каудикус се опитва да ви отрови.