Патрик Ротфус
Страхът на мъдреца (91)

90.
Да изпееш песен

Темпи повдигна боровите клони, с които бе покрил двамата мъже. Телата им бяха внимателно положени по гръб и те изглеждаха така, сякаш спят. Коленичих край по-едрия, но преди да успея да го огледам по-отблизо, усетих нечия ръка върху рамото си. Обърнах се и видях адемецът да поклаща глава.

— Какво? — попитах аз.

Оставаше по-малко от час, докато се стъмни. Щеше да е достатъчно трудно да открием лагера на бандитите, без да ни хванат. А да го направим на тъмно, в бурята, щеше да е истински кошмар.

— Не го прави — настоя той. Твърдо. Сериозно. — Нарушаването на покоя на мъртвите не е летхани.

— Трябва да знам повече за враговете ни. От телата мога да науча неща, които да ни помогнат.

Устата му почти се присви. Неодобрение.

— Магия?

Поклатих глава.

— Не, просто гледам — посочих очите си и потупах слепоочието си — и мисля.

Темпи кимна. Но когато се обърнах към труповете, усетих отново ръката му върху рамото си.

— Трябва да попиташ. Те са мои мъртъвци.

— Ти вече се съгласи — изтъкнах аз.

— Правилното нещо е да попиташ — настоя той.

Поех си дълбоко дъх.

— Мога ли да огледам твоите мъртъвци, Темпи?

Той кимна веднъж с тържествен вид.

Погледнах към мястото под близкото дърво, където Мартен внимателно оглеждаше тетивата на лъка си.

— Искаш ли да провериш дали ще откриеш следата им? — попитах го, той кимна и се отдръпна от дървото, а аз добавих: — На твое място бих започнал от там. — Посочих на юг към място между два хребета.

— Знам си работата — рече той и се отдалечи, сложил лъка си на рамо.

Адемецът се отдръпна на няколко крачки встрани и аз отново насочих вниманието си към телата.

В действителност единият от убитите бе доста по-едър от Дедан — беше като бик. Бяха по-възрастни, отколкото очаквах, и по ръцете им имаше мазоли, които показваха, че дълги години са се занимавали с оръжия. Това не бяха просто недоволни фермерчета, а истински ветерани.

— Намерих следата им — стресна ме Мартен.

Заради постоянното шумолене на дъжда не бях чул звука от приближаването му.

— Ясна е като бял ден. И пиян свещеник може да я последва.

В небето проблесна светкавица, придружена с грохота на гърма. Заваля по-силно. Намръщих се и придърпах подгизналия плащ на калайджията по-плътно върху раменете си.

Мартен килна глава назад и остави дъжда да вали право върху лицето му.

— Радвам се, че времето най-сетне ще ни е от някаква полза — каза той. — Колкото повече вали, толкова по-лесно ще се промъкнем до лагера им и след това ще се измъкнем. — Той избърса ръце в мократа си риза и сви рамене. — Освен това не можем да сме по-мокри, отколкото сме в момента.

— Имаш право — съгласих се аз и се изправих.

Темпи покри телата с клоните и следотърсачът ни поведе на юг.

* * *

Мартен коленичи да разгледа нещо на земята и аз се възползвах от възможността да го настигна.

— Следят ни — казах аз, като не си направих труда да шепна.

Бяха на поне двайсетина метра зад нас и шумът на дъжда, който се блъскаше в дърветата, наподобяваше звука на вълни, разбиващи се в бряг.

Той кимна и се престори, че ми сочи нещо на земята.

— Не мислех, че си ги забелязал.

— Не си единственият сред нас, който има очи — усмихнах се аз и изчистих водата от лицето си с влажната си ръка. — Колко мислиш, че са?

— Двама, може би трима.

Темпи се приближи до нас.

— Двама — каза той с увереност в гласа.

— Видях само един — признах аз. — Колко близо сме до лагера им?

— Нямам представа. Може да е отвъд следващия хълм, а може и да е на километри разстояние. Засега имаме само тези две следи и не подушвам никакъв огън — рече Мартен, след което се изправи и отново тръгна по следата, без да поглежда назад.

Бутнах един нисък клон встрани, за да мине Темпи, и за миг мярнах движение зад нас, което нямаше нищо общо с дъжда или с вятъра.

— Да минем отвъд следващия хребет и да им устроим малка клопка.

— Звучи като доста добра идея — съгласи се следотърсачът.

Той ни махна да изчакаме, след което се приведе ниско над земята и се промъкна до върха на малкото възвишение. Потиснах желанието да погледна назад, докато той надничаше отгоре, преди да се затича надолу по хребета.

Проблесна ярка светлина, когато една светкавица разцепи небето наблизо. Звукът на гръмотевицата беше като удар в стомаха. Стреснах се. Темпи се изправи.

— Това прилича на дома — каза той с лека усмивка.

Не се опитваше да пази лицето си от дъжда.

Мартен ни махна и ние се отправихме към върха на хребета. Щом се скрихме от погледа на онези, които ни следяха, аз бързо се огледах.

— Продължаваме да вървим по следите до онзи изкривен смърч, след което ще направим кръг, за да се върнем обратно. — Показах мястото с ръка. — Темпи ще се скрие там, а Мартен — зад онова паднало дърво. Аз ще мина зад онзи камък. Мартен ще нападне пръв. Действайте по своя преценка, но може би ще е по-добре, ако изчакате, докато подминат този строшен дънер. Опитайте се да оставите един от тях жив, ако е възможно, но не можем да си позволим някой да се измъкне, нито пък да вдигаме много шум.

— А ти какво ще правиш? — попита Мартен, докато бързахме да оставим ясни следи до кривия смърч.

— Ще гледам да не ви преча. Двамата сте по-добре подготвени за нещо такова. Но ако се наложи, и аз знам някой и друг номер. — Стигнахме до дървото. — Готови ли сте?

Следотърсачът, изглежда, леко се постресна от поредицата заповеди, с които ги засипах, но и двамата кимнаха и бързо заеха местата си.

Заобиколих и се настаних зад една стърчаща скала. От позицията си виждах как отпечатъците от стъпките ни в калта се смесват със следата, по която вървяхме. По-нататък забелязах Темпи, който беше застанал зад дебел, чепат дъб. Вдясно от него Мартен сложи стрела в лъка си, опъна тетивата до рамото си и зачака, неподвижен като статуя.

Извадих тънко парче желязо и парцала, в който държах щипката пепел, и ги приготвих, така че да са ми подръка. Стомахът ми се разбунтува, когато си помислих за какво сме изпратени тук — да преследваме и да убиваме хора. Да, наистина, те бяха разбойници и убийци, но все пак бяха хора. Започнах да дишам дълбоко и се опитах да се успокоя.

Повърхността на камъка под бузата ми беше леденостудена и грапава. Напрегнах слуха си, но не успях да чуя нищо през непрекъснатото барабанене на дъжда. Потиснах желанието си да се наведа по-напред над ръба на камъка, за да разширя полезрението си.

Отново блесна светкавица и докато броях секундите до гръмотевицата, забелязах две промъкващи се фигури.

В гърдите ми се разля неприятна топлина.

— Застреляй ги, Мартен — извиках силно аз.

Дедан се завъртя и се обърна с лице към мен, извадил меча си, когато се показах от скривалището си. Хеспе беше малко по-сдържана и спря с меч, наполовина изваден от ножницата.

Свалих ножа си и се приближих на няколко метра от Дедан. Издържах погледа му, без да трепна. Над главите ни отекна гръмотевица. Изражението му беше предизвикателно и аз не си направих труда да скрия гнева си. Мълчанието ни продължи повече от минута и накрая той извърна поглед, преструвайки се, че иска да избърше водата от очите си.

— Прибери това — кимнах към меча му.

След като се поколеба за секунда, той го направи. Едва тогава и аз прибрах в подплатата на плаща си ножа, който държах.

— Ако бяхме бандити, вече щяхте да сте мъртви. — Преместих погледа си от Дедан към Хеспе и после обратно към Дедан. — Върнете се в лагера.

Лицето на Дедан се изкриви в гримаса.

— Омръзна ми да ми говориш като на дете — размаха ми пръст той. — Много по-дълго съм живял на този свят от теб. Не съм глупак.

Преглътнах няколко гневни отговора, които само щяха да влошат нещата.

— Нямам време да споря с теб. Изпускаме дневната светлина и ти ни поставяш в опасност. Върнете се в лагера.

— Трябва да приключим с това тази нощ — настоя той. — Вече се справихме с двама от тях, вероятно са останали още не повече от петима или шестима. Ще ги изненадаме в тъмнината насред бурята. Прас-тряс. Утре за обяд ще сме обратно в Кросон.

— А ако са цяла дузина? Ако са двайсет човека? Или ако са се скрили в някоя ферма? Ако намерят лагера ни, докато там няма никой? Всичките ни провизии и лютнята ми ще изчезнат и когато се завърнем, ще ни очаква клопка. Само защото не можа да останеш да си седиш на задника един час. — Опасна червенина покри лицето му и аз се обърнах с гръб към него. — Върнете се в лагера. Тази вечер ще поговорим за това.

— Проклет да съм, ако го направя! Идвам с вас и няма какво да направиш, за да ме спреш!

Скръцнах със зъби. Най-лошото бе, че това е истина. Нямаше как да наложа авторитета си. Не можех да сторя нищо, освен да го усмиря с помощта на куклата от восък, която бях направил. А знаех, че това е възможно най-лошият избор. Не само че Дедан щеше да се превърне в мой открит враг, но без съмнение щеше да настрои и Хеспе и Мартен срещу мен.

Погледнах към Хеспе.

— А ти защо си тук?

Тя бързо стрелна Дедан с поглед.

— Той щеше да тръгне сам. Помислих си, че ще е по-добре, ако останем заедно. Освен това обмислихме нещата. Никой няма да се натъкне на лагера ни. Скрихме провизиите и угасихме огъня, преди да тръгнем.

Мъчително си поех дъх и прибрах безполезната щипка пепел в един джоб на плаща си. Разбира се, че го бяха направили.

— Но съм съгласна — добави тя, — че трябва да приключим с това тази вечер.

Обърнах се към Мартен.

Той ме погледна извинително.

— Ще излъжа, ако кажа, че не бих предпочел да свършим с това днес — каза той и побърза да поясни: — Ако можем да го направим умно. — Вероятно щеше да добави още нещо, но думите заседнаха в гърлото му и той се разкашля.

Погледнах към Темпи. Той ми отвърна с поглед.

Най-лошото бе, че дълбоко в себе си бях съгласен с Дедан. Исках всичко това да свърши. Исках топло легло и сносна храна. Исках да отидем на някое сухо място. Исках да се върна в Северин и да се възползвам от благодарността на Алверон. Исках да намеря Дена, да й се извиня и да обясня защо съм си тръгнал, без да се обадя.

Само глупак би вървял срещу течението на реката.

— Добре — вдигнах поглед към Дедан, — ако някой от приятелите ти загине заради това, вината ще бъде твоя.

Видях как по лицето му се мярна несигурност, след това той стисна челюсти. Беше твърде горделив, за да отстъпи.

Насочих дългия си пръст към него.

— Но отсега нататък всички трябва да правите каквото ви кажа. Ще изслушвам предложенията ви, но аз ще съм този, който дава заповедите.

Огледах се. Мартен и Темпи кимнаха веднага, а Хеспе ги последва само след миг. Накрая Дедан също кимна бавно.

— Закълни се. — Погледнах го и видях как очите му се присвиха. — Ако ни извъртиш още един такъв номер, когато нападаме тази нощ, може да станеш причината да ни убият. Не ти вярвам. По-добре да си тръгна веднага, отколкото да се захвана с това заедно с човек, на когото не мога да се доверя.

Последва нов напрегнат момент, но преди той да се проточи твърде дълго, Мартен се намеси:

— Хайде, Ден. Всъщност момчето се справя доста добре. Той подготви тази засада за около четири секунди. — Тонът му стана шеговит. — Освен това не е толкова лош, колкото оня кучи син Бренве, а и парите за малкия танц, който изиграхме тогава, не бяха и наполовина толкова добри, колкото тези сега.

— Да — усмихна се Дедан, — предполагам, че си прав. Стига всичко да приключи тази нощ.

Не изпитвах никакво съмнение, че Дедан ще направи каквото реши, само да му е изгодно.

— Закълни се, че ще следваш заповедите ми.

— Да. Заклевам се. — Той сви рамене и извърна поглед.

Не беше достатъчно.

— Закълни се в името си.

Наемникът избърса дъждовната вода от лицето си и ме погледна объркано.

— Какво?

Обърнах се към него и заговорих с официален тон:

— Дедан, тази нощ ще правиш ли каквото ти кажа, без да ми задаваш въпроси и без да се колебаеш? Дедан, заклеваш ли се в името си?

Той запристъпва от крак на крак, след това се изпъна.

— Заклевам се в името си.

Пристъпих по-близо и съвсем тихо прошепнах: „Дедан.“ Същевременно насочих съвсем малко топлина към восъчната фигурка в джоба ми. Тя не стигаше, за да причини каквото и да е, но бе достатъчно, за да я усети той, макар и само за момент.

Видях как очите му се разшириха и му се усмихнах с най-хубавата си усмивка в стил Таборлин Великия — усмивка, изпълнена с тайни, широка, самоуверена и доста самодоволна, усмивка, която сама по себе си разказва цяла история.

— Сега знам името ти — тихо казах аз, — имам власт над теб.

Изражението на лицето му беше такова, че почти бях готов да забравя за мърморенето му, което ми се бе наложило да слушам цял месец. Отстъпих назад и усмивката бързо изчезна от лицето ми като внезапен проблясък на светкавица. Направих го с такава лекота, сякаш свалях маска. Така, разбира се, щях да го накарам да се чуди кое е истинското ми лице — това на момче или образа на Таборлин, който беше зърнал за миг.

Извърнах се встрани, преди да съм изгубил предимството си.

— Мартен ще разузнае напред. Двамата с Темпи ще го следваме на пет минути разстояние. Това ще му даде време да открие наблюдателните им постове и да се върне да ни предупреди. Вие двамата ще вървите на десет минути след нас.

Погледнах рязко Дедан и вдигнах двете си ръце с разперени пръсти.

— Цели десет минути. Така ще бъде по-бавно, но най-безопасно. Имате ли някакви предложения? — Никой не каза нищо. — Добре. Мартен, ти командваш парада. Върни се, ако се натъкнеш на някакви проблеми.

— Разчитай на това — обеща ми той и скоро изчезна от погледите ни, изгубвайки се сред размиваната от дъжда смесица от зеленото на листата и кафявото на кората на дърветата.

* * *

Дъждът продължаваше да се сипе и светлината започваше да намалява, докато двамата с Темпи вървяхме по следата, като се промъквахме от едно прикритие до следващото. Поне не се налагаше да се безпокоим за шума, тъй като над главите ни почти непрестанно трещяха гръмотевици.

Мартен се появи от шубрака без никакво предупреждение и ни махна да го последваме към оскъдното прикритие, осигурявано от едно приведено кленово дърво.

— Лагерът им е точно пред нас — каза той. — Навсякъде наоколо има следи и видях светлината на огъня им.

— Колко човека са?

— Не успях да се приближа толкова — поклати глава Мартен. — Веднага щом видях стъпките на още хора, се върнах обратно. Не исках да тръгнете по погрешната следа и да се загубите.

— Колко е далеч?

— На около една минута пълзене. Можете да видите огъня им и от тук, но лагерът им е от другата страна на един хълм.

Погледнах лицата на двамата ми другари на отслабващата светлина. Нито единият не изглеждаше нервен. Бяха подходящи за тази работа и бяха обучени за нея. Мартен разполагаше с уменията си на следотърсач и стрелец с лък. Темпи беше обучен в легендарното бойно изкуство на адемците.

Може би и аз щях да се чувствам спокоен, ако бях успял да подготвя план, някакъв номер със симпатия, който да обърне нещата в наша полза. Но Дедан беше унищожил всякаква надежда да направя това, като беше настоял да нападнем още тази нощ. Не разполагах с нищо — дори и с лоша връзка към някой далечен огън.

Спрях да мисля за това, преди безпокойството ми да се превърне в паника.

— Да тръгваме тогава — заявих аз, доволен, че гласът ми прозвуча спокойно.

Тримата запълзяхме напред, докато последните отблясъци на дневната светлина бавно изчезваха от небето. В полуздрача Мартен и Темпи едва се забелязваха, което ме поуспокои. Ако за мен беше трудно да ги видя, то за часовите щеше да е още по-трудно да ги зърнат от разстояние.

Скоро съзрях светлината на огъня, която се отразяваше от високите клони пред мен. Приведох се и последвах Мартен и Темпи по едната страна на стръмния рид, станал хлъзгав от дъжда. Стори ми се, че забелязах някакво движение пред нас.

В този миг проблесна светкавица. Тя ме заслепи в почти пълния мрак, но не и преди да очертае ясно целия кален склон с болезнено бялата си светлина.

На гребена на хълма стоеше висок мъж с опънат лък. На няколко крачки по-нагоре по склона Темпи беше приведен напред, а кракът му бе застинал във въздуха, докато внимателно подбираше къде да стъпи. Над него беше Мартен. Старият следотърсач беше застанал на едно коляно и също беше опънал своя лък. Светкавицата ми разкри всичко това за един миг и след това ме заслепи. Гръмотевицата дойде секунда по-късно и ме накара и да оглушея. Хвърлих се на земята и се претърколих, а по лицето ми полепнаха листа и пръст.

Когато отворих очи, единственото, което видях, бяха синкави петна, танцуващи пред очите ми след силния блясък на светкавицата. Нямаше викове. Ако часовият бе извикал, то е бил заглушен от гърма. Стоях съвсем неподвижен, докато очите ми не привикнаха към мрака. Отне ми един миг трескаво търсене, за да открия Темпи. Той се намираше на пет метра нагоре по склона, коленичил над някаква тъмна купчина — часовия.

Приближих се до него, като дращех с ръце и крака по влажните папрати и покритите с кал листа. Над главите ни отново проблесна светкавица, този път по-слаба от предишната, и аз видях, че от гърдите на часовия стърчи дръжката на една от стрелите на Мартен. Перата й се бяха разхлабили и сега се вееха на вятъра като някакво малко мокро знаме.

— Мъртъв е — обяви Темпи, когато двамата с Мартен се приближихме достатъчно, за да го чуем.

Усъмних се в това. Дори и дълбока рана в гърдите не би могла да убие човек толкова бързо. Но когато се приближих още малко, видях ъгъла на стрелата. Изстрелът го беше уцелил право в сърцето. Погледнах Мартен с удивление.

— За такъв изстрел могат да се пеят песни — тихо рекох аз.

— Късмет — небрежно отвърна той и насочи вниманието си към върха на хребета на няколко метра над нас. — Да се надяваме, че ми е останало още от него — добави той и запълзя нагоре.

Докато се промъквах зад него, зърнах за миг Темпи, който продължаваше да стои на колене край падналия мъж. Той се наведе по-близо до него, сякаш шепнеше на тялото.

След това пред очите ми се разкри лагерът и измести от съзнанието ми смътното любопитство, което изпитвах към странностите на адемеца.