Патрик Ротфус
Страхът на мъдреца (85)

84.
Краят на картата

Продължихме да напредваме полека през Елд. Започвахме деня с надеждата, че ще открием следи, и го завършвахме с разочарование.

Успешната развръзка на нашето начинание изглеждаше все по-малко вероятна и всички в групата постепенно ставаха все по-раздразнителни, а злобните подмятания помежду ни — все по-чести. Страхът на Дедан от мен бе отслабнал и той постоянно ме предизвикваше. Поиска да купим бутилка алкохол с парите от кесията на маера. Аз отказах. Смяташе, че няма нужда някой да остава на пост през нощта, а е достатъчно само да сложим сигнално въже. Не се съгласих.

Всяка малка битка, която печелех, го дразнеше все повече и повече. И недоволното му мърморене се увеличаваше, докато дните на нашето търсене се нижеха един след друг. Не беше толкова самоуверен, че да се впусне в пряк сблъсък с мен. Само от време на време ми подхвърляше подигравателни коментари и демонстрираше сърдито неподчинение.

От друга страна, двамата с Темпи постепенно изграждахме нещо като приятелство. Атуранският му ставаше все по-добър, и аз бях напреднал с адемския дотолкова, че онова, което се опитвах да кажа, бе просто неясно, а не направо объркващо.

Продължавах да имитирам Темпи, докато той изпълняваше своя танц, а той все така не ми обръщаше внимание. Сега, след като известно време бях повтарял упражненията, започнах да усещам, че в тях има нещо войнствено. Бавното движение с една ръка приличаше на юмручен удар, а плавното вдигане на крака — на ритник. Ръцете и краката ми вече не се тресяха от усилието да се движа бавно като него, но все още се ядосвах колко тромав изглеждам. Най-много мразя да не правя нещо както трябва.

Например по средата на упражненията имаше движение, което изглеждаше съвсем лесно. Темпи се обръщаше, завърташе ръцете си в кръг и правеше малка крачка напред. Но когато и аз се опитвах да сторя същото, неизбежно се спъвах. Пробвах да пристъпя по пет-шест различни начина, но така и не постигнах успех.

Но в деня след моята история за „хлабавия винт“, както започна да я нарича Дедан, Темпи спря да ме пренебрегва. Когато и този път се спънах, той спря и се обърна с лице към мен. Пръстите му се раздвижиха, изразявайки неодобрение и раздразнение.

— Направи го отново — подкани ме той и застана в позицията, предхождаща моето спъване.

Застанах в същото положение и се опитах да му подражавам. Отново загубих равновесие и трябваше да преместя краката си, за да не се спъна.

— Краката ми са глупави — промърморих аз на адемски и извих пръстите на лявата си ръка, за да покажа смущението си.

— Не. — Темпи натисна хълбоците ми, за да ги завърти, след това бутна раменете ми назад и ме плесна през коленете, за да ме накара да ги свия. — Да.

Отново се опитах да пристъпя напред и усетих разликата. Пак загубих равновесие, но този път съвсем малко.

— Не — повтори адемецът. — Наблюдавай. — Той потупа рамото си. — Това.

Застана само на крачка от мен и повтори движението. Завъртя се, ръцете му направиха кръгово движение встрани и рамото му ме бутна в гърдите. Беше същото движение, което човек би направил, ако се опитва да отвори врата с рамо.

Темпи не се движеше много бързо, но рамото му ме отмести встрани. Не беше грубо или внезапно, но силата му бе непреодолима, както когато кон те бутне на оживена улица.

Направих движението отново, като сега съсредоточих вниманието си в рамото. Този път не се препънах.

Тъй като само ние бяхме останали в лагера, сдържах усмивката си и направих жест с ръка — щастие.

— Благодаря.

Слабо казано.

Темпи не отговори. Лицето му беше безизразно, ръцете — неподвижни. Той просто се върна на мястото, където стоеше преди, и започна своя танц отначало с гръб към мен.

Опитах се да приема невъзмутимо тази размяна на реплики, но истината бе, че е голям комплимент. Ако знаех повече за адемците, щях да разбера, че тя е нещо далеч по-голямо.

* * *

Двамата с Темпи се качихме на един хълм, за да намерим Мартен, който ни чакаше там. Беше твърде рано за обяд, затова в гърдите ми се надигна надежда. Помислих си, че след дългите дни на търсене най-сетне е открил следите на бандитите.

— Исках да ви покажа това — каза Мартен и посочи високо, ветрилообразно и подобно на папрат растение на три метра от нас. — От години не съм го виждал.

— Какво е това?

— Нарича се листата на Ан — гордо отвърна той и хвърли поглед към растението. — Трябва да се оглеждате за него. Не са много онези, които го познават, но то може да ни помогне да разберем дали има и други хора наоколо.

Мартен нетърпеливо местеше очи между двама ни.

— Е, какво ще кажете? — попита той накрая.

— Какво му е специалното? — послушно попитах аз.

Мартен се усмихна.

— Листата на Ан е интересно растение, защото има непоносимост към хората — отвърна той. — Ако някоя част от него се докосне до кожата ви, то ще почервенее, сякаш е късна есен. Дори повече от това — ще стане червено като наемническите ти дрехи — обърна се той към Темпи. — След това ще изсъхне и ще умре.

— Наистина ли? — попитах аз, като вече не ми се налагаше да се преструвам на заинтригуван.

Следотърсачът кимна.

— Капка пот би го убила по същия начин. Което означава, че в повечето случаи ще умре дори и само от докосването до дрехите на човек, до бронята му, до пръчката, която държи, или до меча му. — Той посочи към хълбока на Темпи. — Някои хора твърдят, че умира дори и само ако дишаш срещу него — добави Мартен. — Но не знам дали това е истина.

Следотърсачът се обърна и ни поведе встрани от листата на Ан.

— Тази част от гората е много, много стара. Това растение не може да бъде забелязано близо до местата, където живеят хора. Тук сме отвъд края на картата.

— Дори не сме стигнали края на картата, камо ли отвъд него — възпротивих се аз. — Знаем къде се намираме.

— Краищата на картите не са само външни, те са и вътрешни — като дупки. Хората обичат да се преструват, че знаят всичко за света, особено богатите. Картите вършат чудесна работа за това. От тази страна на линията е полето на барон Такстуайс, а от тази — земята на граф Ъптемюни. — Мартен се изплю. — На картите не може да има празни места, затова онези, които ги чертаят, оцветяват тези места в тъмен цвят и ги наричат „Елд“. — Той поклати глава. — Тази гора е голяма колкото Винтас. Тя не е ничия собственост. Ако тръгнеш в погрешната посока, можеш да изминеш двеста километра и изобщо да не видиш път, да не говорим пък за къща или за разорана нива. Наоколо има места, по които никога не е стъпвал човешки крак и не е звучал човешки глас.

— Изглежда ми същата като повечето други гори, които съм виждал — огледах се аз.

— Вълкът прилича на куче — простичко отвърна Мартен. — Но не е. Кучето е… — Той направи пауза. — Как се наричаха онези животни, които са непрекъснато около хората? Крави, овце и тям подобни.

— Опитомени?

— Точно така — каза той и отново се огледа. — Фермата може да бъде опитомена. Същото се отнася и за градина или парк. Повечето гори също. Хората берат гъби, режат дърва за горене или водят там любимите си, за да се натискат с тях.

Той поклати глава и протегна ръка, за да докосне грубата кора на близкото дърво. Жестът му беше странно нежен, почти любовен.

— Не и това място. То е старо и диво. И никак не го е грижа за нас. Ако онези хора, които преследваме, ни изскочат отнякъде, дори няма да им се наложи да погребват телата ни. Труповете ще лежат на земята сто години и никой няма да се доближи до тях достатъчно, че да се спъне в костите ни.

Огледах се към хълмовете и долините на земята наоколо. Ерозиралите скали, безкрайните редици дървета. Опитах се да не мисля за това как маерът ме бе изпратил тук с такава лекота, сякаш бях камък върху дъска за так. Беше ме изпратил в една от дупките на картата — място, където никой никога нямаше да открие костите ми.