Патрик Ротфус
Страхът на мъдреца (10)

9.
Премерен език

Косата ми беше още мокра, когато минах по къс коридор, след това се изкачих нагоре по стълбище и се озовах на сцената на един празен театър. Както винаги залата беше тъмна, с изключение на огромната маса във форма на полумесец. Отидох до края на кръга от светлина и учтиво зачаках.

Ректорът ми махна да се приближа и аз пристъпих до средата на масата, за да му подам плочката си. След това отново застанах в кръга от малко по-силна светлина между двата стърчащи „рога“ на масата.

Деветимата магистри погледнаха надолу към мен. Трябва да кажа, че изглеждаха драматично, приличаха на гарвани върху ограда или нещо подобно. Но макар всички да носеха официалните си мантии, бяха твърде различни, за да изглеждат като едно цяло.

Освен това забелязах следи от умора по лицата им. Едва тогава ми дойде наум, че колкото студентите мразеха приемните изпити, точно толкова неприятни бяха те и за магистрите.

— Квоте, син на Арлиден — официално се обърна към мен ректорът. — Ре’лар. — Той махна към десния „рог“ на масата. — Магистърът по медицина?

Аруил погледна надолу към мен. Лицето му изглеждаше благо зад кръглите очила.

— Какви са медицинските свойства на мхенката? — попита той.

— Мощно обезболяващо — отвърнах аз. — Силна формула, предизвикваща кататония. Възможно очистително — поколебах се. — Има също и цял куп вторични свойства. Да ги изброявам ли всичките?

Аруил поклати глава.

— В Медика идва пациент, който се оплаква от болки в ставите и затруднено дишане. Устата му е пресъхнала и има сладникав вкус. Казва, че го втриса, но всъщност се поти и има треска. Каква е твоята диагноза?

Поех си дъх да отговоря, но след това размислих.

— В Медика аз не поставям диагнози, магистър Аруил. Ще извикам някой ел’тхе да го направи.

Той ми се усмихна и в ъгълчетата на очите му се появиха бръчки.

— Правилно — съгласи се той, — но просто за идеята ми отговори какво мислиш, че му има?

— Пациентът студент ли е?

— Какво общо има това с темата? — повдигна вежди Аруил.

— Ако работи в Рибарника, може да е леярска треска — отвърнах аз и тъй като Аруил продължаваше да ме гледа учудено, добавих: — Има всякакви видове отравяне с тежки метали, които могат да се получат в Рибарника. Рядко се случва, тъй като студентите са добре обучени, но всеки, който работи с горещ бронз, може да вдиша достатъчно изпарения, за да умре, ако не е внимателен.

Видях, че Килвин кимна в съгласие и бях доволен, задето не ми се налага да призная, че единствената причина, поради която знаех за това, бе, че аз самият имах леко отравяне преди около месец.

Аруил замислено промърмори „Хъмм“ и след това направи жест към другия край на масата.

— Магистърът по аритметика?

Брандеур седеше в левия край на масата.

— Ако предположим, че сарафът взема четири процента, колко пенита можеш да свалиш от един талант? — зададе въпроса си той, без да вдигне поглед от документите пред себе си.

— Какъв вид пенита, магистър Брандеур?

Той вдигна поглед и се намръщи.

— Все още сме във Федерацията, ако правилно си спомням.

Пресметнах числата наум в главата си, опирайки се на цифрите от книгите, които Брандеур беше оставил в Архива. Те не бяха истинските курсове за обмяна, които бихте получили от някой лихвар, а официалните курсове, използвани от правителствата и финансистите, за да имат обща основа, на която да се лъжат едни други.

— В железни пенита триста и петдесет — отвърнах аз и след това добавих: — Един и половина таланта.

Брандеур погледна надолу към листата си, преди още да съм спрял да говоря.

— Компасът ти показва злато на двеста и двайсет точки, платина на сто и дванайсет точки и кобалт на трийсет и две точки. Къде се намираш?

Въпросът ме обърка. Ориентирането с трилистен компас изискваше подробни карти и внимателна триангулация. Обикновено се практикуваше само от морските капитани и картографите и те използваха подробни карти, за да направят своите изчисления. Бях виждал трилистен компас само два пъти в живота си.

Този въпрос или беше посочен в някоя от книгите, заделени за изучаване от Брандеур, или беше нарочно зададен, за да ме затрудни. Като се имаше предвид, че Брандеур и Хеме бяха приятели, предположих, че е по-скоро второто.

Затворих очи, представих си картата на цивилизования свят и предположих:

— Тарбеан? Може би някъде в Ил? — Отворих очи. — Честно казано, нямам представа.

Брандеур си отбеляза нещо върху лист хартия.

— Магистърът на имената — каза той, без да вдига поглед.

Елодин ми отправи дяволита и многозначителна усмивка и аз внезапно изпитах страх, че може да разкрие участието ми в случилото се в стаите на Хеме по-рано тази сутрин.

Вместо това той драматично вдигна във въздуха три пръста.

— Имаш три пики и пет пики са били изиграни. — Той вдигна и останалите пръсти и ме изгледа сериозно. — Колко пики са това?

— Осем пики — отвърнах аз.

Останалите магистри леко се размърдаха върху столовете си. Аруил въздъхна. Килвин отпусна рамене. Хеме и Брандеур се спогледаха и вдигнаха очи към тавана. Видът на всички заедно издаваше многострадално отчаяние.

Елодин ги изгледа намръщено.

— Какво? — попита той и в гласа му се прокрадна твърда нотка. — Искате от мен да подхвана тая песен и да затанцувам на нея? Искате да му задавам въпроси, на които само един повелител на имената може да отговори?

Останалите магистри утихнаха при тези думи. Изглежда се почувстваха неудобно и избягваха да го погледнат в очите. Хеме беше единственото изключение и го погледна с открито предизвикателство.

— Чудесно — заяви Елодин и се обърна отново към мен.

Очите му бяха тъмни, а гласът му създаваше странен резонанс. Не беше силен, но когато говореше, сякаш изпълваше цялата зала. Не оставяше място за никакъв друг звук.

— Къде отива луната — попита мрачно Елодин, — когато вече не е на нашето небе?

Стаята изглеждаше неестествено тиха, когато той млъкна. Сякаш гласът му беше направил дупка в света.

Изчаках да видя дали ще добави още нещо към въпроса си.

— Нямам ни най-малка представа — признах аз.

След гласа на Елодин моят собствен глас прозвуча твърде тънък и несъществен.

Елодин сви рамене и след това благосклонно посочи другия край на масата.

— Магистърът по симпатия.

Елкса Дал беше единственият, който сякаш се чувстваше добре в официалната си мантия. Както винаги тъмната му брада и слабото лице ми напомняха за злия магьосник в толкова много атурански пиеси. Той ме погледна с известно съчувствие.

— Какво ще кажеш за обвързването за линейно галванично привличане? — попита той, без да се церемони.

Изстрелях го с лекота.

Той кимна.

— Какво е разстоянието за непреодолимо разпадане при желязото?

— Девет километра — отвърнах аз, като дадох отговора, както е по учебник, въпреки че имах някои възражения срещу термина „непреодолимо“.

Макар да беше истина, че преместването на каквото и да е значимо количество енергия на повече от десет километра е статистически невъзможно, симпатията можеше да бъде използвана за търсене на много по-големи разстояния.

— Щом като кипне една унция вода, колко топлина ще е необходима, за да се изпари водата напълно?

Опитах се да се сетя за каквото можах от таблиците за изпарение, с които работех в Рибарника.

— Сто и осемдесет таума — отвърнах аз с по-голяма увереност, отколкото всъщност чувствах.

— За мен това е достатъчно — рече Дал. — Магистърът по алхимия?

Мандраг махна безразлично с покритата си с петна ръка.

— Аз ще пропусна.

— Той е добър с въпросите за пиките — предложи Елодин.

Мандраг го погледна намръщено и каза:

— Магистърът на Архива.

Лорен ме погледна. Издълженото му лице беше невъзмутимо.

— Какви са правилата на Архива?

Изчервих се и сведох поглед.

— Движи се тихо — отвърнах аз. — Уважавай книгите. Подчинявай се на писарите. Не внасяй вода и храна. — Преглътнах мъчително. — Не внасяй огън.

Лорен кимна. Нищо в тона или в поведението му не показваше каквото и да е неодобрение, но това само още повече влошаваше положението. Очите му обходиха масата.

— Магистърът по изобретенията.

Изругах наум. През последния цикъл бях прочел всички шест книги, които магистър Лорен беше отделил, за да учат ре’ларите от тях. Само „Падането на Империята“ на Фелтеми Рейс ми отне десет часа. Едно от нещата, които най-много исках, бе да получа достъп до Архива и отчаяно се бях надявал да впечатля магистър Лорен, като му отговоря на какъвто и да е въпрос, който му дойдеше наум да ми зададе.

Така или иначе не можех да сторя нищо. Обърнах се към Килвин.

— Галванично производство на мед — избоботи изпод брадата си подобният на мечка магистър.

Отвърнах, че се прави на пет места. Беше ми се наложило да го използвам, докато правех изчисленията за палубните фенери.

— Коефициент на проводимост на галия.

Трябваше да го знам, за да смажа излъчвателите за фенерите. Дали Килвин не ми задаваше нарочно лесни въпроси? Дадох отговора.

— Добре — отвърна Килвин. — Магистърът по реторика.

Поех си дълбоко дъх и се обърнах да погледна Хеме. Бях стигнал дотам, че прочетох три от книгите му, макар че силно ненавиждах реториката и безсмислената философия.

Все пак можех да потисна това си отвращение за две минути и да изиграя ролята си на добър и смирен студент. Бидейки от рода Рух, за мен не беше проблем да се справя с такова представление.

— Ти ли запали апартамента ми, малко паляч копеле? — намръщи ми се Хеме, а лицето му беше кръгло като луната при пълнолуние.

Грубият начин, по който бе зададен този въпрос, ме свари съвсем неподготвен. Бях готов за невъзможно трудни или подвеждащи въпроси, или такива, които можеха да се извъртят така, че всеки отговор да изглежда погрешен.

Но това внезапно обвинение ме изненада напълно. „Паляч“ е обида, която особено много мразя. Заля ме вълна от емоции и устата ми внезапно се изпълни с вкус на сливи.

Макар част от мен все още да обмисляше как да отговори по възможно най-любезния начин, внезапно открих, че вече говоря.

— Не аз запалих стаите ви — честно отвърнах аз. — Но ми се ще да съм го направил. И ми се иска, когато огънят е започнал, и вие да сте били вътре, спейки дълбоко.

Изражението на Хеме се промени от намръщено на изумено.

— Ре’лар Квоте! — рязко извика ректорът. — Ще си мериш приказките или самият аз ще те обвиня в неподобаващо поведение!

Вкусът на сливи изчезна също толкова бързо, колкото се бе появил, оставяйки ме леко замаян и изпотен от страх и смущение.

— Моите извинения, ректоре — бързо казах аз и сведох поглед към върховете на обувките си. — В гнева си говорих необмислено. „Паляч“ е обида, която хората от моя род намират за изключително тежка. Използването й омаловажава избиването на хиляди Рух.

Ректорът повдигна вежди с любопитство.

— Признавам, че тази конкретна етимология на думата не ми е известна — замислено отбеляза той. — Мисля, че с това ще е свързан моят следващ въпрос.

— Почакай — намеси се Хеме, — още не съм свършил.

— Напротив, свърши — отсече рязко и твърдо ректорът. — Ти си също толкова лош, колкото момчето Джесъм, и дори нямаш извинение за това. Показа, че не можеш да се държиш професионално, така че си затвори устата и се смятай за късметлия, ако не поискам официалното ти порицание.

Хеме побеля като платно от яд, но не каза нищо.

Ректорът се обърна и ме погледна.

— Магистърът по лингвистика — представи се официално той. — Ре’лар Квоте, каква е етимологията на думата „паляч“?

— Идва от чистките, предизвикани от император Алцион — отвърнах аз. — Той издал прокламация, заявяваща, че всякаква „пътуваща паплач“ може да бъде глобявана, затваряна или изпращана в каторга без съд. После думата била съкратена до „паляч“.

При тези думи ректорът повдигна вежди.

— Наистина ли е така? — учуди се.

Кимнах.

— Макар да предполагам, че има връзка и с палячовския вид на някои от трупите, които били толкова бедни, че дрехите им били окъсани и развлечени.

— Благодаря ти, ре’лар Квоте — официално кимна ректорът. — Седни, докато ние се съвещаваме.