Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Хрониките на Кралеубиеца (2)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
The Wise Man’s Fear, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 42 гласа)

Информация

Сканиране
vens (2013)
Разпознаване и корекция
Dave (2014)

Издание:

Патрик Ротфус. Страхът на мъдреца. Част I

Американска. Първо издание

Превод: Ангел Ангелов

Редактор: Петя Петкова

Коректор: Станка Митрополитска

Художник на корицата: Ясен Панов

ИК „Прозорец“, София, 2011

ISBN: 978-954-733-717-6

 

 

Издание:

Патрик Ротфус. Страхът на мъдреца. Част II

Американска, първо издание

Превод: Ангел Ангелов

Редактор: Петя Петкова

Коректор: Станка Митрополитска

Художник на корицата: Ясен Панов

ИК „Прозорец“ ЕООД, 2012 г.

ISBN: 978-954-733-725-1

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция от forri

62.
Криза

На следващата сутрин се отправих към Долен Северин още преди слънцето да е изгряло. Хапнах горещи яйца и картофи за закуска, докато чаках аптекарят да отвори. След като се нахраних, купих още две пинти масло от черен дроб на треска и няколко други дреболии, за които не се бях сетил предишния ден.

След това изминах целия път до улица „Тинери“, като се надявах да се натъкна на Дена, макар да беше твърде рано, за да е станала. Каруците и талигите на селяните се бореха за места по павираните улици. Амбициозни просяци спореха за най-оживените ъгли, докато търговците окачваха табелите на магазините си и отваряха кепенците.

На улица „Тинери“ преброих двайсет и три странноприемници и пансиони. След като си отбелязах онези, които вероятно биха се харесали на Дена, се насилих да се върна в имението на маера. Този път взех товарния подемник — донякъде, за да объркам онези, които може би ме следяха, но също и защото кесията от Алверон беше почти празна.

Тъй като всичко трябваше да изглежда както обикновено, останах в стаите си в очакване маерът да прати някой да ме повика. Изпратих картичката си и пръстена на Бредон и скоро след това той седеше срещу мен, биеше ме на так и ми разказваше истории.

— … и така маерът наредил да го окачат на бесилката точно до източната порта. Висял там дни наред, крещял и проклинал. Твърдял, че е невинен. Казвал, че това не е справедливо и че иска съдебен процес.

— Бесилка? — не можех да повярвам аз.

— Истинска желязна бесилка — сериозно кимна Бредон. — Кой знае как е успял да я намери в днешно време. Беше като излязла от пиеса.

Опитах се да измисля някакъв уклончив отговор. Макар да звучеше гротескно, много добре знаех, че не мога да си позволя открито да критикувам Алверон.

— Ами — подзех аз, — разбойничеството наистина е ужасно нещо.

Бредон понечи да постави камък върху дъската, но размисли.

— Доста хора мислеха, че това е твърде… — той се прокашля — безвкусно. Но никой не го изрече гласно, ако разбираш какво искам да ти кажа. Беше зловещо. Но посланието стигна до всички.

Най-накрая избра къде да сложи камъка си и известно време играхме мълчаливо.

— Странна работа — обадих се накрая аз, — онзи ден попаднах на човек, който не можеше да разбере какви са мястото и рангът на Каудикус в общата схема на нещата.

— Това не е особено изненадващо. — Бредон посочи дъската. — Даването и получаването на пръстени наподобява играта на так. На пръв поглед правилата са прости. Когато обаче започнеш да ги изпълняваш, те се оказват доста сложни. — Той притисна камъка си върху дъската с остър звук, а тъмните му очи весело проблеснаха. — Всъщност онзи ден обяснявах заплетените тънкости на този обичай на един чужденец, който не беше запознат с тези неща.

— Било е много любезно от ваша страна — отбелязах аз.

Бредон кимна снизходително.

— На пръв поглед изглежда просто — каза той. — По ранг баронът е над баронета. Но понякога новите пари струват повече от старата кръв. Понякога да контролираш реката е по-важно от това колко войници можеш да изкараш на бойното поле. Случва се и един човек да се окаже повече от онова, което изглежда, че е. По някакво странно стечение на обстоятелствата около унаследяването графът на Сванис е също и виконт на Тевн. Така един човек има две политически титли.

Усмихнах се.

— Майка ми веднъж ми каза, че познава човек, който дължи васална вярност на самия себе си — обясних аз. — Всяка година дължал на себе си и дял от собствените си данъци, а ако някога бил заплашен, имало договори, които изисквали от него да осигури бърза и лоялна военна помощ на себе си.

Бредон кимна.

— Това се случва по-често, отколкото си мислят хората — потвърди той. — Особено при по-старите родове. Стейпс например има няколко различни длъжности.

— Стейпс ли? — учудих се аз. — Но той е просто един прислужник, нали?

— Ами — бавно отвърна Бредон, — той наистина е такъв. Ала едва ли може да бъде наречен просто прислужник. Родът му е доста стар, но той няма собствена титла. Строго погледнато, рангът му не е по-висок от този на готвач. Но притежава доста земи. Има пари. И е прислужникът на маера. Двамата се познават от деца. Всеки знае, че той е ушите на Алверон. — Тъмните очи на Бредон се насочиха към мен. — Кой би се осмелил да оскърби такъв човек, като му изпрати железен пръстен? Отиди в стаята му и ще видиш каква е истината — в неговата купа няма нищо друго освен злато.

* * *

Скоро след като свършихме играта, Бредон се извини, че има предварително уговорена среща. За щастие вече разполагах с лютнята си, с която да си запълвам времето. Захванах се да я настройвам, като проверявах прагчетата и мърморех заради ключа, който постоянно се разхлабваше. Бяхме разделени доста дълго и ни беше нужно време, за да се опознаем отново.

Минаха часове. В един момент открих, че разсеяно свиря „Погребалната песен на Мъртвокоприв“ и се насилих да спра. Стана обедно време. Донесоха обеда ми и след това почистиха остатъците от него. Донастроих лютнята и изсвирих няколко гами. Преди да се усетя, засвирих „Калайджията напуска града“. Едва тогава осъзнах какво се опитват да ми кажат ръцете ми. Ако маерът все още беше жив, досега щеше да ме е извикал.

Оставих лютнята да замлъкне и започнах да мисля много бързо. Трябваше да си тръгна. Веднага. Стейпс ме беше видял да давам лекарство на маера. Можеха дори да ме обвинят, че съм сипал нещо в шишето с отвара, което бях донесъл от Каудикус.

Стомахът ми бавно се присви от страх, когато осъзнах в колко безпомощно положение съм се оказал. Не познавах достатъчно добре имението на маера, за да се опитам да се измъкна по някакъв хитроумен начин. Тази сутрин, докато отивах към Долен Северин, се обърках и ми се наложи да спра и да попитам за пътя.

Почукването по вратата беше по-силно от обичайното и по-настойчиво от почукването на момчето за поръчки, което обикновено ми носеше поканите от Алверон. Сигурно беше стражата. Замръзнах на стола. Дали не беше най-добре да отворя вратата и да кажа истината? Или да се измъкна през прозореца на градината и някак си да се опитам да избягам?

Почукването се разнесе отново, този път по-силно.

— Господине? Господине? — Гласът беше приглушен от вратата, но не беше на някой от стражите.

Отворих вратата и видях малко момче, което носеше поднос с железния пръстен на маера и картичка.

Взех ги. На картичката с трепереща ръка бе написана една-единствена дума „Незабавно“.

* * *

Стейпс изглеждаше нетипично занемарен и ме посрещна с леден поглед. Предния ден се държеше така, сякаш иска да съм мъртъв и погребан. Днес погледът му загатваше, че няма да му е достатъчно само да съм погребан.

Стаята на маера беше щедро украсена с цветове на селас. Деликатното им ухание беше почти достатъчно, за да пропусне човек миризмите, които те бяха донесени да прикрият. Това, заедно с външния вид на Стейпс, ме наведе на мисълта, че предположението ми, че нощта ще се окаже неприятна, е било достатъчно близо до истината.

Алверон беше в леглото, подпрян в седнало положение. Изглеждаше както очаквах, което ще рече — изтощен, но вече не се потеше, нито се присвиваше от болка. Всъщност изглеждаше почти ангелски. Над него блестеше правоъгълник от слънчева светлина, от който кожата му изглеждаше болезнено прозрачна, а косата около главата му блестеше като сребърна корона.

Когато се приближих, той отвори очи и разруши ангелската илюзия за себе си. Никой ангел не можеше да има толкова умни очи като неговите.

— Надявам се, че намирам ваша милост в добро разположение? — учтиво го попитах аз.

— Горе-долу — отвърна той, но отговорът му не ми казваше нищо.

— Как се чувствате? — попитах аз с по-сериозен тон.

Той ме изгледа продължително, което ми даде да разбера, че не одобрява небрежното ми обръщение към него, след което каза:

— Стар. Чувствам се стар и слаб. — Пое си дълбоко дъх. — Но като изключим това, се чувствам по-добре, отколкото през последните няколко дни. Малко ме боли и съм ужасно изморен. Но се чувствам… чист. Мисля, че кризата отмина.

— Бихте ли искали да ви направя още един чайник с чай? — предложих аз, но не го попитах за изминалата нощ.

— Моля те, направи го. — Тонът му беше премерен и учтив.

Не можех да отгатна какво е настроението му, затова побързах да приготвя отварата и да му подам чашата.

След като опита чая, маерът вдигна поглед към мен.

— Вкусът му е различен.

— В него има по-малко лауданум — обясних аз. — Прекалено голямо количество от него би навредило на ваша милост. Тялото ви ще започне да се пристрастява към него също толкова сигурно, колкото и към офалума.

Той кимна.

— Ще забележиш, че птиците ми се чувстват добре — отбеляза с прекалено небрежен тон.

Погледнах през вратата и видях, че бързопийките се стрелкат в позлатения си кафез по-жизнени от всякога. Когато се замислих за последствията от неговия коментар, усетих как през мен преминава студена тръпка. Той все още не вярваше, че Каудикус го трови.

Бях твърде стреснат, за да успея да му отговоря достатъчно бързо, но след като си поех дъх няколко пъти, накрая успях да кажа:

— Изобщо не съм загрижен за тяхното здраве толкова, колкото за вашето. Нали все пак ваша милост наистина се чувства по-добре?

— Такова е естеството на моето заболяване — то идва и си отива. — Алверон остави чашата си с чай, от която бе изпил само четвърт. — Накрая изчезва напълно и Каудикус е свободен да се скита месеци наред и да събира съставките за своите магии и отвари. Като стана дума за това — продължи той и скръсти ръце в скута си, — би ли ми направил услугата да ми донесеш лекарството ми от него?

— Разбира се, ваша милост — усмихнах се насила аз, като се опитвах да не обръщам внимание на тревогата, обхванала сърцето ми.

Почистих безпорядъка, който бях създал, докато му приготвих чая, и напъхах пакетчетата и вързопчетата с билки обратно в джобовете на тъмночервения си плащ.

Маерът кимна благосклонно, след което затвори очи и сякаш пак се унесе в спокойната си, огряна от слънцето дрямка.

* * *

— Нашият новоизпечен историк! — възкликна Каудикус, покани ме да вляза и ми предложи да седна. — Бихте ли ме извинили за момент. Ей сега ще се върна.

Отпуснах се върху тапицирания стол и едва тогава забелязах внушителния брой пръстени върху близката маса. Каудикус беше стигнал чак дотам, че да поръча специална поставка за тях. Всички пръстени бяха подредени с името, насочено напред. Имаше много от всички видове — сребърни, железни и златни.

Моят златен пръстен и железният на Алверон бяха оставени на малък поднос върху масата. Взех ги обратно, като мислено си отбелязах този доста елегантен начин да предложиш да върнеш нечий пръстен без думи.

Огледах с безмълвно любопитство голямата стая в кулата. Какъв би могъл да бъде мотивът на Каудикус да трови маера? Като изключим самия Университет, това място бе мечтата на всеки арканист.

Изправих се и с любопитство заразглеждах лавиците му с книги. Имаше доста голяма библиотека, в която с мъка се събираха близо стотина книги. Много от заглавията ми бяха познати. Някои бяха химически справочници. Други бяха алхимични. Трети пък се занимаваха с естествените науки, билкарството, физиологията и животинския свят. По-голямата част обаче, изглежда, бяха исторически.

Хрумна ми една мисъл. Вероятно можех да накарам вроденото винтишко суеверие да работи в моя полза. Ако Каудикус беше сериозен учен и поне наполовина толкова суеверен, колкото местните винти, той може би знаеше нещо за чандрианите. И най-хубавото беше, че тъй като играех ролята на глупав благороднически син, не се налагаше да се безпокоя, че с разпитването за тях ще навредя на репутацията си.

Каудикус се появи иззад ъгъла и като че ли донякъде се изненада, като видя, че стоя до лавиците с книги. Но бързо се окопити и ми се усмихна любезно.

— Видяхте ли нещо, което да ви заинтригува?

Обърнах се и поклатих глава.

— Не съвсем — отвърнах аз. — Знаете ли нещо за чандрианите?

Каудикус ме погледна безизразно за момент и след това избухна в смях.

— Знам, че няма да дойдат в стаята ви през нощта и да ви откраднат от леглото — рече той и размърда пръсти към мен, както човек се закача с малко дете.

— Тогава значи не изучавате митология? — попитах аз, разочарован от реакцията му.

Опитах се да се утеша, че така със сигурност бях затвърдил мнението му, че съм глуповат благороднически син.

Каудикус изсумтя.

— Това едва ли може да се нарече митология — презрително отвърна той. — Човек трудно би могъл да го нарече дори и фолклор. Това са суеверни глупости и аз нямам желание да си губя времето с тях. Никой сериозен учен не би го направил.

Той започна да се мотае насам-натам в стаята, като запушваше разни шишета и ги прибираше в шкафовете, подреждаше купчини с листове и връщаше книги по местата им върху лавиците.

— Като говорим за сериозната история, ако си спомням правилно, бяхте любопитен за рода Лаклес?

За момент го зяпнах учудено. След всичко случило се бях забравил за фалшивия предлог за генеалогични проучвания, който бях измислил вчера.

— Ако няма много да ви затрудня — бързо отвърнах аз. — Както споменах, на практика не знам нищо за тях.

Каудикус кимна сериозно.

— В този случай не е лошо да обърнете внимание на името им. — Той нагласи един спиртник под бълбукаща стъклена реторта, заобиколена от впечатляваща инсталация от медни тръби. Каквото и да дестилираше, предположих, че едва ли е бренди от праскови. — Разбирате ли, можете да научите много за дадено нещо от името му.

Думите му ме накараха да се усмихна, но побързах да скрия усмивката си.

— Наистина ли?

Той се обърна към мен точно когато бях възвърнал контрола над лицето си.

— О, да — отвърна. — Имената понякога произлизат от други, по-стари имена. Колкото по-старо е едно име, толкова по-близо е до истината. „Лаклес“ е сравнително ново родово име. То е на не повече от шестстотин години.

— Име на шестстотин години е ново? — Този път не се налагаше да се преструвам на изумен.

— Родът Лаклес е стар. — Той спря да крачи напред-назад и седна в едно изтъркано кресло. — Много по-стар от рода на Алверон. Преди хиляда години властта на рода Лаклес е била поне толкова голяма, колкото тази на маера. Части от сегашния Минтас, Модег и повечето от Малките кралства в един момент са били земи на Лаклес.

— Какво е било името им преди това? — попитах аз.

Той извади една дебела книга и я запрелиства нетърпеливо.

— Родът се е казвал Лоеклос или Локлос, или Лоелоес. Те всички означават едно и също — Локлес[1]. В онези времена правописът не е бил толкова важен.

— И кога са били тези времена? — поинтересувах се аз.

Той отново провери в книгата.

— Преди около деветстотин години, но съм виждал други исторически книги, които споменават за Лоеклос хиляда години преди падането на Атур.

Мисълта, че може да има род, който да е по-стар от империите, ме стресна.

— Значи родът Локлес се е превърнал в рода Лаклес? Защо биха сменили името си?

— Има историци, които с готовност биха се съгласили да им отрежат дясната ръка, за да получат отговора на този въпрос — отвърна Каудикус. — Общоприетата теория е, че е имало някакъв упадък, разцепил рода. Всеки клон приел отделно име. В Атур те станали рода Лак-кей. Били многобройни, но животът им не бил лек. Нали се сещате, думата „лакей“ идва от там — всички онези бедни благородници, принудени да раболепничат и сервилничат, за да свържат двата края. На юг се превърнали в Лаклитс, които бавно потънали в забвение. Същото се случило и с Каепкаен в Модег. Най-голямата част от рода била тук, вън Винтас, само дето по онова време Винтас още не съществувал. — Той затвори книгата и ми я подаде. — Мога да ви я заема, ако желаете.

— Благодаря ви — казах аз, като взех книгата. — Много сте любезен.

Разнесе се далечният звън на камбана.

— Бърборя твърде много — извини се той. — Пропилях в разговори цялото време, с което разполагахме, а не ви осигурих никаква полезна информация.

— Дори и само тази история беше достатъчна — с благодарност отвърнах аз.

— Сигурен ли сте, че не мога да ви заинтригувам с истории и за други родове? — попита арканистът и отиде при работната маса. — Наскоро прекарах зимата при рода Джакис. Баронът е вдовец, нали разбирате. Доста е заможен и донякъде ексцентричен. — Той повдигна вежди към мен, а очите му намекваха, че знае нещо скандално. — Сигурен съм, че ще мога да си спомня някои интересни неща, ако ме уверите, че ще запазите анонимността ми.

Изкушението беше толкова голямо, че за момент се поколебах дали да не рискувам да изляза от образа, който бях създал, но накрая поклатих глава.

— Може би когато приключа работата си по раздела за Лаклес — заявих аз с цялата важност на човек, който се е посветил на наистина безполезен проект. — Проучванията ми са доста деликатни. Не искам всичко в главата ми да се обърка.

Каудикус се намръщи леко и сви рамене, докато навиваше ръкавите си, за да започне да приготвя лекарството на маера.

Наблюдавах го отново какво прави. Не беше алхимия. Знаех това, защото бях гледал как работи Симон. Това дори трудно можеше да се нарече и химия. Смесването на такова лекарство беше по-скоро следване на рецепта, отколкото нещо друго. Но кои бяха съставките й?

Наблюдавах го как я приготвя стъпка по стъпка. Сухият лист беше най-вероятно хапнималко. Течността от затворения буркан без съмнение беше муратум или aqua fortis[2], или някаква друга киселина. Когато тя бълбукаше в буркана и от нея се вдигаха изпарения, това означаваше, че разтваря малко количество олово — може би не повече от четвърт скрупул[3]. Белият прах вероятно беше офалумът.

Той добави една щипка от последната съставка. Нямах никаква представа какво може да е това. Приличаше на сол, но, от друга страна, много неща приличат на солта.

Докато приготвяше отварата, Каудикус не спираше да разказва дворцови клюки. Най-големият син на Де Фере си счупил крака, когато скочил от прозореца на някакъв публичен дом. Най-новият любовник на лейди Хесуа бил илишец и не знаел и дума на атурански. Носели се слухове за разбойници по кралския път на север, но слухове за бандити винаги има, така че това не било нищо ново.

Слуховете изобщо не ме интересуваха, но можех да се преструвам на заинтригуван, когато се налагаше. През цялото време наблюдавах дали Каудикус няма да се издаде по някакъв начин. Дали в поведението му няма да се появи някаква следа от нервност, дали няма да започне да се поти или пък да се поколебае за момент. Но нямаше нищо такова. Нямаше никакъв знак, че приготвя отрова за Алверон. Държеше се естествено и беше съвършено спокоен.

Възможно ли бе да е отровил маера случайно? Изключено. Всеки арканист, заслужил своя гилдер, знаеше достатъчно химия, за да…

След това ми просветна. Може би Каудикус изобщо не беше арканист. Вероятно беше просто мъж, облечен в тъмна мантия, който не знае разликата между алигатор и крокодил. Навярно беше само един хитър измамник, който трови Алверон от обикновено невежество.

Може би онова, което дестилираше, наистина беше бренди от праскови.

Той затапи шишенцето с кехлибарена течност и ми го подаде.

— Заповядайте — каза. — Отнесете му го незабавно. Ще бъде най-добре, ако го получи, докато е още топло.

Температурата на лекарството няма никакво значение. Всеки медик знае това.

Взех шишенцето и посочих към гърдите му, сякаш току-що бях забелязал нещо.

— Бога ми, това амулет ли е?

В началото той изглеждаше объркан, след това издърпа коженото въженце изпод мантията си.

— Нещо такова — отвърна с търпелива усмивка.

На пръв поглед парчето олово, което носеше около врата си, много приличаше на гилдер на Арканум.

— Защитава ли ви от духовете? — шепнешком попитах аз.

— О, да — пренебрежително отговори той, — от всякакви духове.

— Мога ли да го докосна? — нервно преглътнах аз.

Каудикус сви рамене, наведе се напред и ми го подаде.

Хванах плахо амулета между палеца и показалеца си и после отскочих назад.

— Той ме ухапа! — извиках аз с нещо средно между възмущение и страх, докато стисках ръката си с другата.

Видях го как потиска усмивката си.

— А, да. Предполагам, че трябва да го нахраня. — Той напъха амулета обратно под мантията си. — А сега си тръгвайте — подкани ме, като посочи вратата.

Отправих се обратно към покоите на маера, като по пътя масажирах ръката си, опитвайки се да върна чувствителността в изтръпналите си пръсти. Това беше истински гилдер на Арканум. Каудикус беше истински арканист и много добре знаеше какво прави.

* * *

Върнах се в стаите на Алверон и в продължение на пет минути водихме досадно формален разговор за несъществени неща, докато допълвах поилките на бързолетките с все още топлото лекарство. Птиците бяха изнервящо жизнени, бръмчаха и сладко чуруликаха.

Маерът сърбаше от чашата си с чай, докато разговаряхме, а очите му мълчаливо ме следяха от леглото. Когато работата ми с птиците приключи, се сбогувах с него и си тръгнах веднага щом благоприличието го позволи.

Макар разговорът ни да не бе засегнал нищо по-сериозно от времето, можех да прочета скритото послание, което той ми отправяше толкова ясно, все едно го е написал на лист хартия, за да го прочета. Контролираше нещата. Все още не беше взел решение. И не ми се доверяваше.

Бележки

[1] Без ключалка, от англ. „lockless“. — Бел.прев.

[2] Азотна киселина (лат.). — Бел.прев.

[3] Аптекарска мярка, равна на 20 г. — Бел.прев.