Патрик Ротфус
Страхът на мъдреца (114)

113.
Език на варварин

Иска ми се да мога да кажа, че очите ми останаха затворени, но това няма да е истина. Чух скърцането на пръстта под подметките на ботушите на Вашет и не можах да се сдържа да не ги отворя.

Не надничах. Така само щях да изглеждам детински. Просто отворих очи и я погледнах. Тя отвърна на погледа ми и ме гледа в очите по-продължително, отколкото Темпи би го направил за няколко дни. Светлосивите й очи бяха неумолими върху нежното й лице. Счупеният й нос вече не изглеждаше не на място. Той беше като мрачно предупреждение към света.

Вятърът свиреше помежду ни и космите върху голите ми ръце бяха настръхнали.

Вашет въздъхна примирено, след което подхвърли дървения меч, за да го хване откъм дръжката. Тя го претегли замислено и с двете ръце, за да усети тежестта му. Сетне го вдигна над рамото си и замахна да ме удари.

Само дето не го направи.

— Добре! — отчаяно възкликна тя и вдигна ръце. — Ти, малък негоднико! Лайна и лук! Облечи си ризата. Като те гледам, ми става студено.

Отпуснах се и седнах на пейката.

— Слава богу! — отдъхнах си аз.

Започнах да си обличам ризата, но ми беше трудно, защото ръцете ми трепереха и причината не беше в студа.

Вашет видя това.

— Знаех си! — победоносно извика тя и насочи пръст към мен. — Изглеждаш така, сякаш ще те бесят. Знаех си, че си готов да побегнеш като заек! — Ядосано тропна с крак. — Знаех си, че трябваше да замахна към теб!

— Радвам се, че не го направи — признах аз.

Успях да облека ризата си, но осъзнах, че е наопаки. Реших да я оставя така, вместо отново да я сваля през парещия си гръб.

— Какво ме издаде? — попита тя.

— Нищо — отвърнах аз, — беше майсторско изпълнение.

— Тогава откъде знаеше, че няма да ти разцепя черепа?

— Бях премислил нещата — отвърнах аз. — Ако Шехин наистина искаше да ме прогони, тя просто можеше да ми каже да си събера нещата и да се махна. Ако ме искаше мъртъв, можеше и това да направи. — Изтрих потните си ръце в панталоните. — Това означава, че ти наистина си определена за моя учителка. Така че имаше само три разумни възможности. — Вдигнах пръст. — Това е бил някакъв ритуал на посвещаване. — Вдигнах втори пръст. — Изпитание на моята непоколебимост…

— Или пък наистина съм се опитвала да те прогоня — довърши Вашет и седна на пейката срещу мен. — Ами ако ти бях казала истината и те пребиех жестоко?

Свих рамене.

— Поне щях да разбера дали е така. Но ми се стори малко вероятно Шехин да избере такъв човек. Ако искаше да бъда пребит, можеше да остави Карсерет да го направи. — Вдигнах глава. — Любопитно ми е какво беше всъщност? Посвещаване или изпитание на моята решимост? Всеки ли минава през това?

Тя поклати глава.

— Изпитание на решимостта ти. Трябваше да те проверя. Нямах намерение да си губя времето да уча страхливец или някой, който се плаши от едно-две пошляпвания. Освен това трябваше да знам дали наистина си решил да се посветиш на обучението.

— Това ми се стори най-вероятното — кимнах аз. — Реших да си спестя няколко дни удари с пръчка и да ускоря нещата.

Вашет ме изгледа продължително и на лицето й се изписа искрено любопитство.

— Трябва да призная, че досега никога не съм имала ученик, който сам да предложи да бъде жестоко пребит, за да докаже, че заслужава да му отделя от времето си.

— Това не е нищо — безгрижно я уверих аз. — Веднъж скочих от един покрив.

Прекарахме цял час в разговори за незначителни неща, позволявайки напрежението помежду ни бавно да се разсее. Тя ме попита каква точно е била причината, за да ме бият с камшик, и аз й разказах историята в общи линии, доволен, че имам възможност да обясня какво се е случило. Не исках да ме мисли за престъпник.

След това Вашет разгледа белезите ми по-отблизо.

— Онзи, който се е погрижил за теб, със сигурност е знаел какво прави — отбеляза тя с възхищение. — Много добра работа. По-добра от всичко, което съм виждала досега.

— Ще предам похвалите ти — казах аз.

Ръката й внимателно докосна ръба на парещата резка по цялата дължина на гърба ми.

— Между другото, съжалявам за това.

— Трябва да ти призная, че ме боли повече от ударите с камшик.

— До ден-два ще е изчезнало — увери ме тя. — Което не означава, че тази нощ няма да ти се наложи да лежиш по корем.

Тя ми помогна да си облека ризата и след това се премести на другата пейка с лице към мен.

Поколебах се, преди да кажа:

— Не се обиждай, Вашет, но изглеждаш различна от другите адемци, които съм виждал. Имай предвид, че не съм срещал много.

— Просто ти липсва познатият език на тялото — рече тя.

— Това е вярно — съгласих се аз, — но ти изглеждаш… по-изразителна от другите адемци, които съм виждал. — Посочих лицето си.

— Там, от където идвам, израстваме, изучавайки вашия език. Освен това прекарах четири години като лична охрана на един поет от Малките кралства, който се оказа и крал. Вероятно говоря атурански по-добре от всеки друг в Хаерт, включително и от теб.

— Не си ли израснала тук? — попитах аз, без да обръщам внимание на последните й думи.

Тя поклати глава.

— Аз съм от Феант — един град далеч на север. Ние сме по̀… космополитни. В Хаерт има само едно училище и всички имат много здрава връзка с него. А и пътят на дървото меч е един от древните пътища. Той е доста строг. Аз самата израснах, следвайки пътя на радостта.

— Има ли и други училища?

— Това е едно от многото училища, които следват Латантха — пътя на дървото меч. То е едно от най-старите, след тези на Аете и Аратан. Има и други пътища, може би още три дузини. Но някои от тях са много малки, със само едно или две училища, в които се изучава техният кетан.

— Затова ли твоят меч е различен? — попитах аз. — Защото си го донесла от друго училище?

— Какво знаеш за меча ми? — Вашет ме погледна с присвити очи.

— Извади го, за да окастриш върбовата клонка — отвърнах аз. — Мечът на Темпи беше добре изработен, ала твоят е различен. Дръжката е износена, но острието изглежда ново.

— Май наистина държиш очите си отворени? — Тя ме погледна с любопитство.

Свих рамене.

— Строго погледнато, това не е моят меч — продължи Вашет. — Само го пазя. Това е древен меч и най-старата част от него е острието. Самата Шехин ми го даде.

— Затова ли дойде в това училище?

— Не — поклати глава Вашет. — Шехин ми даде меча по-късно. — Тя се пресегна назад и докосна дръжката с любов. — Не. Дойдох тук, защото Латантха е нещо твърде съществено. Практикуващите го са изключително добри в използването на меча. Бях научила от пътя на радостта всичко, което можех. Три други училища отказаха да ме вземат, преди Шехин да ме приеме. Тя е умна жена и осъзна, че има какво да спечели, ако се заеме с обучението ми.

— Предполагам, че и двамата имаме късмет, че е широко скроена — отбелязах аз.

— Ти повече от мен — каза Вашет. — Има известно съперничество между различните пътища. Когато се присъединих към Латантха, това донякъде беше постижение за Шехин.

— Сигурно е било трудно — предположих аз. — Да дойдеш тук и да не познаваш никого.

Вашет сви рамене и мечът над рамото й се надигна и спусна.

— В началото — призна тя. — Но те разпознават таланта, а аз го имам в излишък. Измежду онези, които изучаваха пътя на радостта, бях смятана по-скоро за скована и тромава. Но тук ме смятат за малко необуздана. — Тя се ухили. — Това е приятно, като да си купиш нов кат дрехи.

— Пътят на радостта учи ли и на летхани? — попитах аз.

— Това е обект на някои сериозни спорове. Простият отговор е „да“. Всички адемци изучават летхани до някаква степен, особено онези в училищата. Трябва обаче да се има предвид, че летхани дава възможност за широки тълкувания. Неща, към които се придържат едни училища, са отхвърляни от други. Вярно ли е, че си казал, че летхани идва от същото място, от което идва и смехът? — погледна ме замислено тя.

Кимнах.

— Това е добър отговор — похвали ме Вашет. — Учителят ми от пътя на радостта някога ми каза същото нещо. — Тя се намръщи. — Сякаш се замисли над думите ми. Защо?

— Бих ти казал — отвърнах аз, — но не искам да си развалиш мнението за мен.

— Ще си разваля мнението за теб, ако криеш нещо от учителката си — сериозно рече тя. — Помежду ни трябва да има доверие.

— Радвам се, че моят отговор ти харесва — въздъхнах аз, — но честно казано, не знам какво означава той.

— Не съм те питала какво означава — спокойно отвърна тя.

— Просто този отговор е безсмислен — настоях аз. — Знам, че летхани е от огромно значение за всички вас, но аз всъщност не го разбирам. Просто открих начин, по който да се престоря, че това е така.

Вашет се усмихна снизходително.

— Не можеш да се престориш, че разбираш летхани — уверено каза тя. — То е като плуването — за всички, които наблюдават, е ясно дали го умееш или не.

— Човек може да се престори, че плува — изтъкнах аз. — Аз просто си мърдах ръцете и ходех по дъното на реката.

— Много добре. — Тя ме изгледа с любопитство. — Как успя да ни заблудиш?

Разказах й за „въртящия се лист“ — как се бях научил да насочвам мислите си към едно светло, празно, носещо се в пространството място, където отговорите на техните въпроси се появяваха с лекота.

— Значи си откраднал отговорите от самия себе си — отбеляза тя с подигравателна сериозност. — Хитро си ни заблудил, като си намерил отговорите в собствените си мисли.

— Не разбираш — казах аз леко раздразнен. — Нямам и най-малка представа какво всъщност е летхани! Не е път, но ти помага да избереш пътя. Най-простият начин е, но не можеш да го видиш лесно. Честно казано, вие ми приличате на някакви пияни картографи.

Съжалих за думите си още в мига, в който ги изрекох, но Вашет само се засмя.

— Има много пияници, които са доста добре запознати с летхани — рече тя. — Някои от тях са дори легендарни.

Когато видя, че все още съм развълнуван, тя ме прикани с жест да се успокоя.

— Аз също не разбирам летхани, не и по начин, по който може да бъде обяснено на някой друг. Преподаването на летхани е изкуство, което не владея. Ако Темпи е успял да задейства летхани в теб, това е голямо постижение от негова страна. — Вашет се наведе напред със сериозен вид и добави: — Част от проблема е твоят език. Атуранският е много конкретен език. Той е твърде точен и директен. Нашият език е богат на значения, които са загатнати и завоалирани, затова за нас е по-лесно да приемем съществуването на неща, които не могат да бъдат обяснени. Най-голямото от тях е летхани.

— Би ли ми дала пример за друго такова нещо освен летхани? — попитах аз. — И моля те, не казвай „тъжен“, защото направо ще обезумея.

Тя се замисли за момент.

— Любовта е такова нещо. Знаеш какво е тя, но не можеш да го обясниш както трябва.

— Идеята за любовта е наистина неуловима — признах аз. — Тя се изплъзва, също както и представата за справедливост, но за нея може да бъде дадено определение.

— Направи го тогава, мой умни ученико. — В очите й проблеснаха искри. — Разкажи ми за любовта.

Замислих се — в началото за кратко, а после по-задълго.

— Нали разбираш колко лесно ще бъде за мен да открия недостатъците на всяко определение, което дадеш — ухили се Вашет.

— Любовта е готовността да направиш всичко за някой друг — казах аз, — дори и в твоя собствена вреда.

— В такъв случай по какво се различава от дълга и верността? — попита тя.

— Освен това тя е съпроводена и с физическо привличане — добавих аз.

— Дори и майчината любов?

— В този случай е съчетана с изключителна привързаност — поправих се аз.

— А какво точно имаш предвид с „привързаност“? — попита тя с влудяващо спокойствие.

— Това е… — не довърших аз, напрягайки ума си да измисля как да опиша любовта, без да прибягвам към други, също толкова абстрактни термини.

— Такава е природата на любовта — заяви Вашет. — Ако се опиташ да я опишеш, само ще подлудиш една жена. Това е причината за несекващите писания на поетите. Ако някой можеше да я опише подробно върху хартия, то на другите щеше да им се наложи да оставят перата си. Но това не може да бъде направено. — Тя вдигна пръст. — Само глупакът може да твърди, че няма такова нещо като любовта. Разбираш го в мига, когато видиш двама млади да се гледат един друг с навлажнени очи. Там любовта е в такова изобилие, че можеш да я намажеш върху филия хляб и да я изядеш. Откриваш я и когато видиш майка с детето й. Разбираш какво е тя, когато усетиш тръпката й в стомаха си. Дори и да не можеш да я опишеш с думи. — Вашет направи триумфален жест. — Същото е и летхани. Но тъй като то е по-всеобхватно, е по-трудно да го посочиш с пръст. Затова са въпросите. Задаването им е като да попиташ едно момиче за момчето, което харесва. Отговорът може и да не включва самата дума, но въпреки това разкрива дали в сърцето на момичето има любов или не.

— Как може отговорите ми да разкрият познаването на летхани, след като аз всъщност не знам какво е то? — зачудих се аз.

— Ти очевидно разбираш летхани — отвърна тя. — То е дълбоко вкоренено в теб. Твърде дълбоко, за да можеш да го видиш. Понякога така е и с любовта. — Вашет ме потупа по челото. — Що се касае до този „въртящ се лист“, чувала съм за подобни неща, практикувани от други пътища. Не ми е известна атуранска дума, с която да мога да го нарека. То е като кетан за ума. Упражнение, което правиш с мислите си, за да ги тренираш. — Равнодушно махна с ръка. — Така или иначе, това не е опит за измама, а е начин да разкриеш онова, което е скрито в дълбините на съзнанието ти. Фактът, че сам си го открил, е доста забележителен.

— Прекланям се пред мъдростта ти, Вашет — кимнах към нея аз.

— Прекланяш се пред необоримата ми правота. — Тя плесна с ръце. — А сега, има много неща, на които трябва да те науча. Ала тъй като все още те боли от ударите с пръчка, нека пропуснем упражняването на кетан. Вместо това ми демонстрирай познанията си по адемски. Искам да чуя как ще нараниш очарователната ни реч с грубия си варварски език.

* * *

През следващите няколко часа научих много за адемския език. Беше приятно да задавам подробни въпроси и да получавам ясни и точни отговори. След цял месец жестикулиране и чертане в пръстта да се уча от Вашет беше толкова лесно, че направо ми се струваше непочтено да го правя.

От друга страна, тя ми даде ясно да разбера, че моят език на жестовете е смущаващо недодялан. Можех да кажа каквото искам, но в най-добрия случай езикът ми беше като на някое бебе, а в най-лошия — приличаше на празнодумството на побъркан.

— В момента ти говориш така. — Тя се изправи, размаха ръце над главата си и посочи към себе си с двата палеца. — Искам да се бия добре — усмихна се широко и насила — с меч! — Потупа се по гърдите с юмруци и след това скочи във въздуха като възбудено дете.

— Хайде сега — смутено казах аз, — не съм чак толкова зле.

— Не си много далеч от това — сериозно ме увери Вашет, докато сядаше на пейката. — Ако беше мой син, нямаше да ти позволя да излезеш от къщи. Като мой ученик това е приемливо само защото си варварин. Все едно Темпи е донесъл куче, което може да свирка. Това, че свиркаш фалшиво, не е толкова важно. — Тя се престори, че се готви да се изправи. — Като стана дума за това, ако ти харесва да говориш като глупак, само кажи и ще преминем към други неща…

Уверих я, че искам да се науча да говоря.

— Първо, говориш твърде много и твърде силно — започна тя. — Сърцето на Адем е спокойствието и тишината. Нашият език отразява това. Второ, трябва да внимаваш повече с жестовете. В какъв порядък и кога ги правиш. Те променят специфични думи и мисли. Невинаги подсилват онова, което казваш — понякога нарочно са противоположни на повърхностното значение на думите.

Тя направи седем или осем движения бързо едно след друго. Всички те казваха веселие, но го казваха по начин, който малко се различаваше.

— Трябва също да започнеш да разбираш фините нюанси на вложения смисъл. Разликата между слаб и строен, както обичаше да казва моят крал поет. В момента ти можеш само да се усмихваш и така не можеш да изглеждаш по друг начин освен като глупак.

Работихме в продължение на няколко часа и Вашет ми обясни нещо, за което Темпи можеше само да загатне. Атуранският беше като широко, плитко езеро — имаше много думи, като всички те бяха много специфични и точни. Адемският беше като дълбок кладенец. В него имаше по-малко думи, но те имаха много значения. Добре изказаното изречение на атурански беше като права линия, сочеща нанякъде. Добре изказаното изречение на адемски беше като паяжина, в която всяка нишка имаше свой собствен смисъл и беше част от нещо по-голямо и по-сложно.

* * *

Отидох в столовата за вечеря в значително по-добро настроение отколкото за обяд. Резките по гърба ми все още ме щипеха, но когато опипах бузата си, разбрах, че подутината доста е спаднала. Продължавах да седя сам, но не държах главата си наведена като преди. Вместо това наблюдавах ръцете на всички около мен, като се опитвах да забележа едва доловимите нюанси на разлика между вълнение и интерес, между отричане и отказ.

След вечерята Вашет извади един малък буркан с мехлем, с който щедро намаза гърба и горната част на ръцете ми, а след това по-пестеливо и лицето ми. В началото ме щипеше, после започна да ми пари и накрая усещането премина в тъпа и скована болка. Едва след като болката по гърба ми утихна, осъзнах колко напрегнато е било цялото ми тяло.

— Готово — каза Вашет и затапи шишенцето. — Сега как е?

— Направо бих те разцелувал — с благодарност отвърнах аз.

— Би могъл — съгласи се тя, — но устната ти е подута и няма да се представиш добре. Вместо това ми покажи твоя кетан.

Не се бях разтегнал, но тъй като не исках да се оправдавам, застанах в положение „отворени ръце“ и започнах бавно да правя останалите движения.

Както вече споменах, Темпи обикновено ме спираше, когато направех и най-малката грешка в кетан. Така че, когато стигнах до дванайсетата позиция без прекъсване, изпитах доста голямо задоволство. Тогава не стъпих както трябва при „баба събира реколтата“. Когато Вашет отново не каза нищо, осъзнах, че тя просто наблюдава и се въздържа да ми дава оценка преди края. Започнах да се потя и спрях едва когато десет минути по-късно стигнах до края на движенията.

След като приключих, Вашет се изправи, потупвайки с пръст брадичката си.

— Е — бавно каза тя, — със сигурност можеше да е и по-зле… — почувствах известна тръпка на гордост и тогава тя продължи, — ако например нямаше един крак.

После тя започна да ме обикаля в кръг, като ме оглеждаше от главата до петите. Протегна ръка и мушна с пръст гърдите и корема ми. Опипа горната част на ръката ми и дебелия мускул на крака ми. Почувствах се като някое прасе сукалче, отведено за продан на пазара.

Накрая хвана ръцете ми и ги обърна, за да ги огледа. Изглеждаше приятно изненадана.

— Никога ли не си се бил, преди Темпи да започне да те учи? — попита тя.

Поклатих глава.

— Имаш хубави ръце — каза тя и пръстите й се плъзнаха нагоре по ръцете ми, опипвайки мускулите. — Половината от вас, варварите, имат меки, слаби ръце, защото не правят нищо. Другата половина имат силни, твърди ръце от рязането на дърво или работата зад ралото. — Обърна дланите ми. — Но ти имаш силни, умни ръце с добро движение в китките. — Погледна ме въпросително. — С какво си изкарваш прехраната?

— Аз съм студент в Университета, където работя с фини инструменти, с които оформям метал и камък — обясних. — Но също така съм и музикант. Свиря на лютня.

Вашет, изглежда, се изненада и след това избухна в смях. Тя пусна ръцете ми и смаяно поклати глава.

— На всичкото отгоре и музикант — рече тя. — Някой друг знае ли?

— Какво значение има? — попитах аз. — Не се срамувам от това кой съм.

— Не. Разбира се, че не. Това е част от проблема. — Тя си пое дълбоко дъх и след това го изпусна. — Добре. Колкото по-бързо научиш за това, толкова по-добре. В крайна сметка то ще спести неприятности и на двама ни. — Погледна ме право в очите. — Ти си уличница.

— Какво каза? — примигнах аз.

— Съсредоточи се за момент. Не си глупав. Трябва вече да си осъзнал, че има огромни културни различия между това място и там, където си израснал във…

— Федерацията — довърших аз. — Права си. Културните различия между Темпи и мен бяха далеч по-големи в сравнение с другите наемници от Винтас.

Вашет кимна.

— Донякъде причината е в това, че Темпи е повече мускули, отколкото мозък — каза тя. — И по отношение на света той е неопитен като малко пиленце. — Махна с ръка. — Като изключим това, ти си прав. Има огромни различия.

— Забелязах. Например изглежда, че нямате табу по отношение на голотата. Или това е така, или Темпи е ексхибиционист.

— Би ми било любопитно да разбера как си открил това — изкикоти се тя. — Но си прав, колкото и да ти се струва странно, ние не се притесняваме особено от голото тяло.

Тя сякаш се замисли за момент, след това явно взе решение.

— Виж сега. Ще бъде по-просто да ти го покажа. Наблюдавай!

Видях как лицето й застина в характерната за адемците безизразност и стана празно като чист лист хартия. Същевременно гласът й загуби по-голямата част от интонацията си и от него изчезна всякаква емоция.

— Кажи ми какво означава, когато правя това? — попита ме.

Приближи се и ме погледна в очите. Ръката й каза уважение.

— Биеш се като тигър — рече тя, като лицето й беше безизразно, а гласът й равен и спокоен.

Хвана горната част на рамото ми с едната ръка, а с другата взе дланта ми и я стисна.

— Това е комплимент — казах аз.

Вашет кимна и отстъпи назад. След това се промени. Лицето й се раздвижи. Тя се усмихна и срещна погледа ми. Пристъпи по-близо до мен.

— Биеш се като тигър — каза тя с изпълнен с възхищение глас.

Постави едната си ръка върху рамото ми, а другата се плъзна по бицепса ми. Тя го стисна.

Изпитах внезапно смущение, защото сме застанали толкова близо един до друг.

— Това е опит за сексуално сближаване — заявих аз.

Тя отстъпи и кимна.

— Вие смятате определени неща за интимни — голата кожа, физическия контакт, близостта на тялото, любовната игра. За адемците в тези неща няма нищо забележително. — Тя ме погледна право в очите. — Можеш ли да се сетиш дори за един-единствен път, в който да си чул някой от нас да вика? Или да повишава глас? Или дори да говори достатъчно силно, за да бъде чут отстрани?

Замислих се за момент и после поклатих глава.

— Това е така, защото за нас разговорите са нещо лично и интимно. Изражението на лицето също. А също и това… — Тя допря пръсти до гърлото си. — Топлината, която може да създаде гласът. Емоцията, която разкрива той. Това е нещо много лично.

— А нищо друго не носи толкова емоция, колкото музиката — добавих аз, внезапно разбрал какво искаше да ми каже тя.

Беше твърде странно за мен, за да мога да го приема изведнъж.

Вашет кимна сериозно.

— Ако членовете на едно семейство са близки помежду си, те могат да пеят заедно. Майката може да пее на детето си. Жената може да пее на мъжа си. — Страните й се покриха с лека червенина, когато каза това. — Но само ако двамата са много влюбени и съвсем сами. А ти? — Тя ме посочи. — Музикант? Правиш това пред цяла стая, пълна с хора. Пред всички наведнъж. И за какво? За няколко пенита? За едно ядене? — Изгледа ме сериозно. — И го правиш отново и отново. Нощ след нощ. С всеки.

Тя ужасено поклати глава, докато лявата й ръка несъзнателно правеше груби жестове: ужас, отвращение, укор. Беше доста стряскащо да получа от нея и двата вида емоционални сигнали едновременно.

Потиснах представата за себе си гол на сцената на „Еолиан“ и след това движещ се през тълпата и докосващ тялото си до всички, които бяха там — млади и стари, дебели и слаби, богати благородници и бедни, обикновени хора. Мисълта за това беше отрезвяваща.

— Но трийсет и осмата позиция в кетан е „свирене на лютня“ — запротестирах аз.

Хващах се за сламки и го осъзнавах много добре.

— А дванайсетата е „спящата мечка“ — сви рамене тя. — Но тук няма да намериш нито мечки, нито лъвове или лютни. Някои имена разкриват истината. Имената в кетан са предназначени да я потулят, така че когато говорим за него, тайните ни да не се разкриват на всеки, който слуша.

— Разбирам — най-сетне казах аз. — Но много от вас са ходили по света. Самата ти говориш отлично атурански и в гласа ти има много топлина. Със сигурност знаеш, че няма нищо лошо в това, че човек пее.

— Ти също си обикалял света — спокойно отбеляза тя. — И сигурно знаеш, че по принцип няма нищо лошо в това някой да прави любов с трима души подред върху плочата пред камината в претъпкана странноприемница. — Тя ме погледна многозначително в очите.

— Предполагам, че камъкът доста ще убива… — отбелязах аз.

— Много добре — засмя се тя, — да предположим, че са си постлали и одеяло. Как би нарекъл такъв човек?

Ако ме беше попитала за това преди два цикъла, когато току-що бях излязъл от света на фае, можеше и да не я разбера. Ако бях постоял още малко при Фелуриан, е напълно възможно правенето на любов пред камината да не ми се стори нещо странно. Но вече от доста време бях отново в света на смъртните…

Уличница, мълчаливо се замислих аз. Отгоре на това евтина и безсрамна уличница. Радвах се, че не бях споменал на никого за желанието на Темпи да се научи да свири на лютня. Колко ли трябва да се е срамувал от този си невинен копнеж. Мислех си за младия Темпи, който е искал да прави музика, но никога не е казал на никого за това, защото е знаел, че е нещо мръсно. Сърцето ме заболя при тази мисъл.

Лицето сигурно бе издало мислите ми, защото Вашет протегна ръка и нежно хвана моята.

— Знам, че за вас е трудно да разберете това. Още повече, че никога не си и помислял да разсъждаваш по различен начин. Предпазливост.

Опитах се да осмисля всички последствия от онова, което ми беше казала.

— Как научавате новините? — попитах аз. — Като няма трупи, които да обикалят от град на град, как разбирате какво става в останалата част на света?

При този въпрос на лицето й се появи леко самодоволна усмивка и тя махна с ръка към бруления от вятъра пейзаж наоколо.

— Мислиш ли, че това място много го е грижа как се върти светът? — Тя отпусна ръка. — Но не е толкова зле, колкото си мислиш. На повечето места тук амбулантните търговци са добре дошли. Калайджиите още повече. А и самите ние доста пътуваме. Онези, които носят червено, идват и си отиват и носят новини. — Тя сложи успокоително ръка на рамото ми. — И понякога, макар и рядко, някой певец или музикант минава оттук. Но те не свирят пред цял един град наведнъж. Посещават отделно семейство. Дори и тогава свирят, скрити зад параван, така че да не могат да ги видят. Веднага можеш да познаеш адемските музиканти, защото, когато пътуват, носят на гърба си своите високи паравани. — Леко присви уста. — Но дори и на тях не се гледа с добро око. Професията им е смятана за полезна, но не и за уважавана.

Малко се поотпуснах. Мисълта, че може да съществува място, където музикантите не са добре дошли, ми се стори напълно погрешна, дори ненормална. Но можех да разбера съществуването на място със странни обичаи. Приспособяването, така че да се впишеш в порядките на публиката, беше толкова добре познато за Едема Рух, колкото и смяната на театралните костюми.

— Така стоят нещата и колкото по-рано приемеш това, толкова по-добре — продължи Вашет. — Казвам това като жена, която е пътувала много. Прекарах осем години сред варварите. Дори слушах музика в група от хора — каза гордо тя и предизвикателно вирна глава. — Веднъж направих дори повече от това.

— Някога пяла ли си пред публика? — попитах аз.

Лицето й се вкамени.

— Не е възпитано да се задава такъв въпрос — сковано отвърна тя. — Така няма да си създадеш приятели тук.

— Единственото, което имах предвид — побързах да кажа аз, — е, че ако си се опитала да го направиш, може би си щяла да разбереш, че в това няма нищо срамно. То е голяма радост за всички.

Вашет ме погледна строго и направи суров жест на отказ и окончателност.

— Квоте, пътувала съм доста и доста съм видяла. Много от адемците са светски хора. Знаем за музикантите. И за да съм напълно откровена, мнозина от нас тайно и гузно са очаровани от тях. Подобно на вашите хора, които са очаровани от уменията на модеганските куртизанки. — Тя ме погледна строго. — Но въпреки това не бих искала дъщеря ми да доведе един от тях у дома, ако разбираш какво искам да кажа. Нито пък мнението на някого за Темпи ще се подобри, ако разбере, че той е споделил кетан с такъв като теб. Запази това за себе си. Трябва да се справиш с достатъчно много неща и без всички в Адемре да знаят, че на всичкото отгоре си и музикант.